И добавям наум:
„За ореха обаче имаш много здраве“.
* * *
Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:
— Аз съм майката на Лиза.
И без да дочака реакцията ми, добавя:
— Вие сте нейният приятел, нали?
— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.
— Но тя живее при вас.
— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.
— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.
И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.
Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.
— Тук не е ли неудобно? — запитва посетителката, като се оглежда.
— Напротив, съвсем удобно е.
Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.
— Навярно Лиза ви е говорила за мене…
— Казвала ми е, че има майка, нищо повече.
Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:
— Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…
Дете ли? Естествено — при такава млада майка.
Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество — нейната дъщеря.
Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.
— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.
— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.
— Но ако тя предпочита да живее при баща си…
— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…
„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.
— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.
— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…
Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.
— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.
— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.
И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.
— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!
— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.
— Каква размяна?
Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:
— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.
— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…
— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.
— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.
— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…
— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.
— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…
— Как ще решава, когато не са добри.
— Вие просто не разбирате…
— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…
— Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…
— Ако имате предвид инстинкта…
— Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! — обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.
— Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко — напомням, като почуквам леко черепната си кутия.
— Зависи — поклаща глава Лиза. — Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.
— Говорите също като един мой приятел — забелязвам.
— Какъв приятел?
— Един покоен приятел.
Тя наистина ми напомня с тия свои наивни разсъждения за Петко и за един отдавнашен разговор, когато, не помня по какъв повод, бях казал, че не знам как да постъпя.
— Човек винаги знае как да постъпи — бе възразил спокойно Петко.
— Кой човек? Ти или аз?
— И ти, и аз. Нещо тук, в тебе, не ти ли казва: направи това или недей прави онова…
— Да де: вътрешният глас. Слушай вътрешния си глас и всичко ще е наред.
— „Всичко“ е силно казано — възразил бе Петко. — Аз най-често ги правя гафовете, когато слушам вътрешния си глас. Правдив, но непрактичен.
— Тогава защо ще го слушам?
— Ако щеш, го слушай. Твоя работа. Обаче щом трябва да избираш между два гафа, логично е да избереш по-дребния. Ние винаги мислим какво впечатление ще направим на другите. Но човек не е непрекъснато с другите и накрая винаги остава пак сам със себе си. И лоша ти е работата, ако вътрешният глас почне да те ругае.
— Като почне да ругае, ще го накараш да млъкне.
— Да. Стискаш го за гърлото и го задушаваш. И повтаряш отново и отново номера, докато млъкне завинаги. Това е то истинското самоубийство.
— А да скочиш от някой шести етаж какво е?
— Тия, дето са стигнали до истинското самоубийство, не скачат от никакви етажи. Говедата не се самоубиват.
— Самоубийци, но живи и здрави…
— Напълно. И обикновено — с добро самочувствие.
— Дори и когато са насаме със себе си?
— Как искаш да бъдат насаме със себе си, когато са убили себе си. Могат да бъдат най-много насаме със стомаха или с половия си орган.
Да, вътрешният глас. Интересно, че свидетелствата на добролюбците са все едни такива вътрешни и не-доказуеми, докато мизантропията борави с очевидни факти и брутални аргументи. Но да спориш с добролюбеца е загубена работа, тъй че вместо да споря, запитвам Лиза:
— Говорихте ли с вашия роднина?
— Да, разбира се. Казах му с какви трудности се сблъсквате и как сте решили да доведете нещата докрай.
Представям си какви глупости му е надрънкала.
— Нямате представа, Тони, колко разчитат хората на вас.
Въпросът е аз на кого да разчитам. Засега — най-вече на краката си. Последните дни съм обиколил всички учреждения, свързани в една или друга степен с тия легендарни тръби, и съм направил всички възможни справки. Не бих казал, че ме посрещат с отворени обятия, но когато поставям въпроси, все пак отговарят. Всички инстанции, с изключение на една — нека я наречем Учреждението, за да си нямаме усложнения. А влезеш ли в допир с тая инстанция, усложненията идват от само себе си. Както викаше Петко — чел ли си Кафка?
* * *
Не съм чел Кафка. И с цялата си наивност отивам при секретаря на Учреждението, натоварен да поддържа връзка с печата. Служителят ме изслушва внимателно, записва нещо в бележника и ме отпраща с уверението, че ще получим писмен отговор на поставените въпроси.
