— Доколкото разбрах, и Янков е на същото мнение.

Шефът ме поглежда недоволно, приготвя се да изръмжи нещо не твърде приятно, обаче се овладява и запитва:

— А защо, мислиш, Янков е на такова мнение?

— Ами… попритиснали са го.

— Кое те кара да смяташ, че са го попритиснали?

— Това, че се опитаха да притиснат и мене.

— По кой начин?

Разказвам с няколко думи, без да пояснявам, че водката е била полска, а не съветска.

— И защо не си ми казал? — изръмжава шефът.

— Какво да вя кажа? Частен разговор. Недоказуеми работи.

— Това не е частен разговор! — кипва главният. — И аз не съм следовател, за да търся доказателства. Такива неща се съобщават, ако не ти е известно…

Щом кипва, значи е в добро настроение.

Той мълчи известно време, като обмисля нещо. Сетне отново запитва:

— Всички факти точни ли са?

— Точни и доказуеми. Имам пълна документация.

— Ще ми я донесеш. И ще дадеш материала за набор — нарежда шефът.

И като тупва с пълния си юмрук по бюрото, добавя:

— Материалът ще излезе!

Старците пак са се спречкали. Между двете кресла святкат реплики като мълнии, докато ние тримата върху дивана наблюдаваме безпомощни бурята.

Те седят един срещу друг: Димов — крехък и източен, с бледо лице като пожълтяла от времето слонова кост и с хлътнали трескави очи — и Несторов, масивен и тежък, с изпечена кожа, върху която играят смътните червеникави блясъци на възбудата, едно лице с резки черти и присвити очи, бронирано сякаш в недоверие.

Вечерта е започнала съвсем патриархално, още повече Димов е твърде отпаднал, за да води сражения, а Несторов е нещо настинал — настинката сполита дори здравеняците — и за пръв път се е явил загърнат зиморничаво в някакъв стар шинел.

Изобщо всичко почва съвсем идилично и навярно би продължило така, ако по време на една съвсем безобидна престрелка Рицаря не се изтървава, като произнася думата „догматик“.

— „Догматик“ ли? — озъбва се Неси. — Вие, като кажете „догматик“, все едно че издавате смъртна присъда.

— Ние не сме по смъртните присъди — възразява Димов. — Други са по тая специалност.

— Само че за вас догма е всяка истина, щом е ясна и проста — продължава Допотопния, без да го слуша.

— Няма прости истини — поклаща глава Рицаря, като се обръща към дъщеря си. — Ако истините бяха тъй прости, „Капиталът“ на Маркс нямаше да е дебел като библия, а щеше да е от пет изречения.

— Само че марксизмът може да се каже и с пет изречения — упорства Неси. — И понякога е нужно да се каже именно с пет изречения, защото всеки не може да чете „Капиталът“. А тия пет изречения вие ги обявявате за догми.

— Видяхме какво става с марксизма, когато го събират в една червена книжка — пояснява отново Димов на Лиза. — Така са били извращавани много учения. И християнството догмата го уби.

— Пет пари не давам за християнството — изръмжава Неси. — Макар че ако е въпрос за католицизма, той затова именно завладя света: превърна всичко в няколко прости догми и завладя света.

— Истината не влиза в догми — поклаща глава към дъщеря си Рицаря. — Много голяма е, за да се събере в няколко догми.

— Глупости — отвръща грубо Допотопния. — Има висша математика и има таблица за умножение. Хайде сега да обявим, че таблицата за умножение е погрешна, понеже не била висша математика.

— Догматизмът е винаги много убедителен — промърморва този път сякаш на себе си Димов. — Ако не беше убедителен, нямаше да е дълговечен.

И те продължават да се дърлят все по-настървено, единият — в треска, а другият — обречен, обаче продължават своя изтощителен двубой в тоя хладен мрачен хол и върху въображаемия терен на историята, като че ли целият ход на историята зависи от тях двамата, продължават да си оспорват командния лост на света и да чертаят всеки по своему развитието на живота, след като животът вече ги е изхвърлил от обръщение, като двама бойци, все още вчепкани в смъртна схватка, макар пълчищата отдавна да са отминали, макар полесражението отдавна да е утихнало, макар наоколо да се простира вече глухота и нощ, нощта, която само след миг ще погълне и тях двамата. Една свирепа и безсмислена схватка, но чието отчаяно упорство прераства в нещо като подвиг, в нещо като саможертва, в нещо като трагична съдба.

И додето ги гледам така настръхнали един срещу друг, престанал вече да чувам острите фрази, из-веднаж си помислям, че може би те воюват тъй настървено, защото воюват всъщност със себе си, с нещо у себе си, нещо, което усещат, че носят нейде там, много дълбоко у себе си, и от което се боят и което се стремят да изтръгнат неумолимо, да го изличат и изпепелят по време на тоя безкраен двубой.

— Догматик ли? — проечава внезапно като грохот гласът на Допотопния. — Да, ако революционното насилие е догма, аз съм догматик! И ако класовата борба е догма, аз съм догматик! И ако диктатурата на пролетариата е догма, аз съм догматик! И за ваше сведение не се срамувам от това!

Той се е изправил, още по-едър и заплашителен, тъй както е заметнат със стария шинел. Изправил се е, сякаш очаква следващото предизвикателство. Сетне бавно се извръща и тръгва към стаята си.

Но още не е стигнал до стаята си, когато спира и се ослушва. На вратата се е позвънило един път. Един път е за Неси.

Борецът с шинела се връща мудно назад и излиза в антрето. Минута по-късно той отново е в хола, придружен от някакъв възрастен мъж, висок почти колкото Допотопния, но далеч по-фин от него: шапка „Идън“, тъмносин балтон и все още запазено лице с посивели бакенбарди.

— Мисля, че вас търсят — промърморва Неси към Лиза и отново се отправя към стаята си.

— Какво има? — пита жената с лека неприязън.

Щом е с неприязън, вероятно го познава. Тъкмо това се опитва да припомни и новодошлият:

— Но, Лиза, не ме ли познавате?

— Че кой бяхте вие?

— Но, Лиза! — възкликва с приветлива усмивка гостът. — Аз съм вашият баща!

Допотопния, който почти е стигнал до стаята, спира и с недоумение се обръща. Димов, почти задрямал в креслото, ококорва очи.

— Вие сте нейният баща? — извиква той. — А аз кой съм?

— Това не мога да знам — отвръща невъзмутимо новодошлият, като продължава да гледа към дамата.

— Майка ми ли ви прати да разигравате тук тия безвкусни сцени? — запитва с леден глас Лиза.

— Майка ви, да. Но защо — сцени? Намекна ми просто, че трябва да дойда и да разсея едно недоразумение.

— А защо чак сега? И защо точно сега? — любопитства със същия леден глас жената.

— Но защото това нещо зависи от майка ви. Съгласете се, че то е тайна на майка ви.

— И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната — пояснява дамата.

За да добави след миг:

— Вие сте един жалък лъжец!

Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…

— Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… — бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.

— Не е ли време да си тръгвате — решавам да се намеся. — Късничко е вече за вас.

— Я си обирайте крушите! — обажда се ненадейно и Неси. — Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.

И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.

— Но, Лиза, как е възможно! — повтаря безпомощно гостът.

— Вървете си — съветва го жената. — Не виждате ли, че ще ви бият…

Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.

— Но това… това е нечувано!… — бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.

— Съвсем обикновено е — успокоява го Лиза. — Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.