— Аз не говоря за заслуги… — опитва се да каже нещо Рицаря, обаче Допотопния не му позволява.

— И какво значи да си честен? Някои честно се лъжат. Някои честно лъжат другите. Да, да, съвсем честно, понеже толкова им стига акълът, понеже не могат да разделят на две магарета сено, а, виж, да обсъждат световните проблеми ги бива…

— И такива, естествено, според вас трябва да се разстрелват? — изкрещява Димов.

Неси не благоволява да отговори.

— Такива, дето не повтаряха дума по дума собствените ви глупости, вие навремето ги изтиквахте в затвора! И даже никой никога не ви потърси сметка… Оставиха ви да си дремете на доизживяване с греховете и да си зобате пенсиите… Аз цяла година без съд и присъда съм гнил в затвора и още не знам кому трябва да благодаря за това благодеяние…

— Толкова ли държите да знаете? — обажда се подигравателно Допотопния.

— Да, държа, представете си! Само да знаех кой е този мръсник…

— Ама наистина ли искате да знаете? — продължава да се учудва Неси.

— Само да знаех… — повтаря Димов, който, както винаги става при голямо вълнение, буксува на последната фраза.

— И като знаете, какво ще направите? — ръмжи все тъй саркастично Несторов.

— Само да знаех името на тоя мръсник…

— Проста работа, Димов — произнася вече сериозно Допотопния, като става бавно от креслото.

Сега, както се е изправил така, той изглежда масивен и заплашителен с огромната сянка, която хвърля върху стената отдире си. Подръпва дебелия каиш, поставя ръце на хълбоците и казва натъртено:

— Аз съм тоя мръсник, Димов. Аз наредих задържането ви. Аз водих следствието. И аз нося цялата отговорност.

Сетне бавно се извръща и като борец, излизащ от ринга, бавно поема към стаята си.

Посрещам декември в провинцията. Едно късо гостуване на завод „Ударник“ за обмяна на опит. Историята с тия тръби става все по-забъркана и документацията по въпроса все повече набъбва. Ръководството на „Ударник“ също добавя лептата си и додето слушам обясненията на директора, гледам разсеяно заводския двор с редицата черни дървета край зида, очертани като странни йероглифи на фона на онова белезникаво небе, определяно от синоптиците като висока облачност.

Работниците в сини комбинезони и ватенки тъкмо излизат в обедна почивка. Те вървят към стола в нестройни групи с изцапани, лъснати от пот лица и с твърди изражения — работата с метала винаги придава някаква твърдост на израза, защото металът не е шега. Нямат вид на хора, отегчени да си клатят краката. Тия тук, в кабинета на директора — също.

Резултатът от проверката е полезен, макар и доста по-различен от очаквания. А сега отново съм в столицата. И понеже минава два, излизам от къщи и взимам курс към редакцията.

По-скоро — едно добро намерение. Защото не съм направил и пет крачки, когато изтрещява джам. Едно хлапе тича с пълна пара към улицата в прохода между двете сгради. То ме забелязва и понечва да даде заден ход, но аз вече бащински съм го сграбчил. От другата страна на прохода и по-точно в нашия двор група по-малки хлапета наблюдава с интерес развоя па събитията.

Това гаменче със сплъстена сламена коса и нагло лице ми е добре познато, откакто в часовете на скука съм почнал да хвърлям по някой поглед към двора. Тоя утъпкан като селски мегдан двор, подобен на дълбок трап между околиите сгради, се е облещил в цялата си грозота, откак листата на моя орех са окапали. Една усойна арена, върху която се подвизават гладиаторите на кварталната гаменария, додето родителите са на работа, понеже гаменарията, освен че вдига шум и чупи джамове, но иска и да яде.

Повечето, разбира се, не са лоши деца, но нека не се отчайваме, налице са всички изгледи да станат лоши, тъй като, веднаж попаднали в гладиаторския състав, те попадат неизбежно и под командата на две-три полуидиотчета от типа на това, със сламените коси, особено открояващо се с дивите си крясъци и склонността към побои.

Първата ми реакция, разбира се, е да го издъня с два ритника, та да му отнема за цял живот възможността да върши зло. Но аз съм ленив човек и рядко се поддавам на първите реакции. И не защото са наказуеми, а защото обикновено са и най-глупавите.

— Защо счупи джама? — питам за справка, като държа здраво хлапака през кръста.

Той не отговаря, а прави отчаян опит да се изтръгне и дори ме халосва с юмрук по гърдите. Един доста здрав юмрук, ако се вземе под внимание, че притежателят му едва ли е надхвърлил дванайсет години.

— И не удряй — предупреждавам, като стягам малко повече хватката. — Почнем ли да удряме…

И отново се връщам на изходния въпрос:

— Защо счупи джама?

Гаменът мълчи и само ме пронизва със светлите си зли очи.

— Добре — отстъпвам. — Тогава да вървим при кварталния. На него ще кажеш.

— Чичо, не ме води при кварталния — проговаря хлапакът с дрезгав глас.

— Защото сте стари познати с него, а?

Онзи мълчи.

— Кажи, защо счупи джама? — питам за трети път.

— Ами… другите ме накараха…

— И шегобиец си… — произнасям не без респект. — Ами че тия другите нали ти ги командваш? Нали от толкова време те следя и от толкова време съм ти хвърлил мерак, защото ти си най-големият пакостник в тоя двор? От тебе идват всички бели. Само че сега ще си платиш.

— Чичо, не ме води при кварталния — повтаря гаменът, сякаш друго не знае.

Гласът е груб, прегракнал от крясъци и неспособен да изрази молба.

— Какво ви е направил старият човек? — повишавам леко тон. — Тебе питам!

— Вика по нас…

— А, и вие рекохте да го накажете. И то, така — серийно… Сега, виж какво: ако още веднаж бъде счупен джам, веднага ще те измъкна, където и да се завреш, и ще те накарам да ми платиш за всичките джамове, и то така, че да ме запомниш за цял живот. Отсега нататък ти отговаряш, разбрано ли е? Само ти!

Светлият зъл поглед потъмнява. Не знам дали гаменът скърби, че вече няма да чупи прозорци, или че не е по силите му да ми светне един, та да падна. Той наново опитва да се изтръгне, решил вероятно, че въпросът е приключен.

— Чакай, къде така? Така не дават. Най-първо ще оправиш прозореца, а после ще видим.

И като го хващам здраво за горната част на ръката с риск да я счупя, помъквам го към къщи.

Когато влизам в стаята, Лиза тъкмо смита пръснатите по пода стъкла, а Димов, легнал в кревата и въоръжен с очилата, се е вдълбочил в някакво писмо.

Рицаря е болен. Може би това е само невинен грип, но за тая хилава и изтощена физика невинни болести няма. И все пак той е неспособен да стои бездейно. Напоследък особено усърдно се занимава с писане и четене на писма.

— Дойдохме да поправим прозореца — обяснявам.

— Това момченце ли ми чупи стъклата? — запитва старецът с глас, който не изразява нищо освен отпадналост.

И понеже хлапакът мълчи, налага се да стисна по-силно ръката му:

— Говори де! Тебе питат…

— Аз…

Подозирам, че признанието ще постави начало на дълга назидателна лекция, изпълнена с може ли така и бива ли така, но за моя изненада Димов наново скрива поглед под очилата и потъва в четене.

Счупените стъкла се оказват две — външно и вътрешно, така че пада доста работа и, разбира се, половината е за мене. Бих могъл да я свърша и цялата, но с педагогическа цел оставям на гамена най-досадното — смъкването на стария маджун, докато Лиза, недоволна от грубия ми подход, се опитва да обясни меко на момчето грозотата на действията спрямо този възрастен болен човек и осъдителната реакция на кварталната общественост, защото нали ти тепърва ще живееш в тоя квартал и с тия хора и бива ли отсега те да решат, че си бандит, и пр., и пр. Все в тоя дух.

Най-после подрастващият хлапак бива отпратен и аз също се готвя да потегля за редакцията, когато чувам Димов да произнася:

— Странна работа…

— Странна ли? Най-банална гаменщина — отвръщам пренебрежително.

— Но защо е направил това? — пита наивно старикът.