По средата на една подобна доста дълга и доста сложна измислица Франсоаз ме прекъсна с уморен жест:

— Достатъчно. Имам вече пълна представа за вас. Вие лъжете, разбира се, съвсем безсрамно, обаче забравяте, че човек, дори когато лъже, казва тук-там по някоя истина. Така че по-добре заемете се с кафето.

Подчинявам се и тръгвам към кухнята. Жената идва подире ми, за да следи действията ми. Уместна предпазливост, защото аз рядко в живота си съм пил кафе и никога не съм правил. Намирам значителни запаси от нес кафе и турско. Несът ми вдъхва повече доверие с внушителните си етикети. Изсипвам един буркан в тенджерката, добавям на око повече захар, наливам пак на око студена вода и слагам всичко това да се вари на електрическата печка.

Въпреки решителния ми вид, целящ да внуши доверие, Франсоаз наблюдава шетнята ми със скептичен поглед, сложила ръце на кръста си.

— Бедни приятелю, на вас ви липсва не само възпитание, но и здрав разум — казва тя, взема съдината от печката и излива сместа в умивалника. След което се заема сама да прави кафе.

Най-после кафето е сварено, а малко по-късно е изпито. Франсоаз поглежда часовника си.

— Мисля, че е време да сложа край на тая дълга визита — забелязва тя, като угася цигарата си.

Тая жена няма никакво чувство за спестовност. Винаги угася цигарите си недопушени.

— Вие шегувате ли се? — питам аз, като проверявам с поглед дали наистина се шегува. — Балът едва започва.

— Ах, да, забравих, че имаше още една подробност — отвръща Франсоаз, като става.

Тя се изправя сред хола, вдига предизвикателно ръце към косите си, за да даде възможност на едрия бюст да покаже какво може, и произнася почти с досада:

— Сама ли трябва да се съблека, или ще ми помогнете?

Поглеждам я внимателно, после отклонявам очи и също ставам.

— Вие отивате малко далеч в шегите — забелязвам с възможно по-безразличен тон.

— Какви шеги? — вдига вежди чернокосата. — Нали затова ме повикахте? А сега, когато ви казвам, че съм на услугите ви, вие мислите, че си правя шеги.

— Грешите — казвам сухо. — Не съм ви викал като жена от пиацата.

— Значи, станало е недоразумение. Мислех, че тъкмо туй ви трябва.

Нямам настроение да влизам в спор. Жената разбира това и си тръгва. Съпровождам я до изхода. На вратата тя се обръща, поглежда ме бегло и произнася с мекия си безучастен глас:

— Края малко го развалихме… Нищо, това ще ви послужи за урок при подобни начинания да взимате предварително мнението и на другата страна.

След което ми маха за сбогом с хубавата си бяла ръка и се стапя в здрача, дето белее някаква дълга спортна кола.

Връщам се обратно в хола с настроение, което засега няма да описвам.

Ако случаят ви сблъска някога с господин Харис, съветвам ви да не се подвеждате по безобидния му вид. Историята, доколкото се простират сведенията ми, не е познавала по-страшен инквизитор от тоя дребен човечец с черна чанта и черни очила. След като дни наред ми е надувал главата с петцифрени числа и аритметични действия, той се усмихва дяволито и минава на морзовата азбука. И не само на азбуката, но и на оная гимнастика на пръста, помагаща на морзовите знаци да отлитат в етера.

Като се изключат изтезанията, на които ме подлага Харис, животът във вилата тече без всякакви събития. Градинарят и прислужникът упражняват надзора си върху мене с такава тактичност, че почти не усещам присъствието им. Свободните от цифри и морзови знаци часове минават главно под оранжевия навес на верандата. Изтягам се в креслото, гледам разсеяно избелялата зеленина на маслините, гъстозеленото на портокаловите дръвчета, а по-натам — черната стена на високите кипариси и мисля за неизвестното, което ме очаква.

Всъщност това неизвестно е достатъчно известно, за да ми причини едно тягостно усещане в коремната област, онова усещане, което изпитвате, когато сте много преяли или много ви е страх.

Аз не мисля „изобщо“ по тия неща, защото мразя да мисля „изобщо“, да въртя в главата си едни и същи работи безполезно и до безкрай. Мисълта ми е насочена по-скоро към необходимите действия при всички възможни изменения на положението. Защото положението без друго предстои да се измени, и то вероятно твърде скоро, и то едва ли в моя полза.

В паузите между подобни мисли често се сещам за Франсоаз. Подир толкова месеца самота образите, които витаят у мене във връзка с чернокосата, съвсем не са сънотворни. За да ги отмахна, аз си казвам, че всъщност никаква Франсоаз не ме интересува, а само една женска физика. Но това е лъжа. И макар в света, в който живеем, да не може без лъжи, много глупаво е да лъжеш себе си. Ако беше само до физика, в „Копакабана“ имах на разположение цяла серия женски екземпляри. Но след като бях видял Франсоаз, тия екземпляри вече не ме привличаха. И все пак доволен съм, че оня ден не е спуснах да помагам на чернокосата в събличането. Нека види, че сме бедни, но честни или поне имаме амбицията да се правим на такива.

Ако някои мои подозрения се окажат основателни, Франсоаз би трябвало отново да се появи на хоризонта. Ако ли не, значи, срещнали сме се и сме се разминали при резултат нула на нула.

Минава цяла седмица от моето настаняване във вилата, додето чернокосата се появи отново. Това става една привечер — оня час, в който самотата гнети дори хората като мене, дето всъщност едва ли познават нещо друго освен самота. Тъкмо сменям пижамата си с нова бяла риза, и навън се позвънява. Когато Франсоаз влиза в хола, аз съм зает с възела на вратовръзката си.

— Добър вечер. Какво, ставате ли, или се готвите наново да лягате? — пита тя, разглеждайки ме със снизходителен интерес.

— Нито едното, нито другото. Готвех се просто да ви посрещна — отвръщам скромно.

— Каква интуиция… Изглежда, любовта прави хората ясновидци.

— Също и омразата.

— В такъв случай мисля, че най-умното е да си вървя.

— Позволете ми да ви предложа поне едно кафе.

— Нима чак до такава степен ме мразите? Предпочитам да ми ударите една плесница.

— Хубаво, няма да се караме — измърморвам примирително. — Аз ще ви предложа чаша перно, а кафето ще бъде от вас.

Обличам сакото си и се запътвам към бюфета. Стремя се изобщо да се ограничавам в чисто делови жестове и да не поглеждам Франсоаз, защото днес нейният вид ми действува повече от поносимото. Не знам дали това се дължи на обстоятелството, че образът на тая жена от цяла седмица се върти в главата ми, или просто на предизвикателния тоалет, но нейното присъствие ме обсебва наново като идея фикс. Франсоаз носи гълъбовосин костюм, който плътно обгръща заоблените форми, и поплинена блуза на сини и шоколадени цветчета, без да засягаме импозантните очертания на бюста. Фонът на това пастелно синьо придава на черните коси, тъмния поглед и бялото лице някаква почти фантастична ефектност. На тая жена всички цветове й отиват.

— Вие всъщност май се готвехте да излизате? — забеляза гостенката, додето аз се занимавам с питиетата и с чашите.

— Не познахте. Аз изобщо не излизам.

— Наистина ли? Че тогава защо тоя изискан вид?

— Така, за самочувствие.

— Днес малко мътно се изразявате.

— Няма нищо мътно — отвръщам аз, като слагам леда и наливам алкохола. — В тоя час обикновените хора излизат, за да пийнат или да идат на ресторант, или да се видят с приятелките си. Затова и аз се приготвям, като че ще излизам. Това ми дава илюзията, че съм като всички други.

Жената ми хвърля един от обичайните си бързи и проверяващи погледи, после казва:

— Мисля, че вместо целия този сеанс на самовнушение, много по-просто би било направо да излезете, щом ви се излиза.

— Съвсем вярно — кимам. — Ще ми помогнете ли да изнесем тая цялата стъклария на верандата?

Седим известно време под оранжевия навес, пием от студените запотени чаши и пускаме струи тютюнев дим в пространството.

— Вие не ми отговорихте на въпроса — напомня по едно време Франсоаз.