На Виктор Юго в тоя час движението е значително намаляло и аз оставям Димов да мине твърде напред. Предпазливостта ми се оказва съвсем уместна, защото ситроенът ненадейно се долепя до десния тротоар и спира. Тъкмо съм наближил една пресечка и това ми дава възможност да завия бързо, да заобиколя блока от сгради и отново да изляза на авенюто. Когато поглеждам пред себе си, установявам, че ситроенът е изчезнал. Значи, не само моята маневра е сполучлива, но и тяхната.

Единствената ми надежда е, че номерът с внезапното спиране е направен недалеч от местоназначението. Подир, дълго лавиране из околните паралелни улички и пресечки най-сетне откривам ситроена, оставен пред внушителна двуетажна постройка, заобиколена с градина и висока желязна ограда. Сградата е ъглова. Вмъквам таратайката си в съседната улица, като се настанявам достатъчно далеч от светещата на ъгъла лампа. Тротоарите са безлюдни. Гарираните наоколо коли — също. Отключвам кутията за ръкавици и завъртам бутона. Чува се някакво кашляне, което, както по-късно се досещам, е смехът на Кралев. Той се смее дрезгаво и несигурно, като че ли за пръв път в живота си опитва как се прави тази работа. После прозвучава един непознат глас, чийто акцент обаче е достатъчно характерен:

„Да, да. Смъртността в Центъра ви застрашително се увеличава.“

И отново кашлицата-смях на Кралев, тоя път придружена с мекото хихикане на Димов.

„Тони Тенев, ако се не лъжа, беше ваш човек, господин Кралев.“

„Той можеше да бъде и човек на всеки друг — възразява Кралев. — Нашият занаят все някак си се кара с един порок, но Тони имаше два.“

„Чудесно. В такъв случай вие само печелите, като се освобождавате от тия трима души.“

„От третия още не сме се освободили“ — напомня Кралев.

„Не се безпокойте. Това е наша работа — прекъсва го човекът с акцента. — За вас е достатъчно, че той напуска Центъра.“

„Понеже и така сме почнали да се чистим от двуличници…“ — подхваща отново Кралев.

„Това е наша работа — отсича онзи сухо. — Вашата задача се състои в туй да намерите нови хора, по-сигурни и по-полезни от предишните. Разбира се, няма да правите никакви назначения без наше съгласие.“

„Какво става по другия въпрос?“ — обажда се за пръв път Димов.

„По другия въпрос мога само да ви поздравя с успех. Планът ви е приет. Смята се, че той е напълно в духа на избраната от нас тактика — чрез ефикасни и драстични удари да се предизвикват вълни на недоволство и хаос в живота на страните от източния блок…“

Гласът с акцента произнася още няколко високопарни политически фрази, подир което следва нещо по-съществено:

„За операцията «Незабравка» е изработен препарат с органичен състав, та да излезе, че отравянето на водата в язовира е станало чрез замърсяване и вината да падне върху властите… Всъщност това беше пак ваша идея, господин Димов. Една доста хитра идея или както вие се изразявате, с един куршум два заека.“

„Това беше отчасти идея и на Кралев“ — напомня тактично Димов.

„Да, да. Но сега не сме се събрали да делим лаври. И във връзка с лаврите трябва да ви кажа, че вие държите прекалено настрана господин Младенов. Ние разчитаме на господин Младенов, на неговия политически авторитет.“

„Младенов е прекалено свързан с Бобев“ — изръмжава Кралев.

„Това не е беда. Ще го отвържем. Човек като Младенов не бива да се елиминира, освен ако започне да работи против нас.“

„Тъкмо от това се боим“ — забелязва Димов.

„Бойте се, но не го предизвиквайте съзнателно“ — произнася малко хапливо гласът с акцента.

Следват още няколко реплики без значение, примесени със звън на чаши.

„Ние ли ще ръководим операцията?“ — пита ненадейно Димов.

„Един от вас. Кой точно, и аз не знам. Този, който бъде натоварен с тая задача, ще получи още тия дни подробни инструкции с имената на хората. Операцията, разбира се, ще се ръководи от съвсем близък до границата пункт. При действия от такова значение…“

Една дълга сянка пада върху мене откъм ъгъла на улицата. Някой минава между снопа светлина от лампата и ягуара ми. Угасям апарата, заключвам кутията и без да вдигам очи, почвам да бъркам в джоба си за цигари. Чувам няколко едва доловими дебнещи стъпки и под носа ми щраква запалка. Вдигам спокойно очи. Пред мене е Гарвана, оголил в усмивка всичките си жълти зъби. Поднасям цигарата си към пламъчето на запалката и кимам в смисъл „мерси“.

— Чакаш ли някого? — пита Гарвана, леко разочарован, че стресването не се е състояло.

— Да, но някого в рокля, а не такъв като тебе.

— Я виж ти! Че къде пък баш тук намери да чакаш!

— Защо „баш тук“?

Гарвана замълчава, като се опитва да смеле отговора си. Значи, допуска, че може да съм спрял тук случайно. Значи, не ме е следил, а сега ме открива.

— Не е ли доста далечко от твоя квартал? — скалъпва той най-после въпроса си.

— Затова пък е близо квартала на приятелката ми.

— Знам я къде живее приятелката ти.

— Знаеш едната. А тая е другата.

— Тогава заедно ще почакаме.

Нова дълга сянка пада върху колата. На ъгъла се е появил и Смока. Той бавно идва насам и спира до Гарвана.

— Какво търси тоя тук? — пита без дипломация Смока.

— И аз същия въпрос му задавам — отвръща Гарвана. — А той ми разправя, че чакал някоя си.

Понеже двамата говорят помежду си, не намирам за нужно да смущавам разговора им.

— Виж кво, Смок! — подхваща отново Гарвана. — Мястото тук е тихичко. Да го пречукаме, а? Да свършим с него, и край!

Смока поглежда в краката си и пристъпва на място. Той не е твърде силен в мисленето.

— А бе, ако питаш мене, аз тъй ще река. Ама нали ни е казано да не пречукваме без нареждане. Не искам да си имам неприятности…

— Какви неприятности бе! Само мерси ще ни кажат…

По насрещната пресечка се задава неясна женска фигура.

— Ето я и моята приятелка — измърморвам аз, като в същия миг запалвам и внезапно потеглям.

Излизам на пресечката, завивам вляво, после вдясно, озовавам се на авеню Фош и подир малко се смесвам с потока коли на Етоал. Едва сега се сещам, че още не съм вечерял, и за да съчетая приятното с полезното, отивам чак в Монмартър в забутаното евтино ресторантче, където е слабо вероятно да бъда открит. Когато обаче към полунощ излизам от ресторантчето, установявам, че пежото на Гарвана е гарирано плътно до моя ягуар. Вероятно тия типове са ме настигнали още на Етоал или направо са забили към Етоал, разсъждавайки примитивно, но вярно, че рано или късно ще изплувам сред водовъртежа около арката. Вероятно е и това, че те вече са се свързали по телефона с шефовете си и са получили инструкции да ме следят, без да ме закачат, защото не слизат от пежото, а само наблюдават нахално действията ми.

Тая среща, макар и малко ненадейна, е вече предвидена мислено и аз извършвам това, което предварително съм решил да извърша при подобен обрат. Подкарвам спокойно и бавно към къщи, защото играта на гоненица при наличността на апаратура в колата е опасна. Двамата могат да се вбесят и да ме спрат насилствено, а тогава нещата съвсем ще се усложнят.

Четвърт час по-късно стигам пред къщи, загасям мотора, вземам от седалката шлифера си с поставената по пътя апаратура под него и без бързане се отправям към входа. Един съвсем бегъл поглед преди влизане ме уверява, че обитателите на пежото кротуват. Значи, дадено им е нареждане само да ме наблюдават, за което вероятно трябва да благодаря на човека с неприятния акцент.

Първата ми работа, след като влизам в студиото, е да прикрия апаратурата в едно скривалище под газовата печка в кухнята, предварително изработено за целта. Поставям едва забележим знак, за в случай че печката бъде поместена от някого в мое отсъствие, като следвам известни съвети, получени още във вилата при Фонтенбло, подир което запалвам цигара.

Едната задача за тая вечер е изпълнена, но това затруднява изпълнението на втората. Трябва на всяка цена да телефонирам на Мери Ламур, макар че ония долу още караулят.