Тя тръгва бавно към покоите си, сякаш вече се е заела да мисли, но преди да влезе в легендарния килер, забелязва:

— За онова обаче не сте прав.

— Кое точно?

— Ами за стоката. Всички не са една стока, Тони. Даже в една и съща зодия стоката е различна, ако разбирате нещо от астрология.

Човекът, който позвънява на следния ден, не е Мони. Нито Лазар. Лиза не е вкъщи, а аз тъкмо се стягам за редакцията, когато чувам двукратния звън. Слизам, като си мисля, че тази навалица пред вратата почва да става отегчителна.

На входа е застанал гражданин в изрядно тъмносиво пардесю и с тъмносива шапка. Гражданинът е над петдесетте, но все още стегнат, с тънки прошарени банкенбарди. Отличителни белези: ужасно нисък. Какво значение. И Наполеон е бил нисък.

— Бих искал да видя другарката Димова.

— А защо не я търсите при другаря Димов? — запитвам, като соча редицата картички, пригвоздени върху рамката на вратата. — Тук пише: „Радко Димов, звънете три пъти“.

— Не съм чел какво пише тук — произнася с леко отегчение непознатият. — Прочетох бележката, която Димова ми е оставила и където е отбелязано да звъня два пъти на тази именно врата.

— В такъв случай грешката е моя — бързам да се извиня. — Димова я няма. Ако трябва нещо да й предам…

— Много сте любезен, обаче трябва да я видя лично.

— Съжалявам, обаче не е възможно. Тя умря.

— Какви ги приказвате? — сменя внезапно непознатият възпитания си тон.

— Исках да кажа, че е мъртва за общежитието. Напусна.

— Но преди малко казахте друго. „Да й предам“ казахте.

— Грешка на езика. Имах предвид връзка по пощата.

— Е, добре, кажете ми я на мене тая връзка!

— Изключено.

— Вие, какво, подигравате ли се с мене? — кипва нисичкият. — Аз идвам тук по делова работа, нося й пари, а вие ме разигравате!

— Парите винаги се приемат.

— Имате много здраве! — отвръща ядосано мъжът.

И бързо се отдалечава.

Когато същата вечер осведомявам Лиза за поредното посещение, тя въздиша мъченически. Значи може и да въздиша.

— Втасахме я.

— Действах според инструкциите ви.

— Но това е бил Миланов!

— И к’во, като е бил Миланов?

— Ами че той ми дава тия ръкописи за преписване. И даже машината е негова.

— Съжалявам. Изглежда, не ме бива за портиер.

— Прощавайте — произнася тя с друг тон. — Вярно е, че взех прекалено да ви досаждам. Но преписването е засега единствената ми работа.

И понеже мълча, продължава:

— Вината е моя… Не — на Миланов: бях оставила у съседите му готовите ръкописи с вашия адрес, за да прати парите по пощата или по човек.

— Както виждате, той не ще по пощата. Иска личен контакт. Дотрябвало му е вашето преписване.

— Защо? — пита докачено Лиза. — Аз преписвам добре. Почти не правя грешки. Миланов не може да търпи грешки. Затова ми даде ръкописите.

— Оставете тоя наивитет — казвам. — Не ви подхожда на ръста.

— Но вие какво си мислите? Няма нищо такова, което… Бях го срещнала още преди месеци съвсем случайно и както бях притеснена, бях го запитала няма ли за преписване нещо свое или на свой колега, а той ми рече: ще се намери, и ми даде телефона си и аз му се обадих по-късно, след като вече се бях настанила тук, и това е. Казвам ви, няма нищо такова…

— И вашият контакт с него се ограничи с предаването на няколко ръкописа и една машина…

— Естествено. Вие какво си мислите?

— Съвсем ясно ви е какво мисля аз. А също и какво мисли Миланов — забелязвам, като я поглеждам без особена симпатия.

Тя е застанала, облегната на стената на входа на килера. Гърдите нахално издуват вълнения пуловер, а големите бедра — полата. Един череп пуловер и една черна пола, вероятно провинциални придобивки, които смекчават грубата чувственост на фигурата и й придават някаква строгост. Лицето също е строго, някак недружелюбно, доколкото изобщо може да се прочете нещо по тона бяло безучастно лице. Даже двете зелени череши на обиците в момента звучат строго.

Какво съм се захванал с тая жена, казвам си, додето я гледам без особена симпатия. Тя е това, което е, и ти нито можеш да промениш нещо, нито е нужно да променяш нещо. Нека върви по пътя си. Ти не си даде труд навремето да промениш нещо дори у Бистра, защото това ти се виждаше толкова уморително — да се бориш с кусурите на друг човек, и защото в дъното на душата си навярно пет пари не даваше за Бистра. Тогава какво си се захванал с тая жена, която ти е съвсем чужда, която нито е била, нито ще бъде твоя жена.

— Толкова ли не разбирате, че Миланов, ако му е нужна машинописка, винаги ще си я намери и че ако се е хванал за вас, то е, защото сте му нужна за друго. Нужна му е безплатна жена за вкъщи, а също и за в кревата, особено ако си пада по вашия тип, а тия дребните понякога си умират за големи жени. Разбирам, че не ви стигат парите… Това е въпрос, по който може да се помисли… Но не смятате ли, че не тъкмо този е начинът да печелите пари.

Тя ме гледа известно време с големите си очи, сетне произнася:

— Не ви е срам.

— Защо? Какво съм направил?

— Не ви е срам — повтаря жената. — Ами че аз, ако исках да печеля по този начин нари, нямаше да седя над машината по цели нощи, докато ми отмалее кръстът, и нямаше да оставям ръкописите у съседите, а щях да ги нося лично на Миланов, за да си ги получа парите веднага и в брой. Не ви е срам, Тони.

— Чакайте — казвам. — Все пак не сте толкова наивна, за да не знаете какво търси от вас Миланов.

— И какво, като знам? Нека си търси. Досега не ми е поставял направо въпроса, а ако го постави, ще получи и отговора. Не разбирате ли, че след като веднъж съм го отписала, той е вече отписан и — толкова!

— Добре — отстъпвам. — Ваша работа. Не сте малка.

А тя, сякаш нищо не е станало, казва с обичайния си безизразен тон:

— Не мислите ли, че е добре да слезем долу. Не е красиво да оставяме старците сами.

Старците не са сами, с тях е и Владо, обаче за тях Владо не е нищо повече от тяло, заемащо място в пространството, и едва появата на Лиза ги съживява.

Жената сяда до инженера, а аз до нея. Да се надяваме, че отношенията на двамата вървят към оправяне, макар за момента да липсват обнадеждаващи признаци. По малкия екран текат информациите. Старците, потънали в креслата си, кротуват. Само понякога Допотопния изръмжава нещо, но той ръмжи на себе си. Сетне започва предаване за някакъв злосторник, заловен при опит да премине границата. Виждаме го седнал пред камерата върху мъртвия фон на една бяла стена, с грубо апатично лице и стрига-на глава.

— С такива предатели навремето не се церемоняха — обажда се неприязнено Несторов.

— Той не е предател — обяснява Димов, на Лиза, естествено. — Предател е оня, който е имал идеи и ги е предал. А този е обикновен нарушител.

— Нас тоя финес ще ни закопае — отзовава се подигравателно Неси. — Едно време знаехме две категории — патриоти и предатели. Сега станаха много.

Той наистина трудно би могъл да бъде обвинен в излишък на финес. Не вярвам някога в речника му да са фигурирали изрази като „струва ми се“, „предполагам“, „съмнявам се“. Какво ще му се струва? — или знае, или не знае. Той не е по колебанията, нито по хипотезите. Не бих се учудил, ако вижда заобикалящия го свят само в два цвята. В два цвята — така е по-ясно. Нюансите са измама и привидност.

— Доброто старо време… — произнася със зла ирония Димов, пак към дъщеря си, разбира се. — Кой те гледа честен ли си, или не. Влизай в кауша!

— Честни предатели няма — възразява сприхаво Неси.

— Затова пък имаше честни хора, които биваха обявявани за предатели — не мирясва Димов.

И като изпъчва с достойнство хилавите си гърди, той за пръв път се обръща към насрещното кресло:

— Смея да твърдя, че съм бил честен! И това се доказа.

— И какво, като сте били честен? — запитва презрително Допотопния. — Орден ли да ви окачат, задето сте били честен? Голяма заслуга, че бил честен! Просто да се разплачеш.