— Само че ние почти не се движим — забелязвам. — Защо не я задминете тая костенурка?

— Нямам видимост. Нали знаете, че така стават катастрофите…

И мисълта му наново се връща към другото:

— Точно там е работата, че въпреки невежите, некадърниците, а понякога и липсата на опит целта ще бъде постигната. Защото системата е силна. Системата е нещо много важно, Павлов. Така че не, виждам защо при всеки гаф трябва да викаме пожарната.

— Вие по-добре знаете — промърморвам. — Аз не съм по системите. Но щом е толкова силна, защо търпи негодното? Силният организъм изхвърля негодното.

— И нашият организъм го изхвърля при първа възможност. Но това е именно въпрос на възможности. Помните ли какво повтаряше оная вечер Димов: защо, вика, на Запад да има образцова организация, а у нас да няма…

— Мисля, че дъртакът беше прав.

— Мислите, но не знаете. А аз зная, че не беше прав. И въпросът не е само в това, че тяхната организация е една, а нашата — друга. Въпросът опира до по-дълбоки неща, Павлов! Ако искате, чак до гените.

— Е, чак пък до гените!

— Ами вижте бе, Павлов: ония народи са се учили на организирано производство още преди осем века, още от периода на средновековния град. Еснафи, гилдии, манифактура, да не говорим за по-късното въвеждане на машините и за капиталистическата индустрия. Ами че въпросите на колективните процеси и на организацията са им влезли в кръвта бе! Станали са унаследен опит, ако щете, биологическа наследственост. Докато нашенският байно, селяк или занаятчия, през същото това време е работил сам или най-много с по някой чирак, а потомството на тоя байно едва преди няколко десетилетия за първи път е видяло фабрична машина и ние вече искаме по всички показатели да бъде равно на оня потомствен пролетарий и дори нещо повече — на оня потомствен организатор и ръководител на производството.

— Боя се, че изпадате в биологизъм — произнасям не без известна строгост.

Илиев не отговаря, понеже тъкмо в този момент е издебнал подходящата възможност да надуе малко мотора и да префучи край костенурката. Пред костенурката обаче се тътри друга костенурка, също такава окаляна и ленива, така че ще има още да пълзим.

Операцията, изглежда, е накарала инженера да забрави темата, но аз му я напомням:

— И колко века ще са нужни според вас, за да настигнем ония, потомствените?

— Не ме разбрахте — възразява търпеливо Илиев. — Съвсем не се касае за векове. Процесите днес протичат много бързо.

— Те протичат бързо не само за нас, а и за тях — позволявам си да напомня. — Което значи, че дистанцията се запазва.

— Точно така — кима инженерът. — Дистанцията без друго се запазва, ако системите са еднакви. Обаче те не са еднакви. Затова ви казвам, че системата е нещо много важно. Системата ни спасява, Павлов, там е работата!

Когато опонентът се хване за една дума, най-добре е да прекратите дискусията, понеже той до края ще ви тика под носа все тая дума. Така че минавам на другото.

— Интересно за к’во ли се е завряла Лиза при братовчедка си.

— Още не е известно дали е там — напомня педантично Илиев. — А в случай че е там, вие по-добре би трябвало да знаете защо е там.

— Значи и вие смятате като ония старци, че съм я прогонил?

— Съвсем не. Но имате възможност да бъдете по-дълго с нея, а следователно и да научавате повече неща.

„Имате възможност“. Един вид — имате привилегията. Голямото щастие.

— Не ревнувате ли, че тя живее при мене? — решавам да го почерпя с един шоков въпрос.

Той само леко се усмихва, сякаш въпросът повече го забавлява, отколкото дразни:

— Толкова глупав ли изглеждам?

— Не съм и помислял подобно нещо.

Самата истина. Може да изглежда всякак, но не и глупав.

— Лиза не е жена, която би живяла с двама мъже едновременно — пояснява инженерът. — И в случай че живееше с вас, това би означавало, че шансовете ми са никакви. В такъв случай, защо да ревнувам напразно? А понеже усещам, че все пак имам шансове, това пък значи, че тя не живее с вас. Тогава за какво да ревнувам?

Приключил с тия разсъждения, Илиев отново се вкопчва в кормилото, завърта го и подминава втората костенурка. За да се залости зад трета. Навярно на тая третата ще има да й гледаме номера чак до местоназначението.

— Може пак да ме обвините в биологизъм, но при хората, Павлов, е също като при животните: женските си избират партньора, а не обратното. И в това е силата на тия слаби същества.

— Гените — подсказвам.

— Инстинктът — поправя той.

— И все пак туй, че живеете на различни етажи…

— Не отричам, че бих предпочел да сме заедно. Но Лиза няма да го приеме преди съответните формалности. Пък и аз не бързам. Когато си се решил на нещо сериозно, излишно е да бързаш.

— Значи?…

— А вие как мислите? Решил съм го, да. Аз не съм женкар, Павлов, но без жени не може. А тази страшно ми действа. Дори нямате представа до каква степен ми действа. И само ако дойде при мене, ще мирясам. И това ще бъде за мен идеалното решение. Вместо да губя време и да звъня на стари връзки, не защото чак толкова съм закопнял по тях, а понеже все пак без жени не може.

— Завиждам на трезвата ви мисъл — произнасям с известен респект.

— Може да се подигравате, но нещата стоят точно така. Ще призная, че и аз съм ви се подигравал, макар и наум: „Да дойде при него такава жена и да не я оцени“. Оная седмица ви видях пред „София“ с някаква красавица… Не се сърдете, но аз бих казал, че тя е нищо пред Лиза.

— Имате основание — кимам. — Тя е почти два пъти по-малка от Лиза.

Но този път инженерът не отговаря. Какво ще отговаря на такъв глупак.

Когато пристигаме, дъждът е спрял и вятърът омита тъмните като фабричен дим облаци, за да разкрие тук и там звучно синьо небе.

Владо паркира колата в една уличка до пешеходната зона, определяме си среща в пет и се разделяме. Неговата е по-лесна, понеже знае какво търси. А аз и това не знам.

Добре, че поне адресът ми е известен и че управлението се оказва на две крачки. Прочитам с уважение златните букви върху черната табелка до входа и поемам по старата каменна стълба към горния етаж. Секретарката е осведомена за пристигането ми, тъй че съм застрахован от вероятните „шефа го няма“ и „не знам кога ще се върне“.

Шефът е тук, облечен като шеф, добре избръснат и с румени бузи, странно контрастиращи с мъртвешката бледост на плешивото му теме.

— Заповядайте — обръща се той към мене, като прави широк гостоприемен жест към кожената гарнитура. — Как пътувахте в тая буря?

И преди да чуе отговора ми, нарежда на секретарката:

— Повикайте другарите!

— Какво не върви при вас? — минавам на въпроса, като оставям настрана темата за бурята.

— Нищо не върви! — отвръща шефът, като напуска стола зад бюрото, за да седне по-близо до мене. — Пълен провал.

Явен холерик, изобщо типа на „много деен другар“, особено деен в бързите остра ръкомахания и постоянното движение на главата.

— Става дума за национален обект… — започва той.

Подир което предлага:

— Запознайте се с помощниците ми.

Защото те са вече тук, единият — дребен и свит, с посивяла коса, а другият — малко по-млад, висок и мършав като върлина, но и двамата еднакво дребни пред шефа си.

Помощниците са въоръжени с папки и са дошла очевидно за да разяснят някои подробности, обаче единственият им принос по време на разговора се свежда до еднообразните възклицания „да, другарю Стаменов“ и „точно така, другарю Стаменов“. Колкото до мене, моята роля се изчерпва с това, да слушам, да сърбам донесеното от секретарката кафе, сладко като меласа и почти толкова ароматно, и понякога да задавам отделни проверовъчни въпроси.

Работата е съвършено ясна още от писмото, което управлението ни е изпратило, но все пак известни детайли трябва да се уточнят. А ако оставим настрана детайлите, всичко се свежда до следното:

Управлението отговаря за строежа на голям хидровъзел в окръга. А строежът на хидровъзела включва панцеровката на водовземен тунел. А панцеровката предполага метални тръби с определен диаметър. Но ето че тръбите ги няма, макар че предприятието, което се е нагърбило с производството и доставката им, си е налице: заводът „Ударник“ в съседния окръг.