След обеда оставям Румяна да си учи уроците, като обещавам, че ако нещо й се опре, вечерта ще го довършим двамата, и се отправям за редакцията, а редакцията е като всяка редакция и не виждам за-що трябва да се отплесвам в подробности.

И ето че денят минава в тия дребни занимания и моето призвание, както би казала Лиза, се свежда до това, да работя там, дето са ме поставили, вместо да се натискам към сцената, и аз постепенно свиквам с усещането, че вече не се кандилкам върху оня сал на Медуза, и дори да съм още върху оня сал, но вече съм се отскубнал от редицата на апатичните, защото не може да си между апатичните, когато имаш две деца на ръцете и маса работа върху гърба.

Да, може да съм още на оня сал — нека не спорим, — но мястото ми вече е между ония, които се взират с някаква смътна надежда напред, там, към светлия кораб на живота, засиял като малко бяло зайче върху тъмния хоризонт.

И когато вечер се изтягам на леглото, а през отворения прозорец нахлуват далечните шумове на нощта, свиренето на вечерния влак и лаят на кучета, и тихото шумолене на моя орех, и когато се готвя за моето обичайно пътуване из гората, тази вечно изменлива и странна гора на съня, ненадейно виждам, че на пътеката към гората се е изправила Лиза.

— Я, ти пък отде изскочи? — питам я.

— Съвсем не съм изскочила — отвръща тя с безразличния си глас. — Разхождам се. Тебе какво те интересува?

— Как „какво ме интересува“? — дразня се аз от нейната поза на безразличие.

Тая жена нищо не разбира. И понеже не разбира, опитвам се да й обясня, че в тоя момент, именно в тоя момент повече отвсякога щастливият епилог ми е крайно необходим. Цялата тази история би могла да завърши по сто различни начина, но на мене тъкмо сега повече отвсякога ми е необходим добрият вариант не защото пиша роман, нито защото добрите варианти са винаги дефицитни в човешкия живот, а защото не може и не бива всичко винаги и непременно да свършва наопаки и защото именно епилогът на сиромашкото щастие е за мене вейката, в която съм се вкопчил, за да не рухна в празното, също както някога леля ми се вкопчваше с костеливите си пръсти в мене, за да не се сгромоляса в бездната на истерията. Истерията! Истерията е дребна работа. Има и по-дълбоки бездни.

— Станал си доста бъбрив, откак се пресели в провинцията — забелязва Лиза. — По-рано, когато живеехме заедно, не беше така бъбрив…

— Остави тия разбори — срязвам я. — Кажи какво става с тебе и Владо.

— А ти какво се интересуваш? Нали си замина?

— Заминах, да — казвам. — Да не искаш да се женя за тебе. Още повече, ти жениха вече си го имаше. И аз съвсем не ти бях необходим.

Разбира се, че вече не й бях необходим. И може би тази патка през цялото време бе по-необходима на мене, отколкото аз — на нея. Необходима, за да не мисля за себе си, за да се занимавам по-малко със себе си, за да виждам себе си не като начало и край на всичко, не като единица мярка, по която другите са длъжни да се равняват, а като съмнителна величина в едно сложно и объркано уравнение, където освен хикс, игрек и зет са напъхани буквите от цялата азбука. Това ти дава усещането, че макар да си съмнителна величина, но все пак заемаш някакво място в уравнението, че ако не си полезен за себе си, все можеш да се окажеш полезен за другиго. Макар и на дребно. Макар и временно.

Аз я виждам на пътеката така ясно, както я виждах онази вечер там, в стаята, и когато ме питаше: „добре ли съм“, без да разбира, че изглежда най-доб-ре в паузата между двете рокли. Виждам я съвсем ясно, но знам, че това е мираж, понеже отдавна съм се убедил, че миражите често са по-ясни от реалността.

Не ставай глупав, казвам си, това е Лиза-миражът, а Лиза-истинската е минала през живота ти и отминала, също както е минала и заминала през живота на някои други типове. Изпълнила си е задачата, която може би и не съзнава — да ме събуди, — и е продължила пътя си. Бе ми досаждала, защото човекът, дето ви буди, винаги е досаден и вие се мъчите да се отървете от него и му викате: разкарай се и върви по дявола. А сега, когато бях вече буден и нея я нямаше, усещах, че тази идиотка ми липсва.

И отново я виждам в оная хладна есенна вечер, застанала на тротоара пред къщата в тънката си лятна рокля — бих искала да поговоря с вас. И по-късно, седнала на любимото си място в старото кресло и гледаща ме загрижено с тъмните си очи — вие мислите, че правите разкрития, Тони, а всъщност правите температура. И друг път, когато й казвам: не е честно да се смеете само с инженера, а тя ми се бе усмихнала с бялата си лъчезарна усмивка. И по-късно, в оная нощна улица, застанала като Жана д’Арк пред Орлеан и стиснала решително пилата за нокти. И още по-късно, когато се бе разнежила зарад оня жалък пръстен — о, Тони, не съм очаквала това от вас — и когато бе ме погледнала с овлажнели очи и бе ме прегърнала с бялата си снажна ръка, а аз се взирах в балкона й, като си повтарях, че отвъд всеки балкон зее пропаст.

Мислех, че аз я спасявам, додето тя ме бе спасявала. Тя, която също като мене се нуждаеше от помощ. Защото, ако аз се люшках инертно над водата като тапа, каквато всъщност си бях, истинска тапа, Лиза се мяташе насам-натам със същия нулев резултат, без да броим случаите, когато се натапяше до врата в някоя каша. Да стигнеш дотам, такава да те спасява…

Тя ми липсва — казвам си.

На тебе винаги нещо ти липсва — казвам си.

Какво чак толкова ти липсва, жената ли? Но ти никога не си я имал като жена и ако бе поискал да я имаш, това вероятно би могло да стане още първата вечер.

Тогава какво? Лекарството? Доста нагарчаща — като всяко лекарство.

Или може би събеседникът? Нейните разсъждения не струват дори колкото тия на Петко.

И тъй — какво? Казвай де.

Лиза. Лиза ми липсва, казвам. И престани да ми надуваш главата с тези смешни въпроси.

Заранта е съботна, и най-важното слънчева. През мощта е валяло и по мраморните плочи все още тук-там има вода и в тази вода се отразява синьото небе, сякаш някой е нахвърлял по пешеходната зона изпочупени сини стъкла. Правя обичайния си рейс от будката за вестници до кафенето, когато я виждам застанала насреща ми, също като по оная пътека към гората.

Тя стои едра и все пак стройна на ъгъла пред магазина за конфекция, облечена в някаква лека черна рокля, която виждам за пръв път — гардеробът явно се обогатява, — с едрите си черни къдри, зелените обици и бялото лице, и пълните розови устни, които едва-едва се усмихват или просто ми се струва така.

— Вие пък отде изскочихте? — питам, когато я доближавам.

— Не съм изскочила — отвръща дамата. — Дойдох да видя детето си.

— Вярно — кимам, — детето.

Съвсем съм забравил, че и тя като мене си има детски проблеми.

— Всъщност дойдох и по друга работа — признава Лиза.

— По каква работа?

— Ами работа, именно работа. Мъжът на братовчедка ми отдавна е обещал едно секретарско място и сега най-после ми излиза късметът.

— Чудесно — казвам. — А Илиев?

— Какво „Илиев“? Илиев си има работа. Става дума за мене.

— Питам: разписахте ли се?

— Още не.

— Защо такова протакане?

— Тони, сляп ли сте? — произнася наскърбено жената. — Не виждате ли как съм облечена?

— Не е зле. Макар и малко траурно.

— „Малко“? А вие какво искате, и воал ли да сложа?

И възмутена от недосетливостта ми, добавя.

— Татко умря.

— Кой от двамата?

— Знаете кой.

— Бог да го прости — промърморвам. — Но вие никога не сте му викали татко.

— Да, обаче когато рухна съвсем, почнах да му викам тъй и нямате представа колко му бе драго, макар да не го казваше, и тогава си рекох, че винаги ще му викам татко, щом веднъж съм го признала за мой баща.

— Съвсем правилно — съгласявам се. — Макар че той едва ли би могъл да ви чуе.

— То не се знае — отвръща тя уклончиво.

Школата на Петко и нейното влияние.

— Не ви ли е приятно, че ме срещнахте? — пита тя ненадейно.