— Защо задавате глупави въпроси? — промърморвам.
— Защото всъщност дойдох и за вас. Може би — най-вече за вас. Исках да видя какво става с вас.
— Това няма ли да подразни Илиев?
— Не съм мислила по въпроса — отвръща сухо тя.
А сетне подхвърля:
— Машината в онова кафене не работи ли?
— Мисля, че работи.
— Тогава защо ме държите тук на ъгъла. Не виждате ли, че съм с нови обувки.
Тъй че отиваме и сядаме зад кафенето, между циментираните лехи, засадени с декоративни храсти. Само храсти. Тук вече съм свой човек и сервитьорката акуратно ни донася две двойни еспресо, направени без икономисване на материала. Лиза отпива от кафето, запалва цигара и ме осведомява:
— Аз няма да сключвам брак с Илиев, Тони.
— Значи все пак ви остави този еснаф?
— Защо той да ме е оставил? Толкова ли е невъзможно аз да оставя някого.
— А защо го оставихте?
— Защото обичам вас.
— Здрасти.
— Всъщност отдавна ви обичам, понякога дори си мисля, че съм ви обичала от самото начало, иначе как щях да ви мразя толкова.
— А, значи и мразехте ме!
— Само понякога. Чудно ли е?
— Никак. Щом идва от вас.
— Ама така е наистина: срещаш го този, единствения, човека на своя живот, срещаш го най-после след толкова чакане, а той се оказва съвсем различен от мечтата ти, и почваш да го мразиш всякога щом се окаже различен.
— Но докато мразехте мене, сприятелихте се с Владо — напомням.
— Защото бях загубила надежда във вас. Защото ме гледахте със същия интерес, с който гледате стената. И понеже Илиев беше свестен човек, рекох си, ще се свържа с него. Ако това раздвижи Тони, добре, ако не го раздвижи, значи работата е безнадеждна, тогава поне ще създам семейство за детето си.
— И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?
— Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.
— Язък за новите рокли.
— Те бяха за вас, Топи. Исках да се харесам на вас. Исках така да ме харесате, че да ми кажете: Никъде няма да ходиш, тук ще стоиш!
— Не ви ли го казах? — учудвам се. — Значи пропуснал съм. Държите ли наистина да го кажа?
— Дали държа? — тя ме поглежда с дълбок укор.
— Мисля, че ми липсвахте — промърморвам. — Даже не знам защо, но ми липсвахте.
— Тони, миличък!
— Без вълнения — спирам я. — Има още една подробност. Детският въпрос…
— Но аз мислех, че Петьо ви се харесва — произнася тя с внезапно посърнало лице.
— Разбира се. Лошото е, че и аз имам деца.
— Онези двенките ли? — сеща се Лиза. — Е, сега вече ти наистина ме събори. Не съм очаквала това от тебе. Къде са?
Трябва действително да съм я стреснал, щом из-веднаж е минала на „ти“.
— Спокойствие — съветвам я. — Всяко нещо по реда си. Най-първо да платим сметката.
— И да минем да вземем Петьо.
Петьо, да. Детето, разбира се, не е проблем, освен може би за някой тъп сценарий. Дали детето ще бъде твое или не, това зависи най-вече от самия тебе. И все пак по-добре, че е на Петко, отколкото на някой безмозъчен гамен. Макар че би трябвало именно това да ме дразни, дето ми е наследство от Петко. Защото и този път, както винаги, той ми подхвърля нещата, а на мене оставя задачата да ги довършвам. Което не изключва някой ден отново да се появи изневиделица, за да запита как е нашият син.
А по-вероятно е изобщо да не се появи. Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?
Обаче сега въпросът не е за Петко, а за Петьо.
И ето че подир половин час ние потегляме към нашата къща с двора и с ореха и вървим вече трима, а там ни очакват още двама, тъй че ставаме общо петима — да не повярваш просто как бързо расте народонаселението на планетата и как стремително вървим към демографския взрив, — и Петьо ме дърпа за ръката и пита дали и тоя път съм пристигнал със самолет, а аз му казвам, не, с ракета, а той иска да знае дали сме пътували заедно с майка му, а аз викам дотука не, обаче оттук нататък май ще пътуваме заедно и изобщо, Петьо, казвам, спукана ни е работата.
— Защо ни е спукана работата? — вдига детето към мене едрите си любопитни очи.
— Питай майка си, тя ще ти обясни.
Обаче Лиза нищо не обяснява, а само се засмива.
Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно — почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.
Информация за текста
© 1989 Богомил Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
БОГОМИЛ РАЙНОВ
САМО ЗА МЪЖЕ
Редактор Нина Андонова
Художник оформител Иван Марков
Художествен редактор Момчил Колчев
Технически редактор Маргарита Воденичарова
Коректор Катя Георгиева
Второ издание. ЛГ VI.
Тематичен № 23
9536229511
5605-238-89
Дадена за набор през м. февруари 1989 год.
Подписана за печат през м. април 1989 год.
Излязла през м. май 1989 год.
Поръчка № 9. Формат 84x108/32. Тираж 80 000 броя.
Печатни коли 26. Издателски коли 21,84. УИК 23,05.
Цена твърда подвързия 3,08 лева.
Цена мека подвързия 2,38 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“
София, 1989
Б-3
с/о Jusautor, Sofia
