Отговор обаче не идва, поне в следващите десетина дни. И понеже главният напира, налага се отново да прескоча до Учреждението. И понеже секретарят ми се вижда съвсем необщителен, решавам да се отнеса до шефа.

Секретарката е мило момиче, но вероятно само с началството. Иначе е един малък айсберг с изрусена коса и неприветливи очи. Все пак, когато научава, че съм журналист, айсбергът изслушва какво ме води насам и влиза да докладва на шефа.

— Съжалява, но не може да ви приеме в момента — уведомява ме малко по-късно момичето. — А писмото ще ви изпратим още тия дни.

Най-сетне писмото наистина се получава. Редактирано е в образцов канцеларски вид, толкова гладко, че няма къде да се заловиш, и съвсем безсъдържателно, обаче за сметка на туй здраво армирано със съответните разпореждания, постановления, производствени програми, нормативи, корективи, спецификации и всевъзможни други от тоя род. Невралгичният въпрос е оставен изобщо без отговор. Важното е, че всичко е протекло точно по канцеларския ред, че нещата са се движили при пълно спазване на бюрократичната градация и че не съществуват никакви нарушения на бумажния ритуал.

И все пак въпросът е налице, така че се налага да го задам някому. И то не на автора на писмото, който е споменатият вече секретар. Тъй че ето ме отново при голямото началство.

— Изключено е да ви приеме — заявява айсбергът още щом ме вижда. — При него има съвещание.

— Бих могъл да почакам.

— Днес е изключено, казах ви.

— В такъв случай попитайте кога може да ме приеме.

— Сега не смея да го безпокоя.

— А кога ще смеете?

— Елате следобед.

Отивам следобед, колкото да видя на практика дали не са настъпили някакви изменения в тоя старинен обред — разтакаването. Оказва се, че всичко си върви точно по традицията.

— Няма да може да ви приеме днес.

— А утре.

— Нито утре.

— Но все пак някога ще трябва да ме приеме…

— Елате в приемния ден. Петък следобед.

Отивам в петък следобед, и то по-раничко, за да изпреваря другите посетители. В канцеларията наистина се оказва само русият айсберг.

— Ще трябва да почакате — обявява хладно айсбергът. — Не е дошъл.

— Така ли спазва приемния ден? — запитвам, колкото да се намирам на приказка.

— Може и за това да напишете във вестника — подхвърля секретарката.

— Добра идея — кимам. — Ще се възползувам от предложението ви.

— Вие какво, шегувате ли се? — поглежда ме тя неприязнено. — Има обед с чуждестранна делегация. Да не си въобразявате, че само вас чака.

Аргументът е сериозен и аз добре го запомням, понеже бива повторен пет пъти, след като на неравни интервали се явяват още петима посетители. Съвсем дребна цифра за един приемен ден. Вероятно гостоприемството на шефа отдавна е добило популярност.

Седим си прочее шестимата в топлата компания на айсберга, който закръгля бройката на нещастното число седем. На всичко отгоре айсбергът не разрешава да се пуши. Аз единствен пуша, и то — мислено. Когато пушиш мислено, това те освобождава от необходимостта да използуваш пепелник, а също и от изкушението да ругаеш мислено. Както казваше Петко, влезеш ли в кавга с противника, почнеш ли да си ядеш нервите, значи противникът вече те е победил. Аз лично съм отредактирал тая максима по-просто: защо трябва сам да се ядосваш, когато можеш да ядосаш другия. Така че седя, пуша мислено и чакам продължението.

Един час преди края на работното време Неуловимият идва. Малко по-различен е от онова, което съм си представял, но не по същество. Изобщо не е от деспотичния п високомерен тип, а от другия — учтивия и хладно-безучастния. Благоволява дори да кимне бегло в неопределена посока, сякаш казва: ето го поздрава ми, поделете си го, както намерите за добре. Сетне изчезва в кабинета, сподирен от секретарката. Айсбергът се бави вътре цяла вечност, но все пак излиза най-сет-не, понеже кабинетът няма друг изход, и извиква един от шесторката. Това не съм аз.

— Бях първият… — напомням кротко.

— Другарите са записани по-рано.

— А защо не ме записахте оня ден?

— Другарите са записани по-рано — настоява айсбергът.

— Добре — отстъпвам. — Все пак опитайте да обясните на шефа си, че този път ще го чакам докрай.

Секретарката не си дава труд да отговори, обаче след някое време намира повод да хлътне в кабинета. Това не скъсява чакането ми. Едва след като петимата един по един биват отпратени, идва и моят ред. В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че когато най-сетне получавам разрешение да вляза в светая светих, работното време е минало.

Очаквам да ме приеме неприязнено, но той е учтив. Хладно учтив.

— С какво мога да бъда полезен?

Обяснявам с какво.

— Нали ви пратихме писмо? Защо го писахме това писмо, щом отново ще ни поставяте същия въпрос?

— Изглежда, не сте забелязали, че в писмото липсва отговор на въпроса ни.

— Не допускам — отвръща сухо шефът. — Разбира се, аз не съм го писал собственоръчно, но не допускам.

— Място за допускане няма — позволявам си да кажа. — Писмото е налице.

— Добре, да не спорим — забелязва все тъй сухо началството. — Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.

— Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.

Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.

— Вижте — казвам, — не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.

Усещам, че думичката „срещу“ е подразнила неприятно ухото му. Той се размърдва неудобно на стола и поглежда миниатюрното съоръжение, което нехайно държа в ръка.

— И магнетофон сте взели…

— Това е в общ интерес — обяснявам. — Иначе може да кажете, че съм изопачил някоя фраза.

— Но аз не съм готов да давам изявления пред магнетофон — произнася вече с нотка на безпокойство шефът. — Трябва да имам подръка справки, документи…

— Защо „изявления“? Това е работен запис. Проста формалност.

— Каква формалност? Че вие това може и по радиото да го пуснете, знам ли ви. Аз, драги, не говоря от свое име, а от името на цял институт и трябва да внимавам в думите си.

— Не мога да настоявам. Ваша работа. Но няма да ходя повече при секретаря ви.

— Добре, не ви пращам при него. Ще отговорим писмено. Щом искате лично аз да отговоря, ще имате отговора ми.

Когато навремето ми се е случвало да си правя насаме по някой клиничен преглед, колкото да си определя диагнозата, винаги съм установявал, че един от дефектите ми е в това, дето не мога да мразя. Изобщо в максимата „силно да любиш и мразиш“ се издънвам и по двата показателя, но най-вече по втория. Не изпитвам ненавист дори когато ме съборят с някой удар откъм гърба. Старая се само да си обясня причината. А причината е, че съм се изтикал, без да ме канят, между тия хора, които кротко си живеят, като че ли са болни от рак. Но болни или не, те са до гуша в батака, а когато човек е в батака, трудно е да изпитваш омраза към него. И мисля, че ако бях способен да мразя, по-скоро бих мразил някой такъв като тоя, дето току-що ме е изпратил с хладна учтивост и дето никога не стига до батака, защото още отрано се е научил добре да лети, може би не чак дотам, та да стигне до самите върхове, по все пак достатъчно високо, в чистите слоеве на атмосферата, до нивото па служебния кабинет с персийски килим и на мерцедеса, и па щаба от сътрудници, които отлично владеят целия регистър на канцеларското витийство, за да те предпазват от евентуални аварии. Тъй че аварии няма и дори да възникват, ловко биват заобикаляни и всичко е добре, в смисъл че нищо не е добре и че поверената ти административна машина произвежда главно никому ненужна циркулярна бумага, без да броим гафовете, но затова пък ти се крепиш в горните слоеве на атмосферата и макар че едва ли ще стигнеш до самите върхове, чието видение трови сънищата ти, но няма риск и да паднеш на дъното, дето всъщност ти е мястото. Да, такъв с удоволствие бих го мразил, стига да бях способен на подобни силни чувства.