Литмир - Электронная Библиотека

Ставам, колкото да взема цигара.

— Май че прекалих — сеща се Лиза. — Отегчих ви.

— Съвсем не — успокоявам я. — Мислите ли, че шахът е по-интересен…

„Особено както вие го играете“ — добавям на ума си, додето запалвам.

Това сравнение с шаха е съвсем просташко. Съзнавам го, когато забелязвам, че тя мълчи сконфузено, забила поглед в пълните си бедра.

— Вие май се засегнахте — промърморвам. — Не виждате ли, че ви слушам? Тогава защо тия пози: прекалих… отегчих ви…

— Ами защото вие наистина се отегчавате.

— Сега какво — ще се препираме ли?

Тя обаче все така мълчи, свела поглед.

— Толкова ли не разбирате, че единственото интересно, което можеш да чуеш от един човек, това е собствената му история! — обаждам се отново. — Та какво стана с тая ваша история?

— Ами отстъпих… — произнася тя неохотно. — Само че нещата се развиха възможно най-зле. На следния ден оная ме извика в кабинета си, нервна, настръхнала… Едва влязох и почна да диктува. Диктуваше като в скоропоговорка, дали защото бе нервна, или защото бе решила да ме мъчи, после нареди веднага да натракам писмото на машината и да го донеса за подпис. Натраках го, донесох го, но тя едва го погледна и като ме почна: не, това е вече нетърпимо, вика, вие сте неспособна за нищо, това, дето сте го написали, е истинска галиматия, опитайте се да напишете поне по-грамотно молбата си за уволнение, така ще ме освободите от задължението сама да ви уволнявам… Та-та-та-та-та-та и — край! Подадох си молбата и отидох при Миланов. Той побесня. Доколкото може да побеснее един хладилник. Бучеше отвътре и издъхваше мраз. Нали, вика, ти казах да не напускаш? Ако не бях напуснала, казвам, щеше да ме уволни. Нямаше да те уволни, вика, аз снощи говорих с нея. Значи, казвам си, затова е била толкова нервна. А Миланов: ти всичко срина, вика, сърди се на себе си. И така свърши.

— Кое? Връзката ви с Миланов?

— Аз не съм ви говорила за връзка… — произнася сухо Лиза.

— Нито аз съм ви питал. Но в края на краищата Миланов не се е грижил за вас от бащински чувства.

— Бащинските чувства не се срещат често — признава жената. — Щом даже бащите ги нямат…

Сетне добавя:

— Исках да кажа, че ако съм живяла с Миланов, то не е било зарад някаква връзка.

— Значи имате твърд характер. Да живееш с един човек, който ти е безразличен…

— Защо да ми е безразличен? Той единствен можеше да ми помогне. И сигурно щеше да ми помогне, ако бях останала.

— Тогава защо не останахте?

— Ами нали вече ви обясних, че просто ме изгони. Какво, да лазя в краката му ли? И после, такъв като него не е лесно да го понасяш. Не казвам, че не мога да живея по команда, но поне да разбирам смисъла на командите. А той даже не ти обяснява. Какво ще обяснява: щом сам го е решил, значи правилно е.

Тя замълчава, взима цигара и тоя път отведнъж запалва. После казва, вперила поглед в пространството:

— Особен тип: хем ти заповядва, хем не му стига самочувствие. Беше много нисък. За мене това нямаше значение, но него ужасно го потискаше и просто не смееше да ме изведе от страх да не го подиграват. А на всичко отгоре и ревнивец… Все пак съм му благодарна…

— За какво? За възпитанието?

— Ами и за възпитанието. Навремето учех някои хватки на джудо, да се пазя от гамени, ако ме нападнат. А Миланов ме въоръжи с по-сигурни средства: махаш грима и слагаш едни тъмни очила…

— Защо тъмни очила? — питам, като се сещам за Петко.

— Ами, вика, ти така шариш с очи нагоре-надолу, като че си търсиш мъж. Не мога, викам, да гледам в една точка като хипнотизирана. А той: щом не можеш, сложи поне едни тъмни очила, та да не виждат хората накъде гледаш. Спусни по-ниско полата… Вдигни по-високо деколтето… Не казвай майната им и пука ми…

— Само така — кимам одобрително. — Ред и дисциплина. А после?

— После работих в един магазин на щанда за грамофонни плочи, но понеже само замествах, по-късно ме прехвърлиха в една книжарница, където също замествах. Управителят ми обещаваше щатна бройка, стига, разбира се, да бъда сговорчива, обаче аз не се оказах сговорчива, понеже беше такъв отвратителен, че само като му усетех дъха, и ми призляваше… Така че изхвърли ме при първа възможност и за да плащам наема на стаята, дето я делях с една приятелка, трябваше да постъпя в завод, а това бе истинска съсипия, не че работата бе тежка, а понеже заводът бе на…

— … На майната си…

— Именно, чак зад гара Искър и само пътят до там бе час и половина, така че накрая се сдобрих с майка си и се прибрах, но това не трая дълго и се разделихме с такъв грандиозен скандал, че сигурно вече никога няма да се върна…

Тя смачква с известна нервност цигарата в пепелника и продължава:

— Оттогава съм без работа и без квартира… Надявах се, че ще ми дадат половин стая там, на предишния адрес, обаче лятото бе минало и квартирата бе вече заета… Имам няколко приятелки, какви приятелки, но така се казва, и при всяка преспах една-две вечери, за повече не те пускат и даже бързат да те предупредят, че това е за пръв и последен път и хич да не си правиш илюзии за нещо повече, така че изчерпах връзките и останах на улицата. Ужасно нещо, да нямаш повече връзки в такива моменти. Обикалях насам-натам, киснех по сладкарниците и четях вестници, дано попадна на някое обявление за работа, дето да се казва нещо и за общежитие. А една вечер дойде и краят. Седях в някаква Здрава храна, додето затвориха. Тръгнах да обикалям по-евтините хотели — вятър. Взех трамвая и отидох на гарата — там поне има чакалня. Само че аз какво чаках? Киснех и се чудех какво чакам и размислях дали да се завра в храсталака на някой парк, или да стигна до последното унижение, като потропам на вратата на Миланов, искам да кажа, до предпоследното, защото последното ще бъде, когато ми хлопне вратата под носа. И точно в тоя момент гледам — Надето, една моя колежка от щанда за плочи, пристига от не знам къде си. Убедих я да ме прибере у тях в кухнята, разбира се, пак само за една вечер, и това като че ли бе просто съдба, защото, докато лежах в кухнята и прелиствах някакъв стар вестник, изведнъж съгледах името па баща си. Е, наистина съдба, казах си, трябвало е да стигнеш до края, за да намериш изхода, трябвало е да останеш без нито един близък човек, за да откриеш баща си.

Лиза млъква, очевидно приключила с биографията, но за да бъде съвсем ясно, че е приключила, промърморва:

— Такива работи…

Тя седи замислена, като се взира пред себе си и разсеяно си играе с халките на колието-синджирче, сякаш пипнешком ги брои. Имам впечатлението, че евтините бижута й служат най-вече за тази цел — да намират работа на ръцете й, когато е замислена, Играе си със синджирчето или машинално опипва гривната на ръката си, или разглежда монетата на пръстена, сякаш едва сега открива съществуването й.

— Наистина не ви е потръгнало бог знае колко — признавам.

— Не се оплаквам — отвръща тя примирено.

— Макар че сте се трудили. Труд, труд и труд — такова е житието ви. И никакви любовни истории, ако не смятаме Миланов и оня мръсник, дето сте му отрязали квитанцията.

— Вие от любовни истории ли се интересувате? — поглежда ме тя с лека насмешка.

— Не специално. Просто ви давам да разберете защо не обичам да слушам автобиографии. Половинчатите истини не са истини.

— Казвам всичко това…

— Оставете! — спирам я. — Не сте задължена да ми казвате каквото и да било. И повярвайте, че нямам никакво намерение да ровя в душата ви.

— Напълно ви вярвам — кима тя. — Вие просто умирахте от скука, додето ви се изповядвах. И все пак слушахте. Вие сте човек с домашно възпитание, Тони.

— Не ме надценявайте — избъбрям.

И за да променя темата, подхвърлям:

— Да пусна ли телевизора?

— Предпочитам да си легна. Тия дечица май ме поразстроиха.

* * *

Следния ден Лиза ми се вижда по-мълчалива от обичайното. Нищо чудно, след като снощи се е изприказвала до насита. А когато вечерта се прибирам, оказва се, че я няма — необичайно произшествие, по това време винаги си е вкъщи.

42
{"b":"261913","o":1}