— Значи, не съм имал желание да отговарям.
— Това не е учтиво…
— Защо? Вие също премълчавате маса неща.
— Например?
— Ами например какво ви води тук. Не вярвам да почнете да ме убеждавате, че не можете да дишате без мене.
— Не се безпокойте. Аз лъжа по-умерено от вас.
— Тогава?
— Бедни приятелю! Колко години трябва още да живеете, за да разберете, че най-голямото удоволствие за една жена е да задоволява любопитството си? Вие събудихте моето любопитство. Използуването на посредник, за да ме доведе тук, отшелничеството ви в един дом, който очевидно не е ваш, без да говорим за купчината измислици, които ми сервирахте, всичко това е почти загадъчно.
— Не допусках, че имам толкова загадъчен вид. Но доколкото го имам, ще се постарая да го запазя, за да не ви изтърва като клиентка.
Франсоаз става, прави няколко безцелни стъпки по верандата, после се изправя до креслото ми. Тия маневри изглеждат обмислени, но може и да се дължат на най-банално притеснение. Аз не съм от забавните събеседници. Тоя път не мога да избягна изгледа на стройната снажна фигура, защото тя запълва целия ми хоризонт в крупен план. Ставам, почти като хипнотизиран, и се изправям пред Франсоаз.
— Кажете, Емил… — тя замълчава, сякаш й е трудно да произнесе за пръв път името ми.
— Какво да кажа? — питам аз с леко пресъхнали устни, като се опитвам да прозра нещо в мрачините на тъмния поглед.
— Кажете… наистина ли ме обичате?
— Не говорете глупости. Между такива като нас не може да съществува обич — отвръщам аз.
И прегръщам плътно облите силни рамене.
* * *
След морза идва ред на тайнописа и свързаните с него рецепти, химикали и технически указания. Господин Харис е неизчерпаем и непогрешим като истинска енциклопедия. Една твърде обемиста и полезна енциклопедия, която едва ли скоро ще излезе на бял свят, защото би трябвало да носи название „Наръчник на шпионина“. Лошото е, че някой от следващите дни Харис ще си прибере черната чанта и ще иде да предава лекции на нов дебютант, а мене ще ме пратят да полагам практически изпит по шпионаж в една страна, от която едва съм се измъкнал.
Лошо е и друго. По хода на лекциите от ден на ден ми става все по-ясно, че те са към своя край. Засега всичко се движи в областта на теорията. Но аз още в България съм чувал доста истории, подобни на моята, и знам, че много скоро на мястото на Харис ще се появи Дъглас или някой друг и ще ми предложи конкретния план на операцията, който аз не само ще трябва да науча наизуст, но и да изпълня практически.
Единствената ми утеха в тия дни на напрегнато очакване е Франсоаз. Предвиждането ми, че след първата физическа близост ще настъпи безразличие или досада, не се оправда. Може би защото, както се случва много рядко, ама наистина много рядко, Франсоаз е тъкмо жена за мене. Искам да кажа, че тя няма нищо общо с това, което се нарича „сладка женичка“. Сладкото винаги в края на краищата, а обикновено и в самото начало, почва да нагарча. Търсите студено освежително питие, а получавате лепнещия сироп на нежностите и глезениците. При Франсоаз няма опасност от подобни изненади, След първата ни обща нощ на безсъние и опиянение тя се задоволи да ми каже през полуотворената врата на банята:
— Ти се оказа ужасно изморителен и първобитен любовник. Добре, че всички мъже не са като тебе.
Нежностите й по-късно бяха все от този род. Което бе все пак по-добре, отколкото да се обеси на врата ми и да застене: „Миличък, кажи ми, че ме обичаш!“ Особено като се има предвид, че бе висока метър и седемдесет и два и тежеше нормално за ръста си.
Франсоаз идваше обикновено през ден и винаги привечер. Програмата на гостуванията й бе всякога една и съща — умерено пиене с умерени заяждания, самодейно приготвена вечеря и любов без излишни приказки. Някой по-малко подозрителен от мене вероятно би решил, че жената здраво се е привързала и съм станал привичка на живота й. Аз обаче бях на мнение, че и двамата изчаквахме да чуем един от друг нещо, което все не произнасяхме и което бе съвсем без връзка с отношенията между двата пола.
Додето един ден господин Харис ми съобщи, че нашите занимания приключват дотук, и с безчувствен глас ми пожела успех в практическото им приложение.
Вечерта, когато седнахме по обичая си с Франсоаз под оранжевия навес и изконсумирахме привичните си дози алкохолни хапливи любезности, аз реших, че трябва да заговоря пръв. По-слабият винаги е принуден да заговори пръв. Такава е играта и срещу това нищо не може да се направи, защото не съм я аз измислил.
— Скъпа Франсоаз, твоите духовитости са наистина проверени от времето, но доста еднообразни. Какво ще кажеш, ако сменим темата?
В репликата ми нямаше нищо забележително, но погледът ми бе достатъчно красноречив.
— А ти какво ще кажеш, ако сменим мястото? — отвърна Франсоаз. — Ние така упорито лежим под тоя навес, та имам чувството, че съм станала за цял живот оранжева.
Тя се изправи, слезе по трите мраморни стъпала и тръгна из градината, където наистина досега не бе ни хрумнало да се разхождаме. Последвах я и когато стигнахме тъмната алея край кипарисите, запитах:
— Смяташ, че ни подслушват ли?
— А ти как смяташ?
— Откъде да знам…
— Говори тогава каквото знаеш.
— Франсоаз, искам да отида в Париж!
— Че върви. Приятно пътуване.
— Не мога без тебе. Исках да кажа, не мога без твоята помощ.
— Защо да не можеш?
— Защото съм в безизходица. Ти единствена си в състояние да ме спасиш.
— Дотам ли стигна, да те спасява една надменна курва, както бе благоволил да ме наречеш пред твоя Дъглас?
— Ти имаш изумително остър слух…
Всъщност и най-острият слух не би могъл да долови репликата ми в шума на нощното заведение през три метра разстояние. Но аз съм чувал, че слухът понякога се изостря добавъчно посредством специална апаратура. Само че в момента нямам време да мисля по тия подробности.
— Франсоаз, ти знаеш много добре за какво седя в тая вила и какво правя в нея…
— Да допуснем, че знам. А каква е целта?
— Подготвят ме за прехвърляне в България. Едва успях да избягам оттам преди шест месеца, а те искат да ме върнат отново…
— И ти умираш от страх. Така ли?
— Не е въпрос само до страх. Това ще означава край на всичките ми намерения, на всичките ми мечти. Цял живот съм жадувал за Париж… баща ми беше френски възпитаник… израснал съм с тия мисли…
— Добре, добре. Само не се разплаквай.
Силата бе на нейна страна и жената играеше твърдо. Нямах никакво намерение да се разплаквам, но замълчах, защото усетих, че от мене не се иска да правя изповеди, а да отговарям на въпроси, които друг щеше да подбира. Добре, че вече бях свикнал с тия упражнения.
В сянката на кипарисите смътно белееше скамейка, но Франсоаз я отмина и спря чак в края на алеята. После ми даде знак да се доближа съвсем до нея и произнесе полугласно:
— Какво ще кажеш, ако почнем малко по-отначало, а?
И почнахме отначало.
Жената бе майстор в задаване на въпроси, нещо, което бях доловил още при първия ни водевилен разговор. Всеки въпрос удряше в една възлова точка и разпитът се водеше тъй ловко и напрегнато, че Франсоаз за петнайсет минути изтръгна от мене всичко това, за което гръцките полицаи губеха дълги часове.
— Случаят Младенов може би ще представлява известен интерес за нас — забеляза чернокосата, след като разпитът приключи. — Не знам обаче от каква полза можеш да ни бъдеш ти самият…
— Слушай, Франсоаз, ще изпълня всяка задача, която ми поставите. Ще изпълня всички задачи, които ми поставите. Аз обичам Франция…
Жената ме погледна замислено с тъмните си очи, големи и смътни в мрачината на алеята:
— Един човек, който не обича собствената си страна, едва ли е способен да обича друга страна, Емил.
Замълчах. Тя знаеше къде да удря, кобрата.
— Но това не е най-важното. Между такива като нас, както сам казваш, за обич не се говори. Въпросът е, че теб те е страх сега. Много е възможно, значи, да те е страх и утре. Не мисли, че страшното е само оттатък, в България.