Дамата е хвърлила виолетовото сако на своя джинсов костюм и останала по също тъй виолетова риза, се е заела с неизбежните бутилки и ядки.

Пуша, отпуснат в мекото кресло, и се мъча да не надзъртам през леко разтворените виолетови кулиси на ризата. Още е рано.

— Тук е доста уютно — разсъждавам гласно. — Далеч по-уютно, отколкото в кой да е ресторант.

— Само че на мене ми е омръзнало от домашни рандевута — възразява Беба, като оставя подноса г, чашите върху ниската масичка. — Не знам какъв е тоя мой късмет, но все на женени магарета ми върви. И този, мистериозния, както ти го наричаш, именно затова го чупих. Ще развежда жена си насам и натам, а аз ще го чакам у дома и ще играя ролята на секретен харем. Писна ми вече от прелюбодейци!

Изказала тия съображения, тя отива да донесе леда. А когато и тази работа е свършена и дамата най-сетне сяда в креслото насреща ми, отново чувам нежния глас:

— Така че да знаеш: ако ти трябвам за в бъдеще хич не ми идвай по чехли.

— Но нали в края на краищата пак ще трябва да останем насаме. Защо да не скъсим процедурата.

— Абе, Тони, не се прави на глупак, аз не съм Бистра! Нали ако вземем да скъсяваме процедурата, трябва отсега да се преселим на гробищата. Ами на процедурата това й е хубавото, че трае. Настройваш се, навиваш се, въобразяваш си. А другото като мине, ще ми дадеш гръб и ще захъркаш.

— Не хъркам.

— Отначало всички така казват… Наливай де!

Наливам. Изпиваме по две чаши в продължение на два часа. Беба е по бавното пиене. Изобщо — да трае. Процедурата. Процедурата се изразява най-вече в бъбрене. А съдържанието на бъбренето са сплетните. Напоследък не съм чувал нищо за нашите общи познати, което в очите на дамата е мой дефект, но и мое качество. Защото какъв смисъл да ми разправя клюки, ако вече ги знам.

Информацията е обилна, обаче еднообразна. Кой с коя се среща и коя на кого слага рога. Вечните карамболи.

— Бистра се хвали, че доста си преживявал… — подхвърля Беба, изчерпила репертоара си.

— Напротив, щастлив съм.

— Е, чак пък щастлив!

— А защо не? Направих добро на двама души, без да броя себе си.

— Сигурен ли си?

— Човек в нищо не може да бъде сигурен. Боя се, че Жорж не е чак толкова доволен.

— Защо мислиш така? — пита тя, като ме поглежда изпитателно.

— Ами защото той към тебе напираше, а не към Бистра.

— Хитрец такъв! — замахва тя заканително с пръст. — Правиш се на разсеян, а всичко виждаш.

— Ако виждах всичко, щях да знам защо си го отрязала. Ти не си меркантилна жена.

— Аз не съм меркантилна, Тони, но си имам принцип: да не бъркам работата с удоволствието. То пък Жорж е едно удоволствие…

— Много си шик с тая виолетова блуза — забелязвам без видима връзка. — Едно само не мога да разбера…

— Пак нещо ще изтърсиш…

— … Дали балконът ти наистина е така препълнен, или това е само зрителна измама.

— Аз не съм по фокусите, момчето ми. При мене всичко е истинско — отвръща Беба с присъщата й скромност.

„Ще ми дадеш гръб и ще захъркаш“… Е, не е чак така. Даже ако трябва да бъда точен, Беба първа заспива. Още една точка в нейна полза — че не е от тия, прекалено горещите, като Бистра. Тия горещите на първо време някак се изтрайват, даже можеш да хлътнеш по тях, но после стават уморителни. Също като горещия ден. Заран си казваш „какъв хубав ден“, обаче засили ли се жегата, виждаш, че и хубавото си има лошата страна. Зноят трудно се издържа на по-дълъг път.

Антоний и Клеопатра… Тони и Беба… Не, такава опасност няма. Това й е доброто на тая жена, че не висне над тебе като заплаха. Има си достатъчно занимания, за да държи прекалено на този или онзи. И когато заранта след кафето ме изпраща, не пита кога ще се видим, а само казва: ако някой ден се сетиш, обади се пак. Изобщо здравей и довиждане, както става между възпитани хора.

Прибирам се вкъщи, за да установя, че усамотената квартира е почнала да ми действа потискащо. Не защото правя сравнение с пердетата и вносните тапети на Беба. Не бих разменил моя орех за никакви пердета и дамаски, макар да предчувствам, че тъмната му зеленина отива към есенния си заник. Потиска ме отсъствието на децата. Струва ми се да ги виждам, поставени на номерираните си места в оня там регулиран бит и се чувствам гузен. Това неопределено чувство за неустановена вина, изпитано още в годините на детството.

Когато се обръщам понякога назад към миналото и се опитвам да го сумирам, просто така за да видя какво ще излезе, оказва се, че не излиза нищо. Един миш-маш от дреболии. Една купчина от случайни мигове, изплували в безреда от спомена. Трябва да се върна по-назад, мисля си. Трябва да се върна съвсем назад към най-ранното, от което започва всичко, за щото в него е може би обяснението на всичко.

Но най-ранното не съдържа никакво обяснение, защото то е хаосът. Виждам се в някакво тъмно, ниско, тясно пространство, сгънат на четири и сякаш притиснат от всички страни, сякаш споменът ме е върнал чак в утробата на майка ми, но не съм в утробата на майка си, а в нейната прегръдка и в противовъздушното скривалище и тясното пространство наоколо се тресе, а нейде над главите ни експлодират самолетни бомби. Обладан съм от страх и от дивия порив да из бягам, обаче няма къде да избягам и всичко наоколо ме притиска тъй, че опитвам да се спася, като се гуша в майчината прегръдка. Обладан съм от страх, но не понеже над главите ни избухват бомби, а понеже у мене се е пренесъл страхът на мама, която повтаря несвързано и полугласно ту „свърши се“, ту „боже, спаси ни“, докато изведнъж чувам почти до ухото си сухия съскащ шепот на леля „недей дава акъл на господа какво да прави, ами кажи: господи, да бъде волята ти“.

Един миг, без преди и после, такъв е тоя далечен спомен за хаоса. А подир туй следва втори, по-късен хаос и аз се виждам в ръцете на баща си и сигурно сме били на мач или на някакво зрелище, а сега тълпата се е юрнала към изхода и ние се намираме в средата на тази необятна тълпа, която с такава ужасна сила ни притиска, та ми се струва да чувам дори пращенето на човешки кости, а баща ми ме е вдигнал нависоко с две ръце, за да ме спаси от премазването, но той е нисък и слабоват и навярно ръцете му вече съвсем са отмалели, защото вика безпомощно: „другари, недейте така, ще смажете детето“, обаче никой нищо не чува и никой нищо не може да направи, понеже всеки е блъскан и носен от ония отдире и аз усещам как ръцете, които ме държат, потреперват в отмала и очаквам всеки миг да ме изтърват в това ужасно човешко море, за да стана на каша, додето внезапно усещам как ме улавят едни други ръце, едни дълги и здрави ръце и някакъв млад гигант спокойно и уверено ме понася към изхода.

Един млад гигант, за когото някога и понякога, преди да заспя, се молех, защото бях още малък и леля скришно ме учеше да се моля, и който по-късно ми е идвало да проклинам, защото вече не бях малък и не се молех, а си казвах, че ако не бе ме поел на ръце, животът би свършил в един миг още тогава и всичко по-сетнешно просто не би го имало.

Скривалището е хаосът на далечното минало и навалицата е хаосът на външния свят, а вкъщи е редът. Но този ред е създаден от възрастните и не всякога ми е понятен и случва се даже в него, колкото да е строг и устойчив, да проникне нещо от хаоса. Така преди много години майка ми пусна голям корем и отпърво това не личеше, защото нейният корем никога не е бил малък и изобщо тя бе доста над нормата в килограмите, но после коремът надмина всичко обичайно и аз почнах да задавам въпроси, а леля ми викаше: ти си още малък да разбереш, но трябва да се радваш, защото щъркелът скоро ще ти донесе братче.

Новината предизвика у мене добавъчна лавина от въпроси, на които възрастните не си даваха труд да отговорят, и аз заживях с мисълта за близката поява на едно усмихнато човече, представящо ми се като хубава жива кукла, и вече виждах как водя усмихнатото човече за ръчичка и как му показвам двора и тайния проход през оградата на съседите, и дребните си съкровища.