Нула внимание спрямо госта. Навярно са свикна ли с посещения и проверки.

Момичето е облечено в избеляла от пране басмена рокля на синьо райе, твърде голяма за ръста му и вероятно подарена от някоя милозлива съседка. Момченцето е в бархетна пижама, така замърсена, че детето прилича на мърляво безстопанствено коте. Обло, много бяло лице и обли, много черни очи. Под едното око неприятно синее оток, а под другото се вижда дълга драскотина.

— Какво приготвяш — запитвам сестричето, колкото да почна разговор.

— Попара — отвръща то тихо, без да прекъсва работата си.

— С какво?

— С вода.

— С водя и какво още?

— С вода! — повтаря момичето, тоя път по-високо, като че иска да каже: уж възрастен човек, а не разбира.

— А къде е татко?

— На работа.

— Той вечер ли работи?

— Не работи вечер.

— Татко е в кръчмата — прозвучава тънкото гласче на малчугана.

Момичето го поглежда с укор, обаче не казва нищо.

— А като се прибира, не носи ли за ядене!

— Носи.

— Какво ви носи?

— Ами хляб. Ако не забрави.

— Чичо, ще се върне ли мама? — звънва отново гласчето на малкия.

Той ме гледа с облите си стреснати очи, като че едва сега ме вижда.

— Е, как няма да се върне! Може ли човек да иде някъде и да не се върне — казвам.

— Мама няма да се върне! — възразява момичето.

— Тебе котката ли те одраска? — обръщам се към братчето, за да променя разговора.

— Татко ме би… — произнася то с жаловит глас.

— Постоянно го бие! — потвърждава момичето. — Целият е в синини, горкият.

— Я да те видя! — промърморвам, като притеглям детето и дръпвам нагоре нечистата пижама.

Хилавото телце е покрито с отоци и синини.

— Защо сте разгалили детето? — чувам в тоя миг зад гърба си невисок дрезгав глас.

Бащата е влязъл, без да го усетим. Затваря вратата и се обляга на нея в някак предизвикателна поза, като чака отговора ми. В сянката на каскета лицето само се отгатва.

Осведомявам го сухо, че съм дошъл за справка.

— Пак от кварталната ли?

— От по-важно място.

— Много важно, че сте от по-важно място! — промърморва презрително мъжът.

После се обръща към дъщеря си и като подава хляба, който до тоя момент е стискал под мишница, изръмжава:

— На, дръж! Остави тия комати!

Момичето покорно поема хляба и го поставя на масата. Малчуганът поглежда жадно смачканата франзела, протяга плахо ръка, после я дръпва.

— И за к’во бяхте разсъблекли детето? — връща се отново бащата на своето.

Сега той е излязъл на светло, доколкото в гоя таван има светло. Слабо навъсено лице, потъмняло ок работа на открито или от болен черен дроб. Отпуснати уморено ръце, сякаш големите китки прекомерно тежат. През широко разтворената сива риза се показват загорели гърди с черна козина. От мъжа вее враждебност и мирис на кръчма.

— Кажете де: за к’во ви е да събличате детето? Веществени доказателства, а? — настоява той.

— Гледах, просто как сте го разкрасили.

— Ами елате вие се разправяйте с тоя ревльо, че да ви видя. Ти му викаш млъкни, той по-силно надува гайдата.

Мъжът сваля каскета и сърдито го запраща в тъмния ъгъл, дето вероятно се намира леглото.

— Остави ми ги на ръцете тая стерва и се пръждоса — изръмжава той сякаш на себе си. — Съпруга Майка!

— Ако и за нея така сте се грижили…

— Басма ще й цепя! С една заплата като моята, с какво да я черпя освен е шамари.

— Тя не работеше ли?

— Работеше. По тънката част, Само че късно го разбрах.

— И кога замина?

Кога замина, с кого замина, не се ли е обаждала, защо не храните децата, нямат ли други дрехи — задавам автоматично въпросите, като карам по обичайния конспект. Онзи отговаря грубо, понякога ръмжи, но отговаря. Изглежда, почнал е да свиква с интервютата.

— Какво смятате да правите? — питам, за да свърша.

— Че к’во да правя? Правете вие, като сте учени! Приберете ги тия деца и ми се махайте от главата.

— Май така ще стане. Ще ги приберем.

— Чичо, сега ли ще ни вземеш? — запитва малкият, изтълкувал по своему отговора ми.

Детето ме е уловило за ръкава и напрегнато ме гледа с тия стреснати черни очи. Момичето също ме поглежда, но без видимо оживление. То знае, че чудеса не стават.

Лично аз нямам намерение да ги вземам нито сега, нито после. Не съм квартална организация или детска градина. Затова с известна изненада чувам собствения си глас:

— Хайде, пригответе се.

Една седмица вкъщи бе весело. Началото бе малко трудно, краят също, но една седмица бе весело.

Началото бе къпането и малкият плачеше, понеже не бе свикнал с подобна игра и сапунът го щипеше по очите и най-вече по пресните драскотини от боя. Но като изплакнах сапуна и го пуснах да пляска из ваната, престана да плаче и склони да излезе на сушата едва когато обявих, че ще вечеряме.

Вечерята бе истинско пиршество за тях, понеже извадих всичките си хранителни запаси, доста скромни, между нас казано, и свеждащи се до салам, сирене, конфитюр и домати, но децата, изглежда не бяха виждали отдавна такъв разкош и по едно време се уплаших, че както се тъпчат, може да им прилошее, та се наложи да обяснявам, че и утре е ден.

Следната заран бе използувана за покупки на дрехи, без излишен лукс и в рамките на най-необходимото, а малките се радваха на всяка дреболия и бяха на седмото небе, докато аз вкусвах скришом удоволствието на този своеобразен егоизъм, който величаем като грижа към ближния.

Следобеда възникнаха известни затруднения, понеже трябваше да вървя в редакцията, а не можех да помъкна със себе си децата като веществено доказателство за снощната мисия. Заведох ги в кварталната градина, като им оставих ключа от квартирата, стотинки за сладолед и указания за примерно държание.

— Направи ли проверка? — запита Янков. Уведомих го с няколко думи за фактите, без да казвам какво е станало с децата. Това едва ли би го интересувало.

— Грозно наистина — рече шефът. — Хич не върви да се изнася в печата. Но виж какво реших: ще изпратим писмо до съответната инстанция и ще предложим детската педагогическа стая в квартала да се занимае с въпроса. Така никой не може да ни обвини, че сме оставили сигнала без внимание.

— Щом си решил…

Привърших набързо текущата работа и поисках разрешение да изляза по-рано. Като не си се занимавал с деца, в главата ти почват да витаят всякакви бръмбари — че махленските гамени са ги набили, че са откарани в милицията или ги е прегазила кола.

Намерих двете деца там, дето ги бях оставил. Само че сега не стояха на алеята, а бяха седнали на скамейка уловени ръка за ръка, сякаш се бояха да не се загубят, и наблюдаваха хлапаците, които малко по-далеч се редуваха да карат едно колело.

— Защо не си играете? — запитах.

— Как да си играем? — запита на свой ред момичето.

— Не знаем игри — уточни малкият със звънливото си гласче.

— Тогава купете си по един геврек — рекох, като забелязах, че лавкаджията на входа на градината разпродава току-що получените гевреци.

Връчих им необходимите средства и те се втурнаха към лавката. В тоя момент забелязах, че Димов, разположен на отсрещната скамейка, ме наблюдава над очилата си. Усмихна се и кимна, сякаш ме канеше при себе си.

— Ваши ли са тия деца? — запита съседът, след като се преместих при него.

— Не се безпокойте, само временно са при мене — рекох.

— За какво да се безпокоя? — вдигна той вежди.

Сиви ъгловати вежди, изразяващи леко недоумение дори когато не бяха вдигнати.

— За шума — поясних, като си спомнях историята с гамените от двора.

— Шумът ли? Шумът е най-дребното. Други грижи има с децата, но това са родителски грижи.

— Вероятно и вие сте имали деца — подхвърлих напосоки.

— Опазил ме бог! — възрази рязко Рицаря. — Жена съм имал. Колко съм имал, колко съм нямал, това е отделен въпрос. Но деца, опазил ме бог!