— Амуниции?

— Към всеки пистолет има комплект от пет пълнителя, но за „Немекс“ дават още един безплатно. Промоция на новия модел. Достатъчно ли е?

— Не съвсем. Дайте ми по още един комплект.

— Общо по десет за всеки? — В гласа на Клайв прозвуча почтителна изненада. Десет пълнителя са много за един пистолет, но аз бях открил, че понякога е по-важно да сипеш дъжд от куршуми, отколкото да улучиш нещо. — Освен това искате нож, нали?

— Точно така.

— Шийла! — подвикна Клайв към висока жена с късо подстригана руса коса, която седеше на един сандък с ръце в скута. Матовосив виртуален комплект закриваше лицето й.

Като чу името си, жената се завъртя, свали маската и примига. Клайв размаха ръка. Тя скочи от сандъка и леко се олюля от внезапното завръщане в реалния свят.

— Шийла, този човек търси нож. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се. — Жената ми протегна ръка. — Аз съм Шийла Соренсън. Какъв нож търсите?

Стиснах ръката й.

— Такеши Ковач. Трябва ми нещо, което да става за бързо хвърляне, но да е малко. Да мога да го прикрепя над китката си.

— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?

Клайв кимна.

— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?

— Ще ги взема.

— Така си и мислех.

Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.

— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.

После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.

— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.

Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.

— Какво е това?

— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…

— Очарователно.

— Казах ви, че е гаден, нали?

В гласа й прозвуча гордост.

— Ще го взема.

Когато излязох на улицата, натоварен с покупки, изведнъж се сетих, че все пак ще ми трябва яке — поне за да скрия придобития арсенал. Хвърлих поглед нагоре в търсене на автотакси, сетне реших, че в такъв слънчев ден си струва да повървя пеш. Махмурлукът от снощи най-сетне почваше да отстъпва.

Бях минал три пресечки надолу по склона, преди да усетя, че ме следят.

Подсказаха ми го емисарските инстинкти, подаващи първи признаци на живот след опустошението на „Сливане Девет“. Засилено чувство за близост, едва доловима тръпка и нечий силует, който твърде често се мяркаше в периферията на зрението ми. Биваше го. В някой по-оживен квартал можеше и да го изтърва, но тук пешеходците бяха твърде малко, за да осигурят добро прикритие.

Тебитският нож беше закрепен от вътрешната страна на лявата ми ръка в мек кожен калъф с невронно управляема закопчалка, но нямаше как да се добера до пистолетите, без да разкрия, че съм засякъл преследвача. Хрумна ми да се откъсна от него, но почти веднага отхвърлих идеята. Не познавах града, още се чувствах замаян, а и носех твърде много багаж. Щом толкова му се искаше, не възразявах да дойде с мен на пазар. Леко ускорих крачка и постепенно се отправих към търговския център, където открих скъпо вълнено яке в червено и синьо, украсено с фигури от ескимоския фолклор. Не беше точно каквото исках, но щеше да топли и имаше много джобове. Докато плащах на касата край витрината, успях да зърна лицето на преследвача. Млад, бял, с тъмна коса. Не го познавах.

Двамата прекосихме Юниън Скуеър, като спряхме на ъгъла да погледаме поредната демонстрация срещу Резолюция 653, която постепенно оредяваше. Скандирането заглъхваше, хората се разотиваха, а металният лай на мегафона почваше да звучи жално. В навалицата имах добър шанс да се измъкна, но не си направих труда. Ако преследвачът имаше намерение да предприеме нещо, щеше да опита горе на хълма. Тук беше твърде оживено за удар. Минах през демонстрантите, като избутвах настрани предлаганите листовки, после се упътих на юг към Мишън Стрийт и хотел „Хендрикс“.

Докато вървях по Мишън, непредпазливо прекрачих в излъчвателния радиус на някакъв уличен търговец. Моментално главата ми се препълни с картини. Попаднах сред гъмжило от жени, чието облекло целеше да покаже повече, отколкото ако бяха голи. Ботуши, които превръщат краката над коляното в плът за консумация, бедра със стрелки, сочещи верния път, подпори за демонстративно повдигане на гърдите; тежки заоблени колиета с формата на полови органи, отпуснати в потни деколтета. Езици, които се плъзгат по виненочервени или зловещо черни устни; предизвикателно оголени зъби.

Вълна от прохлада плъзна из тялото ми, прогони животинското влечение и превърна предлаганите тела в абстрактни символи на женствеността. Неволно пресмятах като машина ъгли и обиколки на формите, съставях геометрични схеми на плът и кости, сякаш жените бяха някакъв нов растителен вид.

Бетатанатин. Жътваря.

Производно на широка група химични съединения, създадено в началото на хилядолетието за изследване на близките до смъртта състояния. Бетатанатинът приближаваше максимално човешкото тяло до пълно изключване, доколкото е възможно, без сериозни клетъчни увреждания. Същевременно стимулатори на контрола в молекулата на Жътваря подсилваха логичните функции на интелекта, така че изследователите да изпитат изкуствено предизвикана смърт, без мощното чувство на вълнение и смайване, което би объркало възприятията им. В малки дози Жътваря предизвикваше дълбоко и хладно безразличие към чувства като болка, възбуда, радост или скръб. Цялото безразличие, което мъжете от векове се опитваха да демонстрират пред голото женско тяло, сега бе на разположение в малки капсули. Едва ли не задължителна стока за младежкия и юношески пазар.

Освен това Жътваря бе идеално оръжие за военните. С него монах-отшелник от планетата Годуин преспокойно би подпалил село, пълно с жени и деца, без да изпита каквото и да било, освен удивление от начина, по който обгорилата плът облепва костите.

За последен път взех бетатанатин при уличните сражения на Шария. Пълна доза, предвидена да охлади тялото до стайна температура и да забави пулса. Така успявахме да измамим детекторите на шарийските паешки танкове. Щом инфрачервените локатори не те засичат, можеш да се приближиш, да скочиш отгоре и да взривиш люка с термитна граната. Да изтребиш после зашеметения екипаж, обикновено се оказваше детска игра.

— Имам „дърво“, мой човек — прокънтя дрезгав глас.

Примигах, изтръгнах се от излъчването и зърнах пред себе си някакъв тип с бледо лице, прихлупено под сива качулка. Предавателят стърчеше на рамото му и червените лампички примигваха като очи на прилеп. На Харлановия свят има много строги закони за употребата на пряко внушение и дори случайни предавания могат да предизвикат жестоки скандали, също като да разлееш нечия чаша в пристанищна кръчма. Грубо тласнах търговеца назад. Той залитна и се блъсна в една витрина.

— Хей…

— Недей да ми бъркаш в мозъка, приятел. Не обичам тия неща.

Видях го как стрелна ръка към малко устройство на колана си и разбрах какво ще последва. С мигновена реакция опрях два пръста в очите му…

И се озовах срещу съскаща могила от влажна ципеста плът, почти два метра висока. Пред мен се гърчеха пипала, а ръката ми потъваше в лигав отвор, обрамчен с гъсти черни реснички. Започна да ми призлява. Потискайки тръпките на отвращение, аз натиснах между жилавите реснички и усетих как слузестата плът поддава.