„Ще имате отговора ми“ — бе обещал с хладно великодушие летецът. Отговор обаче не идва. Идва Ганев, един от тия познати, дето не помниш кога и как си се запознал с тях.

— Трябва да поприказваме — вика. — Много е важно.

И ме замъква в „България“. Настаняваме се до витрината и изгледът на зимния булевард, по който вятърът мете снежния прах, ми напомня за времето, когато тук, в това кафене, а може би и до тая маса, обмисляхме с Петко поредния сценарий. Сега обаче не става дума за обмисляне на сценарий. И ако има такъв, той е вече готов.

Една сервитьорка е донесла водката, и Ганев ме осведомява:

— Искам да те питам нещо по тая история с тръбите и проектирането на цеховете. Но смятай, че разговорът е съвсем личен. Наздраве!

И едва отпил от чашата, продължава:

— Кажи ми, ама така, приятелски: кой стои зад цялата тая работа бе, човек?

— Две предприятия.

— За предприятията, това го разбрах. Но обясни ми ти, кой е на дъното?

— Нередностите.

— Ти пак своето. Че къде няма нередности бе, Павлов? У вас, в редакцията, всичко ли е наред?

— Да, но тия са по-дебели. Става дума за милиони. И хората протестират.

— Да ти кажа ли защо протестират? Защото някой ги мушка отзад: протестирайте! Вдигайте пушилка! Намерете им цаката па ония от Учреждението. Кой е този „някой“, това ми кажи!

— Нямам представа.

— Нямаш представа, съгласно! Вярвам ти. Но не се ли сещаш, че такъв съществува?

— Не е изключено.

— Сигурно е, слушай мене. Чух, че си се заял с един от шефовете ни. Ако си се разлютил, задето не те е приел веднага, ще ти кажа, че това е дребнавост. А ако е за друго, просто не си прав. Парафирал бил нещо… Ами че нали специалисти му го дават за парафиране, нали е преглеждано, обсъждано? Какво е виновен той?

— Може да не е виновен. Може да е виновна текущата практика. Но ти знаеш, че който подписва, той отговаря.

— Формални неща, Павлов! — отвръща Ганев, като маха нехайно с ръка. — Работата е там, че и нашият, като всеки жив човек, си има врагове и че тия врагове точно сега са се размърдали. Защо трябва да им играете по свирката на тия типове и да създавате кахъри на човека!

— Е, чак пък „кахъри“… Такива неща с кого не се случват.

— Абе ти си прав… И ако питаш мене, шефът няма за какво толкова да се плаши. Нарушения няма. Всичко е ажур. Но представи си, че вземат, та го орезилят в печата!

— Неприятно е.

— Виждаш ли? И кой ще има полза освен завистниците? Вие например какво ще спечелите, и ти специално? Да не би орден да ти окачат? Нещо друго може да ти окачат, не орден. Нали знаеш, когато атовете се ритат, магаретата страдат.

— Какво имаш предвид? — питам колебливо.

— Нищо специално. Но ти сам знаеш, че стане ли меле, все някой го отнася. И нашите хора не са безпомощни. Има кой да ги защити, ако се наложи. Миналата година пак се бяха престарали в един вестник и някой май че изгърмя…

— Случва се — кимам. — Без гърмежи не може.

— Божа работа! — кима и Ганев. — Но защо баш ти ще се набутваш между шамарите?

— Всичко зависи от писмото — казвам, като вдигам чашата. — Чакаме да ни изпратят писмо. И ако си въобразяват, че ще се отърват с мълчание…

— За писмото не се бой — успокоява ме познатият, който е в течение и на тоя въпрос. — Ще бъде ком ил фо. Пък ако трябва, някой ще звънне и на вашия главен. Нали знаеш, главните си разбират от лафа. Само ти да кротуваш.

Отпивам от чашата, но нещо не ми върви.

— Както виждаш, не съм се разскачал — избъбрям.

— И си прав, да знаеш!

Вече сме уредили сметката, когато Ганев стига до десерта.

— Нали знаеш, Павлов: направи добро, па го фърли на пътя. А твоето няма да остане на пътя. Още наесен ще имаш една командировка до Виена. За есенния панаир. От мене ще я имаш, и то съвсем приятелски, без връзка с оная история. Да не помислиш, че те подкупвам. Ти в Австрия ходил ли си?

„Колко пъти!“ — отвръщам наум. Но гласно казвам:

— Само веднаж.

Да, повтарям си по-късно, само веднаж и много пъти, зависи какво имаш предвид. И си спомням нощта и границата и оная история с чантата и отбиването в паркинга, за да видя какво има в тая чанта и пътя натам, все натам, чак до глухата самота на Алпите. Спомням си всичко това: и истинското, и неистинското, като че действително съм го преживял, но сега то е съвсем избледняло и много далечно и напълно лишено от смисъл. Значи върнал съм се, казвам. И го забравям.

Защото в момента не ми е до спомени. Играта се е засилила и както твърди Ганев, не е изключено в мелето да отмъкнеш някой шут. И шутът — иди-дойди, божа работа, както твърди същият Ганев, но направо губиш играта.

На следния ден дългоочакваното писмо пристига. Носи ми го не нашата половин секретарка, а сам Янков.

— Хвърли един поглед!

И след като преглеждам посланието, запитва:

— Как ти се струва?

— Празна работа — отвръщам. — Както и първия път. Измиват си ръцете с формалности.

— Така е и не е така — избъбря Янков съвсем по янковски. — Формалности, формалности, но туй е всъщност редът, установената процедура. И за к’во сме се хванали точно за това Учреждение?

— … Пък и за цялата тая история… — подхвърлям.

— Ами… Ако питаш мене…

— Щом поставяш така въпроса, тогава вече работата е друга — признавам. — Но ще трябва да питаме главния.

— Абе какво ще питаме? — сепва се прекият ми шеф. — Говорим си помежду си.

— А ако е само за Учреждението, не виждам начин да го заобиколим. Не че единствено в него е вината, но без него трудно ще се обяснят някои по-късни неща и изобщо материалът ще куца яко.

— Всъщност ти си прав — забелязва Янков след къс размисъл. — Може би наистина трябва да говорим с главния. Обаче не така — ти едно, аз друго, за да реши, че отделът няма единно становище.

Той ме поглежда с очакване. Аз също чакам.

— Нищо свястно няма да излезе от тоя материал, ако питаш мене. Много звена са замесени и всички имат трески за дялане. Значи всички ще трябва да критикуваме. И какво ще се получи? Както сега са настръхнали един срещу друг, така утре ще настръхнат срещу нас. Ще се обединят за наша сметка, Антоне.

Не виждам причина да възразявам. Но мълчанието дразни Янков дори когато го взема като знак на съгласие. Той държи на всяка цена да кажеш „да“, да се заангажираш, та утре, ако се наложи, да може с чиста съвест да прехвърли върху тебе вината.

— Какво мислиш? — пита прекият ми шеф.

— Както решиш — промърморвам, макар да знам, че тия две думи най го дразнят.

— Аз питам тебе.

— На мене, знаеш, ми е все тая. Наредено ми е да готвя материал — готвя го. Ако утре ми кажат „ресто!“, ще зарежа. Все тая ми е.

Материалът всъщност е готов, но това не е нужно да се казва на Янков. Остава да нанеса само една малка подробност, за да бъде завършена панорамата.

„Бяха се престарали в един вестник и някой май че изгърмя…“ Тази случайно подхвърлена фраза не е лоша като повод за размисъл, обаче е доста бедна като информация. Налага се да прекарам известно време в отдел „Документация“ и да се поровя из старите броеве. Подир което пък се налага да се заема с издирване на съответното лице.

На следния ден се добирам до загадъчния мистър Хикс, за да установя с леко разочарование, че не е изгърмял. Странно, че не е изгърмял, защото Марков е класически тип на шило, дето в торба не стои, както би се изразил главният. Изобщо, както би се изразил главният, Марков и аз сме от един дол дренки. По-точно казано, той е мой облагороден вариант или ако щете, аз съм негова изродена разновидност, макар че, ако е до външността, моята е доста по-изтупана.

Работата е там, че Марков е от ония хора, знаете ги, нали, дето винаги воюват с някого и с нещо. Това, че някой или нещо може да не им харесва, е съвсем естествено. Но чак пък да воюваш… Неврастеници. Точно според известната диагноза: знаят много добре, че две и две прави четири, обаче това ги дразни.