Слизам долу, за да взема от долапа нещо за ядене, и когато прекосявам Тъмното царство, ненадейно чувам от стаята на Илиев да се разнася смях. Женски смях, но не бих могъл да твърдя, че това е непременно смехът на Лиза, понеже тя никога не се е смяла на глас пред мене. Отнасям горе последния остатък от неделния обед и пускам телевизора, за да съчетая кюфтетата с „По света и у нас“.

— Прощавайте, съвсем ви изоставих — раздава се в тоя момент зад гърба ми гласът на Лиза. — Другарят Илиев ме покани на чашка чай и просто нямаше как да изгълтам чая и веднага да хукна.

— Оправдавате се, като че сте виновна в нещо — отвръщам. — Нали вече ви казах да не се чувствате като на служба при мене.

— Защо „на служба“? Не ви ли е приятно поне малко да се грижат за вас?

— Кому не е приятно. Значи Илиев е по чая?

— Е, имаше и коняк… А също сухи сладки…

Тя е видимо оживена от първите си светски успехи в тоя дом.

— Разказа ли ви за невромедиаторите?

— Кажете го по български, за да ви разбера.

— Значи не ви е разказал.

— Тогава вие ми разкажете — предлага жената, като сяда от другата страна на масичката.

— Не мога, това е негов патент. Според него чувствата на хората са просто като болестите и също като болестите могат да се лекуват с хапове.

— Не, такива глупости не ми е говорил — признава Лиза.

— Има време.

— Вие сте пуснали телевизора — установява тя.

— Само като второ осветително тяло.

— Не се и съмнявам. Щом толкова време го държите неизползуван. И знаете ли, точно днес ми хрумна една мисъл.

— Имах един приятел, комуто хрумваха хиляди мисли на ден, без да прави от това капитал.

— Знаете ли какво представляват ония бракувани мебели, оттатък в коридора?

— Бракувани мебели.

— Това са креслата, които някога са седели в хола, а също и масата, изобщо цялата гарнитура…

— … В окаяно състояние.

— Съвсем не. Трябва само да се почистят и закърпят тук-там. Ако ги свалим долу, ако прибавим към тях телевизора и две-три лампи, представяте ли си?

— Край на тъмното царство… — известявам скръбно.

— Другарят Илиев обеща да помогне за електрическата инсталация и за свалянето на мебелите. Останалото мога да го свърша и сама.

Стара история. Ако искаш някъде нещо да се обърка, изпрати на мястото една жена.

— Но за какво ви е всичко това? — питам.

— На мене не ми е нужно за нищо — отвръща Лиза, разочарована от хладината, с която посрещам идеята. — Мисля, че то е нужно на вас. Живеете като съвсем чужди хора. Вие и Илиев само си викате здрасти, а старците и здрасти не си викат. А пък и двамата са толкова самотни. Странно как не разбирате…

— Боя се, че по-скоро вие не разбирате. Ами нали ако в тая къща може да се живее спокойно, то е именно защото никой пет пари не дава за другите и всеки се е затворил в стаята си? И нали ако ги извадите от стаите им и ги съберете, първата им работа ще бъде да се скарат? Тогава за какво трябва да се мъкнат мебели и да се слагат крушки?

— Вие сте мизантроп — казва Лиза.

— Говорете по български, ако искате да ви разбера — отвръщам.

Есенният ден е спокоен и безцветен, с онова синьо небе, определяно от синоптиците като висока облачност и което ти прилича не толкова на небе, колкото на някакъв чаршаф, с който сводът временно е скрит от публиката, докато бъде пребоядисан.

Излизам от старата жълта постройка на гарата и се запътвам към града, макар да ме тегли повече към гората на хълма, бакърена и златна над околната сивота. Само че аз не съм тръгнал за гъби. Продължавам към града, спирам първия срещнат пешеходец и запитвам за завода „Червена звезда“.

Преди известно време в редакцията се бе получило писмо, критикуващо остро произволите и бита на директора на завода. Посланието не бе подписано, тъй че го препратих, дето му бе мястото — в папката за анонимките. Скоро обаче пристигна второ писмо, този път подписано „група работнички“ и засягащо не само личността на директора, но и провалите в производството. Подир което, за да не се забърка някоя каша, Янков нареди:

— Абе, Антоне, я прескочи да видиш каква е работата.

Заводът отвън поне не подсказва нищо нередно. Обичайният портал с обичайната будка на пропуска и с голям лозунг, останал от Девети септември и потвърждаващ, че ще изпълним плана по всички показатели.

Добирам се без особени формалности до бюрото на секретарката, която също без формалности ме пуска при началството.

Кабинетът е неприветлив и гол, ако не смятаме портретите и един календар с репродукция на промишлена тема. Мястото на шефа е празно, тъй като шефът стърчи до телефонния апарат със слушалка в ръка. Бегъл поглед по мой адрес и вяло мъмрене по адрес на слушалката:

— Разбрах.

Той е престанал да ми обръща внимание, но все още държи слушалката.

— Да де, разбрах.

Сивият му тергален костюм е призван да придава представителен вид, обаче както е измачкан в лактите и в колената, трудно може да постигне целта си. Лицето па директора е небръснато и уморено. Изпитвам подозрението, че на излизане от къщи е забравил да се наплиска на чешмата.

Той оставя най-сетне телефона, изслушва с без-участие късото ми обяснение и вяло посочва едно кресло до прозореца.

— Кафе и коняк не мога да ви предложа. Ако искате един швепс…

Вероятно е натиснал звънеца на бюрото. В кабинета влиза секретарката.

— Донесете швепс — нарежда шефът.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Това е любовницата ми.

Жената ме поглежда сконфузено и побързва да излезе. Невзрачна женица на средна възраст, с бледо лице и излинели сини очи.

— Предполагам, че в писмото се говори и за любовница — забелязва равнодушно директорът. — В по-раншните се говореше.

— Кои „по-раншни“?

— Ами, най-различни. До местния вестник, до други инстанции…

Телефонът иззвънява. Небръснатият, който се е приготвил да седне в насрещното кресло, отново се връща към бюрото и вдига слушалката.

— Аз съм, да… Слушам…

Секретарката внася цинкова табличка с бутилки тоник и чашка, напомняща бурканче за конфитюр. Оставя лакомството на масичката пред мене с едно неловко „заповядайте“ и излиза. Съвсем невзрачна. Безцветна като изгледа от прозореца. И като любовницата на баща ми.

Онзи до бюрото продължава да държи вяло слушалката нейде в съседство с ухото си. Имам чувството, че само я държи, а всъщност си доспива, додето не произнася апатично:

— Как „нищо не правим“? Хората се съдират от работа…

Той замълчава, вероятно прекъснат от насрещния словесен поток, сетне наново се обажда малко по-разсънено:

— За което са ни дали суровина, него произвеждаме… Ами че щом другото е по-важно, да ни осигурят памук. С трици не се ловят маймуни… Какво?… Че как да не сме настоявали? Един тон хартия сме изписали, преписката е налице… А защо вие не опитате?… Добре, опитайте, за да видите как се пробива стена с гола глава…

Разговорът продължава още някое време, додето накрая небръснатият измърморва едно „за какво ще се сърдя, свикнал съм“ и оставя слушалката. Сетне сяда в креслото насреща ми, но гледа не към мене, а нейде встрани, сякаш продължава спора наум и сякаш именно там, встрани, е застанал невидимият му опонент.

— Както виждате, проверките и без вас ми ги правят — промърморва директорът и поглажда с ръка брадата си, за да се увери, че наистина е небръснат. — От най-различни места. И по десет пъти на ден. А вие за вашата проверка не е зле да се поразходите. Отбийте се при партийния, при профсъюзния, идете оттатък при работничките — изобщо чувствайте се у дома си. А като се уморите, върнете се тук. Ще се поразходим, ще ви покажа вилата си. Нали в писмото пише и за вилата?

Така че шляя се известно време из завода, придружен от партийния секретар. „Директорът и партийният секретар са си плюли в устата“ — предупреждаваше писмото. Изглежда, тук всички са си плюли в устата, защото навсякъде е едно и също — всеки е потънал до гуша в работата си и никой не ми обръща внимание.