— Не искаме да прекаляваме, но те, горките, от толкова време настояват… — оправдава се жената. — Знам, че сте чужди хора и не сте задължени, но те…

— Как „чужди“? — прекъсвам я. — Аз съм им чичо. Кажи, Гошко, чичо ли съм ти или не?

— Чичо, чичо! — потвърждава малкият със звънливото си гласче.

— Чичо… — произнася тихо и Румяна, като докосва с ръчичка ръкава ми, сякаш за да се увери, че съм налице.

— А, ето ги и нашите дечица! — обажда се Лиза, като се показва от кухнята. — Знаех си, че точно днес ще дойдете. Друг път купувам две кифли за закуска, а днес купих четири.

Съмнявам се, че е знаела, понеже се е уговорила с Илиев да вървят следобед на кино. И една малка подробност, която доста ме обезкуражава: жената отменя киното, за да излезем с децата. Горкият инженер. Ще трябва сега да виси на студа, за да продава билетите. И горкият аз. Ще има, изглежда, още да чакам, докато чуя оная фраза за килера.

Изобщо неделният ден минава доста патриархално, а също и вечерта. Дори старците почти не се сдърпват пред телевизора, ако не смятаме отделни бележки, про-звучаващи като звън на лениви шпаги.

Затуй пък вечерта на понеделника е значително по-драматична. Още когато влизаме в хола и сядаме всеки на мястото си, и почваме да се поглеждаме с недоумение, става ясно, че нещо не е в ред. Владо очевидно го сърби пръв да вземе думата, обаче му е неловко. Тъй че все пак думата я взема Димов в правото си на баща:

— Елисавета днес не слезе долу… А май не чух и машината да тропа…

— Елисавета я няма — оповестявам, за да разпръсна недоумението.

Но вместо да го разпръсна, то още повече се сгъстява.

— Как я няма? — възкликва инженерът.

— Да не е заминала? — изръмжава Неси.

— Какво става всъщност? — поглежда ме подозрително Рицаря.

Ако трябва да бъда точен, те и тримата ме гледат подозрително, сякаш казват: „Какви си ги забъркал?“

— Не знам какво става, но тази заран е излязла съвсем рано и целия ден не се е прибирала.

Издаденото от мене комюнике се посреща с очевидна враждебност, чийто говорител съгласно бащиното право става Димов:

— Да не сте се скарали нещо?

— Я не говорете глупости — промърморвам небрежно. — За какво ще се караме…

— Трябва да се съобщи в милицията — изръмжава ненадейно Допотопния.

— Нямаме работа с милицията — възразява сухо Димов. — Ако се наложи да я търсим, ще я търсим сами.

В тая минута се обажда и гласът на разума. Естествено, чрез устата на инженера:

— Мисля, че не трябва да избързваме. Може да е имала работа… Може всеки миг да се прибере…

— Ще се прибере на върба… — забелязвам с присъщия ми скептицизъм.

— Значи сте се скарали? — пламва Димов.

— Нали ви казах да не говорите глупости — напомням. — Само че каква работа ще има тя навън? Работата й е тук — при машината. Значи щом я няма досега, няма и да се прибере.

— Трябва да съобщим в милицията — изръмжава отново Неси.

Но сега той вече е станал и войнствено придърпва нагоре каиша, като подготвя корема си за път.

— Никаква милиция! — изправя се и Димов. — Ако трябва, аз ще я търся. В края на краищата тя е моя дъщеря, не ваша.

— Сетихте се… — промърморва презрително Допотопния.

Обаче в тоя миг разумът отново се намесва и негов пратеник се оказва пак рожбата на техническия прогрес:

— Но, другари, моля ви, недейте така. Нека седнем да обсъдим спокойно положението като разумни хора. В края на краищата, ако е за милиция, винаги имаме време.

— Никаква милиция! — възразява наново Димов, обаче все пак сяда.

Сяда и Неси, като придържа с две ръце корема си, сякаш му казва: „Спокойствие, спокойствие“.

— Ако трябва да правим издирване, би следвало да почнем с майката — позволявам си да предложа.

— Това е смислено — признава Допотопния. — Но къде живее майката?

— Вероятно другарят Димов знае.

— Аз не мога да ходя при майката — дръпва се Рицаря.

— Не е нужно вие да ходите — забелязвам. — Ще ида аз… или Илиев.

— Вие по-добре недейте — спира ме с ръка Димов, като че вече съм хукнал. — Не съм ви го казвал, Павлов, но вие имате особен маниер да се шегувате с хората, като ги дразните…

— Не съм го забелязал — отвръщам.

— Аз обаче го забелязвам. И си представям отсега какво ще излезе от срещата ви с оная истерична жена.

— Тогава аз да отида — предлага услугите си Илиев.

Предлага ги, но не без уговорката да изчакаме. Изобщо пренията продължават още известно време, докато се решава все пак да изчакаме до следния ден, понеже заранта е по-мъдра от вечерта. Подир което всички се пръскат в траурно настроение, без дори да видят пиесата, чийто сгъстен драматизъм се лее пълноводно по първи канал.

Да не повярваш просто, че толкова емоции ще възникват заради една жена.

А жената не се прибира нито през нощта, нито на следния ден. Налага се Владо да отиде при майката, откъдето се връща с две оскъдни сведения — че майката припаднала и че едничката сродница, при която Лиза би могла да замине, била братовчедка й, в еди-кой си град.

— Отлично — казвам, — тъкмо се канех да ходя там по една редакционна проверка.

А Илиев обявява, че е готов да ме закара с колата си. Да закара мене — като че аз напирам да търся дамата, а не той.

Колкото до проверката, по закона на вероятностите наистина ми предстои пътуване точно в тоя град. Една дълга и заплетена история от производствен характер, с която едва ли бих имал куража да се захвана, ако върху съответното писмо не бе нанесена собственоръчната резолюция на главния: „Да се провери и да ми се докладва“.

Тръгваме рано на следната заран в едно време, което пак по закона на вероятностите е възможно най-неподходящо за пътуване, Голям дъжд и нищожна видимост. Обилни водни струи се стичат по стъклата на москвича и чистачките едва успяват да ги омитат, колкото да дадат възможност на шофьора да види малко по-далеч от носа си. Водата шумно трака по каросерията, а двата светли снопа на фаровете потъват в струите на дъжда, сякаш асфалтът ненадейно е обрасъл в буйни сребристи стебла.

Според данните на часовника ми би трябвало вече да е съмнало, но навън е почти тъмно и Владо шофира тъй напрегнато, че ми напомня за Беба. Най-после, подир един час каране, през който едва ли сме изминали повече, от четирийсет километра, дъждът като че поотслабна и пред нас се развиделява.

— Оправя се — избъбря Илиев.

Той е от хората, които обичат да формулират нещата дори когато са очевидни. По-голямата яснота никога не пречи.

— Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем — подхвърлям просто за опит.

— Да се върнем? Ония старци ще ни разкъсат.

— Забавни дядки…

— Не виждам с какво са ви забавни — възразява той. — Дърлят се непрестанно като ония маниаци, дето подир края на мача цяла вечер ще спорят дали реферът е свирил правилно.

— Само че тия двамата са били участници в мача, а не зяпачи.

— И какво, като са били участници? Мачът е свършил.

— Този мач не е свършил.

— За тях е свършил — настоява Илиев.

Той забавя съвсем и превключва на втора, понеже пред нас едва се тътри някакъв потънал в кал камион.

— А нима вие не се дразните от някои неща? — запитвам.

— Разбира се, че се дразня, но в технически смисъл. Не емоционално.

— Само техническата страна ви вълнува…

— Защо трябва да ме вълнува другата?

В момента пълзим едва-едва и това дава възможност на Владо да ме погледне и да запита:

— Помните ли, когато тия дядки се скараха за ония злоупотреби?

— Е, и?

— И когато веднаж насмалко не се счепкаха по ония стопански въпроси и по вечната тема: чия е вината?

— Е, и?

— Тия неща ги дразнят. И не само тях. А мене ме успокояват.

— А! Вие сте привърженик на тезата: колкото по-зле, толкова по-добре!

— Съвсем не! Как можахте да го кажете! Успокоява ме тъкмо фактът, че въпреки всички безобразия продължаваме да се движим напред.