Пистолетът отзад притисна още по-силно, но русият неочаквано се отпусна. На устните му трепна примирена усмивка. Той отпусна бластера.

— Добре — каза той. — Дийк, бягай да доведеш Октай.

Зад гърба ми някой се измъкна от кабината. Русият размаха пистолета.

— Ти сядай в ъгъла.

Тонът му беше разсеян, почти небрежен.

Усетих как пистолетът се отдръпна от гърба ми и покорно седнах. Докато се настанявах на сатенения под, мислено прецених шансовете. Дийк го нямаше, но оставаха трима. Първо русият, после една жена в синтетичен носител с жълтеникава азиатска кожа, въоръжена с втори бластер, чието дуло бе оставило отпечатък на кръста ми, и накрая едър негър, въоръжен единствено с парче водопроводна тръба. Никакъв шанс. Това не бяха уличните акули, с които се сблъсках на Деветнайсета улица. От тях лъхаше студена целенасоченост и цялата сцена напомняше евтин вариант на сблъсъка ми с Кадмин в хотела.

За момент погледнах синтетичната жена и в главата ми трепна неприятен въпрос, но веднага го отхвърлих. Дори ако бе успял да се измъкне от обвиненията на Ортега и да си намери носител, Кадмин познаваше ситуацията. Знаеше кой го е наел и кой съм аз. Лицата, които ме зяпаха от трите страни на биокабината, доказваха с израженията си, че нищо не знаят.

И ще е най-добре да не разберат.

Плъзнах поглед по обезобразения носител на Луиз. Доколкото можех да преценя, бяха нацепили кожата на бедрата й, а след това бяха разтегляли раните, докато се разкъсат. Просто, грубо и много ефикасно. Вероятно я бяха заставили да гледа, комбинирайки болката с ужаса. Да гледаш как вършат с тялото ти такива неща е отвратително преживяване. Религиозната полиция на Шария често използваше метода. Луиз едва ли щеше да преодолее травмата без психохирургия.

Русият видя накъде гледам и мрачно кимна, сякаш бях съучастник в тази жестокост.

— Искаш ли да знаеш защо още не сме й пръснали черепа?

Бавно вдигнах очи към него.

— Не. Виждаш ми се доста зает човек, но все ще намериш време и за това.

— Защото няма смисъл — продължи той спокойно. Наслаждаваше се на момента. — Нашата Анемона е католичка. Трето или четвърто поколение, така казват момичетата. Оставила е диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана. Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.

— Много говориш, Джери — каза жената.

Русият стрелна очи към нея, но отговорът остана зад подвитите му устни, защото двама мъже, вероятно Дийк и Октай, се провряха в тясната кабина, придружени от нова музикална вълна откъм коридора. Прецених с поглед Дийк и го включих в категорията на негъра с тръбата — мускули без мозък. После се завъртях към спътника му, който ме гледаше втренчено. Сърцето ми трепна. Октай беше монголецът.

Джери кимна към мен.

— Той ли е?

Октай бавно кимна и по широкото му лице се разля дива победна усмивка. Увиснали край тялото, масивните му ръце свиваха и отпускаха пръсти. Изпълваше го тъй мощна омраза, че едва дишаше. Счупеният му нос беше наместен калпаво, но това ми се струваше недостатъчно, за да породи подобна ярост.

— Добре, Райкър. — Русият леко се приведе напред. — Искаш ли да промениш историята? Искаш ли да ми кажеш какви ги вършиш тук?

Говореше на мен.

Дийк плю в ъгъла на кабината.

— Не знам за какво ми говориш — произнесох отчетливо аз. — Ти направи от дъщеря ми проститутка, а после я уби. И затова ще те убия.

— Едва ли ще имаш такава възможност — каза Джери, който клечеше срещу мен и гледаше пода. — Дъщеря ти беше тъпа и вятърничава малка мръсница, дето си мислеше, че може да ме върже и да… — Той млъкна и изненадано поклати глава. — Ама какви ги дрънкам? Виждам те с очите си и пак се хващам на въдицата. Признавам, Райкър, много те бива. — Той подсмръкна. — Сега за последен път ще те попитам с добро. Може пък и да се споразумеем. След това ще те пратя при едни много печени приятели. Нали ме разбираш?

Бавно кимнах.

— Добре. Ето въпроса, Райкър. Какво търсиш в Лизниград?

Вгледах се в лицето му. Дребен мошеник, който си въобразява, че има дебели връзки. Нищо нямаше да узная от него.

— Кой е Райкър?

Русият отново наведе глава и се загледа в пода между краката ми. Не изглеждаше много доволен от онова, което трябваше да извърши. Накрая въздъхна, леко кимна и се изправи. Избръска праха от коленете си.

— Добре, щом си решил да ставаш герой. Но не забравяй, че ти предложих избор. — Той се обърна към синтетичната жена. — Разкарай го оттук. Не искам следи. И им кажи, че едва ли ще измъкнат нещо от този носител.

Жената кимна и ми направи с бластера знак да стана. Побутна с крак трупа на Луиз.

— Ами това?

— Разкарай го. Майло, Дийк, вървете с нея.

Негърът пъхна парчето тръба под колана си, наведе се и без усилие метна трупа на рамо. Застаналият зад него Дийк добродушно потупа мъртвата по покритото със синини бедро.

Монголецът изръмжа гърлено. Джери се озърна към него с леко раздразнение.

— Не, не и ти. Отиват на място, което не искам да видиш. Не се безпокой, ще запишат всичко на диск.

— Непременно — обеща Дийк. — Щом се върнем, веднага ще ти го покажем.

— Добре, стига толкова — грубо ги прекъсна жената и мина пред мен. — Дай да се разберем, Райкър. Ти имаш неврохимия, аз също имам. А носителят ми е много як. „Локхийд-Митома“, специален модел за пилоти-изпитатели. Нищо не можеш да му направиш. И само да ме погледнеш накриво, с удоволствие ще ти изпека червата. Там, където те водим, няма значение в какво състояние си. Разбра ли, Райкър?

— Името ми не е Райкър — сопнах се аз.

— Да, бе.

Минахме през вратата от матово стъкло, прекосихме миниатюрна стая с тоалетна масичка и душ, и излязохме в нов коридор, успореден на първия. Тук осветлението бе прозаично, нямаше музика и от коридора се отделяха съблекални, частично закрити със завеси, в които млади мъже и жени дремеха, пушеха или просто зяпаха в пустотата като празни синтетични тела. Никой от тях не показа признаци, че е забелязал малката ни процесия. Майло мина отпред с трупа. Дийк зае позиция зад гърба ми, а синтетичната жена остана последна, държейки бластера небрежно отпуснат край бедрото си. За последен път зърнах Джери да стои в коридора зад нас с ръце на кръста като същински стопанин. После Дийк ме халоса отстрани по главата и аз пак се загледах напред. Провисналите, обезобразени нозе на Луиз ме изведоха в сумрачен закрит паркинг, където чакаше чисто черна, лъскава въздушна кола.

Синтетичната жена отвори багажника и размаха бластера към мен.

— Място колкото щеш. Настанявай се.

Изкатерих се в багажника и открих, че е права. После Майло метна до мен трупа на Луиз, затръшна капака и ни остави в пълен мрак. Чух глухото дрънчене на отворени и затворени врати, после двигателите тихо зашепнаха и с леко полюшване се откъснахме от земята.

Пътуването бе много по-бързо и спокойно, отколкото с наземна кола. Приятелите на Джери караха предпазливо — не е приятно да те спре отегчен пътен патрул за нарушение при смяна на трасето, когато имаш пасажери в багажника. В мрака бих се чувствал едва ли не приятно, ако не бе лекият мирис на изпражнения откъм трупа. Червата на Луиз се бяха изпразнили при мъченията.

Почти през цялото пътуване изпитвах жал към младата жена и се мъчех да проумея католическото безумие. Приставката на Луиз беше цяла и невредима. Ако оставим финансовите съображения настрани, тя би могла за нула време да се върне към живота. На Харлановия свят щяха да я заредят във временен, най-вероятно синтетичен носител за съдебното заседание, а след присъдата щеше да получи държавна помощ в добавка към семейната застраховка. В деветдесет процента от случаите парите стигаха за осигуряване на някакво презареждане. О, смърт, где ти е жилото?2

Не знаех дали на Земята имат такива субсидии. Гневният монолог на Кристин отпреди две вечери подсказваше, че навярно нямат, но поне съществуваше евентуална възможност тази млада жена да бъде върната към живота. Нейде на тази скапана планета някакъв религиозен наставник бе наредил обратното, а Луиз по прякор Анемона бе застанала на опашка с безброй други, за да одобри неговото безумие.