Тя бе загубила наивността си, но затуй пък бе спечелила жизнен опит и вече не бе глупаво момиче, а зряла жена. За какво ти е момиче, когато можеш да имаш цъфтяща жена, чиито щедри форми издъхваха възбуждащ аромат на шанел.

— Ти вече не използуваш оня люляков одеколон…

— Защо трябва да използувам такъв сиромашки одеколон. Хубавият одеколон никога не мирише само на едно цвете, глупчо. Той е богат, неопределим…

Потънала ли? Потъна ти. Най-вече поради без-характерност. Понеже си казваше, също като тоя мухльо до тебе, че дето ще търсиш наслуки жена, по-добре да си я имаш постоянно в леглото. И понеже си мислеше, че в последна сметка всички са от един дол дренки. И понеже тя така се бе вкопчила в тебе, та ставаше прекалено измерително да се дърпаш.

Твоята любов. Само че любовта не се поръчва по желание като костюма. Пък и да се поръчваше, разликата едва ли би била колосална, ако се има предвид просташкият ти вкус. Ти никога никого не си обичал истински. Не си обичал майка си. Нито баща си. Нито дори Бистра, макар че някога я бе обявил за голямата си нещастна любов. Защото твоята голяма любов бе само една голяма поза.

От някое време един човек се е появил на отсрещния тротоар. Едип млад мъж с буйна светла коса, нехайна походка н ръце, мушнати в джобовете на черното яке. Под якето се вижда черен пуловер с висока яка — времето не предразполага към разгърдени ризи.

С изключение на пуловера другото ми е познато. Младият мъж се разхожда напред-назад, обляга се до входа на насрещната кооперация или стърчи до бордюра на тротоара, отправил поглед към нашата хъша, сякаш чака някого. Ще има да чака.

На следния ден отново забелязвам през прозореца към терасата часовоя в тъмната униформа. Този път обаче той не разполага с голям запас от търпение и свободно време, защото един час по-късно изчезва. Изчезва или застава по-близо до вратата. Отдолу долита двукратният призив на звънеца.

Отварям, за да открия пред себе си познато лице. Но това не е Лазар.

— Мисля, че сме се виждали някъде — промърморвам.

— Ами да. Оная вечер у Слави.

Това е един от квинтета — онзи рошавият с мрачното лице. Мони също е в яке и тесен панталон, плюс кафяво-червени ботуши, скрити под панталона, но и достатъчно показващи се, за да знаем, че са ботуши, а не банални патъци.

— С какво мога да бъда полезен? — питам.

— Аз искам да бъда полезен, не вие — уточнява рошавият. — Трябва просто да оправим едно недоразумение.

И като ме поглежда с известен укор, добавя:

— Тук ли ще говорим?

— Вътре няма как — дошли са хора.

— В края на краищата може и тук — вдига тесните си рамене Мони. — Става дума за Лиза.

Той ме поглежда, за да прецени реакцията ми, но реакция няма.

— Може би сте останал с впечатлението, че Лазар е дошъл да ви я отмъкне. Няма такова нещо. Ако е за мадами, мога да ви ги доставям по две на ден, и то по-готини от Лиза, стига това да ви говори нещо.

Кимам вежливо, в знак че разбирам.

— Търсим я само за да поговорим човешки, нищо повече. И додето още сме на кеф да говорим човешки. Защото, нали знаете: и търпението си има граници.

— Нещо тайно ли? — запитвам.

— Тайни няма. Какви тайни бе, Павлов? Работата е чисто финансова. Дължи нещо и трябва да го върне.

— Трябва, ама я няма.

— Къде е изфирясала?

— Отде да знам.

— И да е изфирясала, пак ще дойде — решава Мони. — Не се сърдете, но тя няма да намери друг баламурник като вас.

— Защо „баламурник“? — питам като истински баламурник.

— Тя не е за мъж като вас бе, Павлов. Кална жена. Перачка. Ако ви трябват жени…

— Значи ограбила ви е?

— Е, да речем, че дължи нещо…

Поглеждам неволно ярките ботуши, събуждащи у мене някакъв неясен спомен, сетне вдигам очи към навъсеното безочливо лице.

— Ясно — кимам. — Само че и вие ми дължите нещо…

И при тия думи непринудено отправям юмрук в носа му.

— За оня ден… — пояснявам.

Рошавият се е дръпнал назад, но е успял да се задържи на крака. Той придържа с една ръка разкървавения си нос и ме фиксира без сянка на топлота.

— Юмрука — казва — ви го прощавам. Но за тая перачка ще има да берете ядове. Нямате даже представа какви.

Лиза се прибира същия ден привечер. Виждам я едва по-късно, когато се връщам от редакцията. В холната обстановка и в компанията на тримата кавалери. Старците са видимо доволни. Те обаче не са по излиянията и доволството им се изразява най-вече с това, че кротуват в креслата си и се въздържат от кавга.

По-трудно е да се разбере доколко е доволен Илиев. Във всеки случай преборил се е с лошото си настроение и търси с очи погледа на Лиза. Търси без особен успех. Лиза все пак се отзовава на репликите му и е съвсем учтива. Хладно учтива.

— Имахте ново посещение — казвам й по-късно, когато се прибираме горе.

И съобщавам за визитата на рошавия, без да предавам подробно оценките му.

— А откъде разбрахте, че това е Мони? — пита тя.

— Познавам го смътно от по-рано. А сега разбрах, че е идвал и оня ден с Лазар. Не видях лицето му, додето бягаше, но го познах по ботушите.

— И му се издължихте?

— В известен смисъл — да.

— Не е трябвало да го правите. Той е опасен човек.

— Не ми се струва чак толкова опасен.

— Защото не знаете, че зад гърба му има други.

Тя не казва нищо относно дълга, споменат от Мони, а и аз не я питам. Какъв смисъл да я принуждавам да лъже.

— Не знаех, че имате дете — сменям темата. — Хубаво хлапе.

— Нямам дете — отвръща Лиза.

— Но Илиев твърди, че е ваше.

— А, той вече ви е излял мъката си. Не казвам ни „да“, ни „не“.

— Детето всъщност е на братовчедка ми.

— Искали сте да проверите възгледите на инженера по въпроса.

— Донякъде. Даже подшушнах на Петьо да ми вика „мамо“, но детето изобщо забрави обръщенията, откак вие взехте да го залисвате.

— Хитра операция — признавам.

— Каква операция? Пошегувах се.

— Това не е шега. Това се нарича тест.

— Говорете по български.

— Недоверчива и взискателна — произнасям сякаш на себе си. — И какво толкова важничите?

— Защо да важнича?

— Защото важничите. И даже още му правите фасони. Като че бог знае в какво се е провинил. И на мене да ми поднесат чуждо дете, няма да заридая от радост.

— На вас ще ви бъде все едно. На вас всичко ви е все едно.

— Сега не говорим за мене. И позволете да ви кажа, тоя ваш номер с детето беше съвсем тъп.

— Защо пък да не го проверя? — пита тя, като обляга ръце на кръста си. — Нямам ли право да го проверя, преди да определя отношенията си?

— Не по тоя просташки начин.

— Не можах да измисля друг.

— Човекът ви приема, без да пита откъде идвате, нито с колко мъже сте спали, нито какъв процент истина има в историята ви — защото, позволете да ви кажа, че ако и на него сте поднесли същата история, тя не е съвсем убедителна, — изобщо отказва се да ви проверява, макар да има основания за съмнения, а вие не стига това, ами се запретвате да го изпитвате. Какво толкова си въобразявате? Че сте неотразима? Незаменима? Единствена?

Ето че и аз започвам с цицероновските градации.

Тя ме следи с известен интерес, обаче не отговаря. Което ми дава възможност да допълня:

— Не виждате ли, че всички сме една стока и ако този има плюс в едно отношение, то сигурно има минус в друго, а салдото е, общо взето, едно и също, така че смешно е да проверявате и да вирите нос.

— Ама вие какво толкова се разфучахте? — вдига тя вежди.

— Не съм се разфучал. Спокоен съм.

— Сигурно с нетърпение сте чакали да ви освободя килера и сега се чувствате излъган.

— Килерът не ми е затрябвал.

— И онзи празен стол в „България“ не беше ви затрябвал, но ми направихте сцена — припомня жената.

— Добре. Давам ви го отсега този килер за сватбен подарък. Приемайте в него гости.

— Мерси — произнася сухо Лиза. — И все пак излишно е да се палите. Ще помисля. Може и наистина да съм сбъркала.