Литмир - Электронная Библиотека

Движа се тъй не знам колко време, додето усещам, че наоколо ми просветлява. Просветлява едва-едва, колкото здрачът да оредее до полуздрач, колкото да мога да разпознавам нещата около себе си, колкото да разбера, че зад дърветата се издига някаква сграда, боядисана в оня казионен жълт цвят — странно наистина, такава масивна сграда в самия център на една гъста гора, — и аз без особено желание, а просто защото приличието го изисква, приближавам до старомодната за-стъклена врата и понечвам да натисна звънеца, но вратата вече се е отворила и на прага е застанал прислужникът с безизразно лице.

— Те са още в спалнята — долага той, като ме въвежда.

„Кои — те? И защо — те?“ — питам се, но разбирам, че трябва да мълча, а също и че съм вече в спалнята и те наистина са там, всички по леглата си, защото това е една дълга стая с дузина легла, също като в болница, и на всяко легло има по една жена, по една от жените ми, и аз от пръв поглед виждам, че тук е и Бистра, и Беба, и Елена, и Катя, и още няколко съвсем случайни връзки — това е наистина цяло нахалство едно момиче да се представя за твоя жена само защото си бил веднаж или дваж насаме с него, — но което най-много ме дразни, то е, че там, в дъното, с цялата сн импозантност се е настанила и Лиза и аз предварително решавам, щом стигна до нея, да й направя един малък скандал и да я попитам на какво основание ще се представя за моя жена, само че преди да стигна до нея, трябва да мина по другите легла, все едно че съм дежурен лекар, макар че те съвсем не ме приемат като лекар, а ми правят фасони и всяка ме отпраща към следващата. Уморително. По-скоро уморителна, тая визита — мисля си, но знам, че трябва да вървя до края, още повече след като съм решил да потърся сметка от Лиза за невероятното й нахалство да се присламчва към жените ми.

— Тони, да ви завия ли?

„Какво ще ме завиваш, да не си въобразяваш, че ще легна при тебе“ — приготвям се да кажа, но нейде отдалеч в мозъка ми прониква догадката, че това е може би не гласът на Лиза от съня, а на истинската. Отварям очи и установявам, че догадката ми не е лишена от основание. Над леглото е застанала дамата с одеяло в ръка.

— Не, благодаря — промърморвам. — Не мисля да спя.

Облачният ден си отива и в оскъдната светлина на стаята лицето на жената ми изглежда странно и нереално с тъмните пълни устни и с тъмните си очи, едно бяло невъзмутимо лице, като тия на античните богини.

— Вие тези нощи доста работихте — забелязва тя.

— Следвам вашия пример — промърморвам, като сядам на леглото и посягам към цигарите. — Не се ли отегчавате да преписвате толкова?

— Защо да се отегчавам? — поглежда ме тя с недоумение. — Нали това, което пиша, има смисъл. Следиш смисъла и страниците сами се трупат. Все едно че четеш с десетте си пръста.

Тя току-що се е върнала от разходката с Илиев и още е в официалната си рокля. Официална, в смисъл че това не е поизносената лятна рокля, служеща вече само за домашна употреба, а другата, вълнената, купена с хонорарите от домакинската работа. Един тоалет в пепеляв сиромашки цвят, който тя добре изпълва с масивните си форми.

Все пак роклята не е чак толкова тясна, че да не осигурява известно поле за действие, и жената ми доказва това, като сяда насреща ми и високо кръстосва бедра.

— Няма ли да ви отегча, като изпуша една цигара?

— Изглежда, вас всяка работа ви увлича — подхвърлям, докато Лиза запушва.

— Всяка — не. Страшно отегчително ми е да мия прозорци. Но когато седях на щанда за плочи, бях доволна. Дори хлътнах по музиката. И когато работех в книжарницата — също. Разговаряш с хората, ще услужиш на тоя, ще се скараш с оня, но усещаш, че вършиш нещо. За две минути да се отделиш, и пред щанда става опашка, значи си необходима.

— Но това е мизерабилизъм.

— Моля?

— Философия на мизерията, примирение с нищетата. Какво щастие — да сте необходима на щанда. И то само додето друга не ви е изместила.

— Ами че то навсякъде е така. Да си търсиш място в живота, все едно да търсиш квартира в тая жилищна криза.

Тя дръпва замислено от цигарата, сетне отново се окуражава:

— Добре, че светът е разтегателен, за всеки се намира по едно кътче.

— Е, да — съгласявам се. — Все ще се завреш някъде. Но това някъде е винаги по-мърляво от мечтаното. И ето го началото на злополуката. Гадното усещане, че си ощетен, че другите имат, а ти нямаш.

— Нима вие нямате? Нима работата не ви задоволява?

— Не говоря за себе си — уточнявам. — Говоря изобщо.

— Но аз не ви питам изобщо. Каква е всъщност работата ви?

Обяснявам й за самообразование каква е работата ми.

— И през ум не ми е минавало, че вършите такива важни неща — произнася тя с цялата си наивност. — Мислех, че пишете някакви статийки… Значи помагате на хората. Може да не държите много на тях, но все пак им помагате.

— Помага инстанцията, не аз.

— Да, но работата пак вие я вършите.

— Също както и вие — на щанда.

— Толкова ли е важно мястото?

— Мене ли питате, или поставяте въпроса изобщо?

— Вас питам.

— Абсолютно без значение е. Само че трябва да мине време, докато го разбереш. Ако изобщо го разбереш. На мене лично ми стига една барака нейде сред бурените.

— Как го казахте? Ми-зе-ра-би-ли-зъм — срича Лиза.

— Именно. Важното е да преживееш някак.

— Без значение как?

— Абсолютно без значение.

— Тогава защо се морим да живеем?

— Уместно запитване — кимам. — Само че доста закъсняло. Сума самоубийци вече са дали отговора.

— И вие ли вървите натам? — вдига тя тъмните си вежди.

— Не. Не мисля. Самоубийците са дейни хора — вземат решение, изпълняват го. А аз трудно вземам решения и още по-трудно ги изпълнявам. Почвам да се питам: какъв смисъл? А вземеш ли да се питаш какъв смисъл, всичко пропада, защото смисъл няма.

Настъпва мълчание. Паузата, която й е необходима, за да ми сервира своето „има смисъл!“, съпроводено с два-три изтъркани аргумента. Бих могъл предварително да ги отгатна, като знам колко й е акълът. И все пак изчаквам с едва осъзната надежда да срещна някакво възражение, за което не съм се сетил.

Вместо това я чувам да казва:

— Вие сте болен.

— Тъй ли?

Стаята вече тъне в здрач. Само двата прозореца с бели пердета все още светлеят като две високи и строги врати към празната белота на небитието. Двата прозореца и лицето на Лиза, невъзмутимо, като лице на антична богиня от селски тип.

— Говоря съвсем сериозно — произнася богинята. — И то е съвсем просто: вие сте болен. Само че възприемате заболяването си като разбиране за живота. Мислите, че правите разкритие, Тони, а всъщност правите температура.

* * *

„Вие сте болен“ — очевидно Илиев е успял вече да й набие в главата някои ръководни мисли. Да не повярваш просто колко научни са станали хората. Всеки е готов да ти определи диагнозата, включително и тая патка. Ето, затова на човек му идва да си дигне чуковете и да се забие някъде в Алпите.

Що се отнася до другото, не е нужно да задълбавам в диагностиката, за да видя, че инженерът е лапнал здравата. По време на скромните вечерни сеанси той дори прави опит да се долепи по-плътно до дамата, което пък кара дамата леко да се отдръпва, сиреч да се доближава към мене, за да му внуши, че всяко нещо — с времето си. Работите вече са стигнали дотам, че Владо при цялата си стиснатост извежда Лиза всяка събота вечер на кино и всяка неделя следобед на кафене.

Иначе нещата си вървят, както преди, и жената в свободното от домакинство време тропа на старата, взета не знам откъде машина и аз напразно чакам да чуя фразата: „Тони, решила съм да изпълня онова обещание и да ви освободя килера“. Макар че вероятно някой ден все пак ще я чуя. Когато една жена е в положението на Лиза и когато кандидатът е от ранга на Илиев, изходът е предварително решен.

„В един неделен ноемврийски следобед…“ Само че този път още е заран. Ранна заран, което не пречи някой вече да ми звъни двукратно на вратата. Оказва се, че възпитателката отново е довела оня пумпал и сестричето му. Нослетата и на двамата са зачервени от хладния вятър.

54
{"b":"261913","o":1}