— Това ли ще вечеряте? — любопитствам.

— При моята физика много ядене не се препоръчва — обяснява сконфузено жената.

— Оставете тоя кокал — казвам. — И елате да се нахраним като хората.

— Но тя е ваша дъщеря! — казвам.

— В известен смисъл — да — отвръща някак сподавено Димов.

Сподавено — не от душевен смут, а от физическо напрежение, понеже се напъва да свали с ножа стария маджун от рамката на прозореца.

Това не е стъклото, счупено по време на предишната ми визита, а друго — в долната част на съседния прозорец.

Бях сварил Рицаря зает с тая джамджийска операция и бях предложил да му помогна, но той бе отвърнал: не, не се безпокойте, свикнал съм, нали всеки два-три дни слагам нови стъкла.

Очаквах да попита защо го търся, обаче Димов бе твърде погълнат от работата, така че наложи се сам да го уведомя. Лиза все още бе тук и това отдавна не бе тайна за съседите и крайно време беше да легализирам по някакъв начин присъствието й.

Съседът в момента е зает с най-отегчителната част на процедурата — смъкването на стария маджун, вече порядъчно втвърден. Превил високата си мършава снага и обърнал ми гръб, старикът стърже с нож рамката и напрегнато пъхти.

— Казах, че тя е ваша дъщеря — напомням.

— В известен смисъл — да — повтаря Димов.

— Мисля, че това понятие има само един смисъл.

— И грешите — отвръща домакинът.

Той се откъсва за малко от рамката, изправя се и се протяга, за да разкърши гръбнак, сваля очилата и най-сетне ме поглежда:

— Би трябвало да знаете, че и най-простите неща понякога могат да се окажат доста сложни…

И за да мине от абстрактния закон към конкретното проявление, прибавя:

— Жена ми се отрече от мене още на третия месец след арестуването ми.

— Но дъщеря ви не се е отрекла от вас.

— Това не е голям подвиг от нейна страна, ако вземем под внимание, че още не беше родена. Роди се съвсем на края на очертания от природата граничен срок, тъй че може да е моя дъщеря, а може и да не е.

— Но тя прилича на вас! — казвам с тая категоричност, която е толкова по-необходима, колкото по-малко сме убедени в думите си.

— Вие пръв откривате такава прилика. Физическите белези едва ли я подсказват. А колкото до душевните, може би там вие сте по-сведущ от мене по въпроса.

Рицаря поставя очилата върху тънкия хрущял на носа си, но достатъчно ниско, за да отправи над тях един многозначителен поглед:

— Щом искате да ме обявите за неин баща, вероятно ще ми разрешите да запитам: какви са причините тя да разделя квартирата с един самотен мъж?

— Дъщеря ви не дели квартирата с мене. Не знам доколко сте в течение, но горе има малка стаичка, нещо като килер, и там е жилището й.

— Всъщност това са ваши проблеми — кима небрежно Димов. — Единственото, което ме интересува, е: какво искате лично от мене?

— Да я регистрираме като ваша дъщеря, живееща при вас.

— Но тя не живее при мене … — упорства опърничавият старик.

— Обаче носи вашето име.

Той наново ме поглежда над очилата, сетне ги сваля и известно време съсредоточено ги разглежда. Вероятно обстоятелството, че Лиза носи неговото име, за пръв път влиза в обсега на мислите му.

— Е, добре! Щом по милиционерските закони се пада моя дъщеря, зарегистрирайте я като такава — отстъпва най-сетне той.

— Тя е ваша дъщеря по човешките закони — позволявам си да го подразня на изпроводяк.

— А защо да е моя дъщеря? — кипна неочаквано Рицаря. — Затуй ли, че майка й междувременно е имала не един и двама приятели? Или за това, че тази така наречена дъщеря от раждането си до днес, тоест близо трийсет години, не се е сетила изобщо за мене и идва да се хвърли на врата ми едва сега, вероятно по чисто квартирни и финансови съображения?

— Като ви гледа човек как се палите, би могъл да реши, че подобни съображения вълнуват главно вас — забелязвам добродушно.

Димов трепва и прави неволен жест, сякаш се готви да хвърли по мене очилата. Затуй добавям:

— Аз, разбира се, извънредно ви уважавам, за да помисля подобно нещо. Искам само да знаете, че в момента Елисавета няма никакви затруднения.

Той оставя без внимание втората част на репликата ми и проявява известно недоверие към първата:

— Вижте, Павлов! Ако аз се ръководех от материални съображения, днес нямаше да съм тук в тая хралупа и целият ми живот би протекъл другояче. Лз съм воювал за принципи, приятелю!

— И вие сте като баща ми — избъбрям примирително. — Принципи, позиции, възгледи …

— За вас вероятно това са неща без значение?

— Е, може би някога, когато сте се борили за тях, да са имали известно значение. Но сега, след като тия неща ги има и в учебниците …

Той слага очилата си, поглежда ме над тях, сетне пак ги сваля. Тия очила не му дават спокойствие.

— Значи има ги в учебниците, а у вас ги няма? — запитва със зле престорена невинност Рицаря.

— Защо не? Намират се.

— И какви именно? — продължава той невинната си игра.

— Ами същите тия, текущите. Нищо оригинално. Както съм ги получил от баща ми, така си и седят.

— Ако сте възприели възгледите на баща си, това не е толкова зле.

— Не е ставало нужда да ги възприемам. Той просто ми ги натрапи. Изобщо усилията са били само от негова страна, не от моя.

Димов прави две крачки към близкия стол и някак уморено се отпуска на него. Сетне произнася, сякаш на себе си:

— Така си и мислех. Вие нямате възгледи.

— Как да нямам? Даже изпити съм държал по тях. Ако се не лъжа, писаха ми петица.

— Мъртви възгледи — промърморва все тъй на себе си старецът.

— Ако бях си дал малко зор, можеше да получа и шестица.

— Мъртви възгледи! — повтаря Рицаря.

— Че какви други могат да бъдат, щом ти се втълпяват като всички останали житейски мъдрости: научи си уроците, после излизай! Вземи вилицата, не яж с ръце! Измий си зъбите, преди да лягаш!

И в очакване да получа отговор, също сядам. Но Димов не мисли да отговаря, а предпочита да пита:

— Вие какво смятате? Че тия мъдрости са излишни? И че по-добре е да бъркате в чинията с ръце, за да изявите своята оригиналност?

— Не Не държа да бъда оригинален. Особено откакто разбрах, че това е доста трудно и страшно уморително.

— Но и не държите на принципите, които вашият баща ви е завещал.

— Защо „завещал“? Звучи прекалено тържествено. Той просто ми ги набиваше в главата като клинци при всеки подходящ случай. И как искате да държа на нещо, което не е мое. Човек никога не държи на неща, които са му чужди.

— Но ако всеки сам трябва да открива всички истини, за да бъдат „негови“, докъде, смятате, ще я докараме? До старокаменния век или малко по-нататък?

— Не съм разсъждавал по въпроса — признавам.

И смирено запитвам:

— Мога ли да запаля?

Той не си дава труд да отговори, потънал в старчески размисъл. Тъй че запалвам, решил да използувам за пепелник собствената си шепа. Всъщност бих си тръгнал, обаче има още една подробност за уточняване.

— Вашият баща не ви е набивал клинци в главата, а ви е отварял очите за неща, които сам той с труд е постигнал — произнася не без известна тържественост Димов. — Спестил ви е десетилетия на лутане и търсене. Предал ви е съвсем безвъзмездно поуките на целия си живот.

— Мъртви поуки…

— Така ли?

— Вие сам го казахте.

— Но ако са мъртви, вината за тоза не е в поуките, нито в баща ви, а в самия вас. Вие сте ги умъртвили с безразличието си.

— Излишно е да се дразните — подхвърлям примирително. — Не взимайте толкова навътре тия дреболии.

— Дреболии? — вдига Рицаря ъгловатите си вежди.

— Погрешно се изразих — отвръщам сконфузено. — Може би трябваше да кажа „тия глупости“.

Той скача от стола, сякаш задникът му е попаднал на някое кабарче.

— Вие се гаврите с мене.

Сетне по-спокойно и някак горчиво добавя:

— И дори не разбирате, че се гаврите със себе си. Щом най-сериозните неща в живота ви се струват глупости…