— Че нали децата са нашето щастие…
— Да. Ако вярвате на вестниците. Или ако разполагате с време наистина да се посветите на възпитанието им. Но, кажете, кой разполага в наши дни с такова време?
— Тогава да се върнем към рецептата на цар Ирод.
— Има и други рецепти, ако въпросът изобщо ви интересува.
— Защо не? — отвръщам, като се уверявам с поглед, че децата, застанали край насрещната скамейка, тепърва има да гризат гевреците.
— Какво е според вас това, което се нарича родителска любов? — запитва Димов, като ме поглежда над очилата си.
— Ами… родителска любов.
— Дребнособственическо чувство! — поправя ме Рицаря.
И започва да обяснява, че щом възпитанието не може да се осигури от родителите, значи то трябва да се поеме от държавата. Обяснява тия елементарни неща с такова достойнство, сякаш той ги е открил.
— Разбирам, вие сте за нивелация на индивида — позволявам си да забележа по едно време.
Той ми хвърля остър поглед над очилата, сетне промърморва:
— Няма що, добре ме разбрахте!
Съседът явно съжалява, че се е заловил с тъпак като мене, но оттук нататък идва моят ред да съжалявам, защото Димов се впуска в многословна апология на общественото възпитание, но онова, истинското, възпитанието на бъдещето, което щяло да осигурява пълен простор за индивидуалните склонности и дарования.
Изслушвам го докрай. Няма как — съсед ми е. Сетне благодаря любезно за беседата и повеждам децата към къщи.
Смятах, че вечерите ще бъдат най-тягостни, защото просто не знаех как и с какво да занимавам питомците си, но тук на помощ ми дойде телевизорът. Бях забравил съвсем за него, пък и бях почти убеден, че не работи, тъй като ми бе наследство от Жорж, обаче оказа се, че телевизорът си работи, и това бе истинско щастие за децата, а отчасти и за мене, понеже ме освобождаваше от непосилната задача да им измислям забавления.
Изобщо всичко се нареди някак си и дори по-до-бре, отколкото го бях очаквал, с изключение може би на спането, защото трябваше да спим на едно легло, а леглото, колкото и да беше широко, все пак не бе разтегателно и малкият, за разлика от сестра си, спеше доста бурно, като се въртеше, риташе и дори хленчеше насън, преживявайки вероятно все още някои епизоди на топлите бащини грижи.
А подир седмица една непозната гражданка се яви да ми съобщи, че идва от интерната, за да прибере малките. Изобщо писмото на редакцията беше дало резултат и аз нямах никакви основания да възразявам. Това бе краят. И той бе отбелязан също като началото с плач.
— Не искам да си ходя… — хленчеше малчуганът, като размазваше сълзите по кръглото си вече понапълняло личице.
— Чичо, защо ни взимат? — недоумяваше сестричето с потреперващо гласче. — Ти нали не ни пъдиш?
— Как ще ви пъдя! Но това не зависи от мене. Такъв е редът.
— Такъв е редът, деца — потвърждаваше и жената. — Ще бъдете там с други дечица, ще учите и ще играете… Хайде сега, приберете си дрешките…
Те обаче пет пари не даваха за другите дечица, нито за образователния процес, те искаха да си стоят тук, в тая усойна стая, където никой не ги закачаше и където имаше телевизор, и малкият продължаваше да хленчи, а сините очи на сестра му също почваха застрашително да овлажняват и аз се опитвах да ги успокоявам, като повтарях, че такъв е редът и че ще ми идват често на гости, без, разбира се, да го вярвам.
Така че всичко свърши с плач и с неловки прегръдки, понеже хич не ме бива в прегръдките, додето накрая тропотът на малките крачета се пренесе към стълбището, а оттам към Тъмното царство, а после вратата хлопна и всичко затихна и аз бях отново сам в опустялата стая, като си казвах, че всичко е било сантиментална глупост от моя страна и че подир веселото безредие в квартирата ми децата още по-трудно ще свикнат с реда, който ги чака. А няма как, ще трябва да свикват с мисълта, че има ред. За добро и за лошо. Ще се грижат за тях, но строго по реда и никой никога няма да ги глези. А толкова приятно е да те глезят.
* * *
Все по-рано се мръква. Когато напускам редакцията, вече е съвсем тъмно и додето пресичам градината, усещам оня лек дъх на влажна пръст и на хризантеми, който напомня за есен и за гробища. Това ме подсеща, че бих могъл да си позволя една скромна панихида в памет на покойния приятел, така че неволно поемам курс към площада с паметника.
Обичаен рефлекс — да загръщаш прозаичния порив е наметалото на нещо по-възвишено. Истината е, че ако се насочвам към „София“, то не е зарад мъртвия приятел, а зарад все още живата за щастие Беба.
Беба, да… Знаете тоя тип жени е пълни цица и мършави задници. Беба е нещо подобно, само че в обратния вариант: фино лице и обилна плът. Скроена съм по два различни журнала — както сама казваше. Физиономия на мадона и физика на кабаретна звезда, това бе една дисхармония, предизвикваща интереса на някои мъже. Защото колкото и да възпяваме хармонията, ние най-често сме убедени, че тя е доста скучно нещо.
Житейска среда, бит, интереси — по тия точки характеристиката на Беба би могла да се препише направо от досието на жена ми. С една разлика все пак, в полза на Беба. Бистра е леко и фино същество с тежък нрав, докато Беба е с малко по-тежка плът и с доста по-лек характер. Може би защото не взема нищо на сериозно, включително и загубите на покер, каквито се случват понякога допи и на нея. Не вярвам да има бог знае какви амбиции, а дори да ги е имала, отдавна се е простила с тях. Оставя живота да си тече, уверена, че и да кроиш планове и да не кроиш, каквото ти е писано, това ще стане. Затуй се опитва да надзърта в тайните на съдбата посредством гледането на кафе и пасиансите, но не й минава и през ум да бъде творец на съдбата си. Такива високи фрази звучат смешно за фаталиста, а Беба като всеки солиден играч е фаталист по призвание. Използувай доколкото можеш картите си, но не забравяй, че не ти, а съдбата ги нарежда.
Какво още? Професията. Само че Беба няма професия. Би могло да се каже рентиерство, обаче в нашенските формуляри такава графа не е предвидена. Получава някаква месечна сума от леля си, преселена в Щатите. Лелята бе извадила късмета да се омъжи за богат задокеански хапльо, който преждевременно или навреме бе починал. А Беба беше останала едничка сродница на щастливата старица.
Изобщо темата за късмета е широка тема и ако трябва да я продължим, би следвало да споменем и Жорж, който получава срещу заплащане бонове за Кореком от Беба, купува вносни стоки и ги пласира на местни завишени цени. Защото почне ли съдбата да пуска добра карта, това може да трае доста време.
Но в момента съм тръгнал да търся не Жорж, а Беба, Не защото държа кой знае колко на тази дама, а понеже не ми се прибира в оная пуста квартира и след като си прекарал доста време в ергенска самота, мисълта за някоя Беба неизбежно почва да дразни въображението ти.
И както винаги се случва, когато не държиш особено на нещо, то само ти се навира в ръцете, така че и Беба ми се навира в ръцете и по-точно сблъскваме се с нея пред кафенето също както и първия път.
— Подозирам, че мене търсиш — подхвърля дамата, без да играе на излишна скромност.
— Естествено.
— В такъв случай навярно вече си намислил и къде ще ме заведеш.
— Виж какво — казвам. — Друг път ще дразним Бистра. Тая вечер не ми се ходи по заведения.
— А къде?
— Ами у нас.
— Няма да стане — отвръща Беба. — Не обичам ергенски квартири.
— Мислех те за по-романтична.
— Не съм романтична и не обичам мръсотията, непраните чаршафи, миризмата на нечисто бельо и изобщо целия този мъжкарски бит.
— Тогава да вървим у вас.
Тя ме поглежда сурово, готова да ме прати по дявола, и произнася твърдо:
— Добре. За един път ще отстъпя само защото си ми в програмата. Но да знаеш, че това е изключение, а не правило.
Обстановката у Беба не е за мене новост, но едва когато половин час по-късно съм се настанил в нейния хол, за пръв път се сещам на какво ми напомня тази обстановка. Трябвало е да напусна апартамента си, за да си дам сметка, че той е бил нареден от Бистра точно според интериора на Беба. Една наистина героична, макар и непосилна амбиция от страна на моята бивша съпруга. Защото у Беба всичко е другоземско.
