На всичко отгоре Марков се смята за пълномощник на правдата. А правдата е такава клиентка, от която трудно можеш да очакван хонорар, ако не смятаме за хонорар неприятностите. Така че само фанатизирани типове биха се заели да и служат. Такива, дето са готови да вървят докрай, искам да кажа, до уволнението. Такива като Марков.

— Не ме уволниха — осведомява ме колегата, когато сядаме да хапнем в клуба. — Само ме наказаха.

— Значи все пак пострадал си…

— Да, но те съвсем произволно. Бях допуснал някой неточности. Нали знаеш: един казва едно, друг — друго…

Неврастеникът се изразява доста мъгляво и доста неохотно. Такива като него с течение на времето стават мнителни и подозрителни. Вероятно недоумява за какво е тоя разпит. Така че налага се да го информирам за намеренията си някъде между мусаката е картофите и кремпитата.

— Действай! — окуражава ме Марков. — Действай смело и се готви за наказание.

— Защо? Всичко е проверено.

— Абе колкото и да е проверено, все ще се хванат за нещо. Не си ли разбрал, че в това е силата им: виновни са по същество, но формално са оневинени. Имат за индулгенция цял куп канцеларски бумаги. А ти може да си прав като бог, но понеже не си бог, накъде ще сгрешиш нещо в някоя подробност. И те ще са хванат тъкмо за нея: защо не си казал и еди-какво си или защо, като си го казал, не си пояснил, че… и т.н., и пр., и пр., все ще ти намерят поне една-две трески за дялане, колкото да те изритат.

— Но тебе нали не те изритаха…

— Аз съм тежък случай — промърморва Марков, като отмества чинията с недоядената мусака, за да даде път на кремпитата.

Това ми напомня фразата на Петко „аз, братче, съм магнитна аномалия“.

— Вдигнали са вече ръце от мене — обяснява неврастеникът, като се опитва да забие ножа в твърдата кора на сладкиша.

Ножа не успява да забие, но затуй пък кремът изпод кората се разплесква и изскача встрани. Все пак Марков успява да се пребори с твърдото лакомство, което под неговите манипулации се превръща в някакви неугледни смачкани парчетии. Заситил по тоя начин ако не глада, то поне неврастенията си, колегата изоставя кремпитата, за да продължи мисълта си:

— Вдигнали са ръце от мене, понеже са разбрали, че не могат да ме вразумят. Обявили са ме за непоправим.

— Не си ли пренавиваш перките? — позволявам си да запитам. — В тая страна не си ти единственият, дето критикуваш.

— Абе това, че ни е казано да критикуваме, това всички го знаят, включително и вашият Янков — съгласява се неврастеникът. — Само че при критиката там е неудобството, че не знаеш как и докъде. И щом почнеш да назоваваш нещата с истинските им имена, такива като вашия Янков или нашия Станев тутакси ще се стъписат. Това не е градивна критика, ще кажат. Тоя съвсем си е разпасал пояса, ще кажат. И ще ти подпишат паспорта.

— Но твоя не са го подписали — настоявам.

— Защото знаят, че с мене ще има да берат ядове, че няма да си подвия опашката, а ще продължа от инстанция на инстанция, че даже да ми натикат главата под водата, пак няма да млъкна, а ще продължа да настоявам на своето, та макар от устата ми да излизат вместо думи въздушни мехури. А тебе ще те изритат.

Острите сиви очи на неврастеника ме следят с мрачно злорадство. У него всичко е някак си остро — и тънкият нос, и удължената брадичка, и дори ушите, щръкнали нагоре като козите уши на сатир. Той очевидно се забавлява да наблюдава реакциите ми и да поставя на проверка смелостта ми. Аз също се забавлявам. На такъв фанатик и през ум не му минава, че за да извършиш една рискована стъпка, съвсем не е необходима смелост. Изобщо не е в състояние да загрее, че ако съм решил да продължавам операцията, то не е защото чак толкова държа на правдата, а защото съвсем не държа на мястото си.

— Няма да ме уплашиш, в случай че това ти е целта — казвам, колкото да му разваля настроението.

— Драго ми е да го чуя — кима Марков, — Дотук ми е дошло от разумни хора.

И убедил се окончателно, че не спадам към разумните, той минава към някои по-конкретни бележки във връзка с Учреждението.

— И все пак продължават да карат някак си — забелязвам по едно време.

— Е, да, някак си. Нали оттам идва и проклетото ни успокоение, че нещата винаги вървят някак си и винаги се оправят някак си. Също като в шия нови блокове, дето бях вчера. Ама че сградите така са разположени, та като застанеш сред тях, да те налегне меланхолия и униние… Ама че архитектите са си оставили ръцете, като са проектирали възможно най-неугледните решения… Ама че тая или оная бригада също си е оставила ръцете, че тук е разкъртено, другаде разкривено, там недовършено… Какво значение? Нали хората все някак си ще се нанесат, все някак си ще живеят, ще тупат черги, ще готвят овнешко с картофи, ще раждат деца…

— Ти май не обичаш овнешко с картофи.

— Не обичам овните. Тая овнешка апатия… тая немара… карай как да е, карай някак си, нали формално всичко е наред: изпълнено, предадено, прието… Защото и тези, дето приемат, са също като онези, дето предават. Важното е формално всичко да е наред, бумагите да са наред. Щом за брака се дават премиални, какво има толкова да му мислиш.

— Прекалено обобщаваш — забелязвам. — Ще има пак да те сапунисват.

Неврастеникът поклаща глава, сякаш казва: имаш много здраве, сетне отмества превърнатата в развалини кремпита, до която дори не се е докоснал, и отпива от току-що донесеното кафе.

— Нищо не обобщавам, Павлов. Видял съм, установил съм, записал съм. Ще го пуснат или не, но ще мине и ще се забрави, а после ще дойде друго. И там е именно бедата, че не се решавам да тегля чертата и да обобщя. Също както и с това Учреждение. Аз съм изнесъл един гаф, и е бил забравен. Ти ще изнесеш втори и също ще бъде забравен. Но положително там има и други гафове, не може да няма и други, и ако някой се запретне да ги разрови и да тегли чертата, картината ще стане далеч по-неприятна.

— Ами нека стане.

— Да стане, само че кой ще я нарисува? Кажи де: кой? Ти или аз?

Амбицията ми не стига до големите фрески. Засега са ми достатъчни и отделни детайли. Така че връщам разговора към конкретните факти. И добре правя, защото още същия следобед ме извикват при главния. Само мене. На четири очи. А викне ли те шефът на четири очи, трябва да си готов на всичко.

— Какво става, Павлов? — запитва той, без да напуска седящото си положение и без да ми сочи с ръка креслото. — Днес трябваше да представиш материала.

— Нося го.

Главният поглежда папката в ръката ми и по лицето му се изписва разочарование. Приготвил се е човекът здраво да ме калайдиса, а сега — язък за подготовката.

— Дай го де, какво чакаш? И сядай.

— Въпросът е, че в отдела се появи известно разногласие — пояснявам, като оставям папката на бюрото. — Янков навярно ви е казал.

— Каза ми, да. Затова те извиках. Иначе щях да викна него.

И без повече обяснения главният потъва в машинописа. Това не е цял ферман. Пет странични, добре наблъскани с факти. Къси извадки, отразяващи становищата на различните страни и поставящи читателя в недоумение пред вечния въпрос — кой е виновен. А след това къси уточнения па събитията и накрая късо заключение, за да стане все пак ясно кой за какво е виновен. Сух материал. Без помен от художествени достойнства.

Главният чете внимателно — не по диагоналната система, — някъде ръмжи, другаде пухти, а тук-там и загадъчно мълчи. Накрая затваря папката, отмества я настрана и казва, сякаш на себе си:

— Крушката не пада по-далеч от дървото.

— Моля? — питам също като Лиза, макар да не се касае до чуждица.

Това за крушата ми прозвуча доста съмнително. Почне ли с поговорки, работата е ясна. Всъщност тя още от началото ми е ясна. Знам предварително, че се трудя за тоя, що духа.

— Едно време баща ти беше направил такъв материал. Остър и лют… И отнесе наказанието…

— Това е било едно време — напомням.

— Е, да, едно време — кима главният. — Но сега да не мислиш, че за тоя твой материал ще ни покрият с лаври? Ще има да се берат ядове.