— Точно така: за трима ни! — присъединява се добродушно Младенов, решил очевидно, че щом в семейството трябва да има трети, то по-добре е този трети да бъде свой човек като мене.

И понеже никой не се интересува за моето собствено мнение по въпроса, аз също се примирявам и вдигам чашата.

— Сега засега, както се разбрахме, бракът остава в пълна тайна — напомням аз. — Даже няма да е зле да повериш воала си на мене, скъпа Мери.

— Не се безпокой. Няма да го оставя да се подмята из къщата. Мери Ламур не е вчерашна! — възпротивява се жената, очевидно нежелаеща да се раздели с украшението си.

— Ще се прибереш при Димов, все едно че нищо не е станало. Трябва да се пази пълен секрет — настоявам аз.

— Че той, тоя секрет, може да трае до безкрай — обажда се кисело старецът.

— Ще трае, додето компрометираме Димов и го обезвредим. А това ще стане най-късно в два дни. За целта обаче аз трябва да получа възможност за едно малко претърсване. Димов държи у себе си секретни документи и ако ние ги набараме, ще го опозорим завинаги пред шефовете му и той ще бъде направо изхвърлен.

Младенов заинтригувано протяга напред дългия си жилест врат. Но Мери Ламур забелязва скептично:

— Нищо не можем да набараме. Той държи стаята са винаги заключена и даже мене не ме пуска там, представяте ли си?

— Какво пие той преди лягане? — любопитствувам аз.

— Само чаша мляко. Грижи се за младостта си! То у него една младост! — подхвърля хапливо Мери, но спира, като се сеща, че нейният нов съпруг също не е юноша.

— Чудесно! Чаша мляко ще свърши добра работа — преценявам аз. — Сложи му тая вечер три-четири таблетки приспивателно в млякото. Имаш ли нещо подходящо?

— Имам някакъв „сонерил“ или „сандаптал“.

— Добре, разтвори четири хапчета и му ги налей. После ще чакаш да ти позвъня. Ако е заспал, ще кажеш само „всичко е в ред, обади се утре“.

— Че до утре той ще се събуди!

— Това е парола — обяснявам търпеливо аз. — Като ми кажеш „обади се утре“, това ще означава всъщност „ела веднага“. Ще дойда за по-малко от пет минути, ще почукам тихичко и ти ще ми отвориш.

Мери слуша и кима с участие. Завързаните работи явно я забавляват.

— Виж преди това да подразбереш нещо за операцията „Теменуга“ — намесва се и Младенов с указанията си.

— Не „Теменуга“, а „Незабравка“ — напомням му аз. — И понеже става дума за незабравка, недейте забравя, че е нужна крайна предпазливост. Никакви въпроси за никакви операции. Животът на всички ни виси на косъм.

Наливам остатъка от шампанското в чашите и отново се чукаме, този път без наздравица.

— А сега — казвам — да се пръскаме един по един, всеки по пътя си. Гарсон, сметката!

Пристигам в Центъра с известно закъснение, което не е голяма беда, тъй като изобщо няма какво да правя. Малко по-късно чувам в коридора тръбния глас на Кралев:

— Къде е Лида?

— Не знам. Когато излизах, още спеше — отвръща Младенов, който вероятно току-що е дошъл.

— А сега я няма. И сам ходих, и по телефона я търсих. Изчезнала.

— Не се притеснявай бе, джанъм! Няма къде да изчезне — успокоява го добродушно старецът.

— Ама тя трябваше да ме чака. Работа имаше да вършим.

Кралев замълчава. После казва по-тихо:

— Трябваше да ходим в кметството: решили сме днес да се женим.

— Я гледай ти! А бащата никой го не пита… Аз, разбира се, нямам нищо против, дори, право казано, се радвам, но все пак обичаят си е такъв…

— Нали знаеш, обичаите са други сега… Въпросът е как да намерим Лида.

— Че как няма да я намерим! Ела да телефонираме още веднъж. В най-лошия случай ще се върне за обед.

Разговорът затихва. Стъпките се отдалечават към кабинета на Младенов. Изваждам от джоба си „Фигаро“ и го разтварям на външните новини, тъй като информациите за курса на акциите и за цената на млякото не ме интересуват особено. Десетина минути по-късно в стаята без чукане влиза Кралев. Ако се съди по израза на лицето му, той не е успял да намери Лида.

— Какво става с новата книжка? — пита той навъсено. — Докога изобщо смяташ да я протакаш?

В тоя момент почти съжалявам, че не е открил изгората си. Додето се мъкнеше по нея, поне бе забравил за съществуването ми.

— Книжката излиза утре — отвръщам сухо и отново зачитам вестника.

— Най-после. Значи, и ти излизаш утре. Както сме се разбрали.

— Пригответе ми сметката — казвам аз, като го поглеждам нахално над ръба на вестника.

— Не бой се. Ще си получиш каквото ти се полага! — отвръща натъртено Кралев.

Вместо отговор аз отново потъвам в новините, защото знам, че така най-силно ще го вбеся, и защото не ми се водят спорове с простаци. Кралев ме фиксира злобно в продължение на няколко секунди, но понеже не благоволявам да го погледна, излиза разярен.

Малко по-късно чувам гласа на Димов в коридора. Шефът току-що е пристигнал и поръчва на Гарвана да направи кафе. Почаквам Димов да влезе в стаята си и се измъквам. Ягуарът ми е гариран на няколко метра от Центъра. Отключвам отделението, което тук е прието да се нарича кутия за ръкавици, макар че никой не държи в него ръкавиците си. Аз лично съм поставил вътре доставения ми в къщи апарат, наподобяващ радио за кола. Завъртвам бутона. Чува се леко пращене, после отваряне на врата, после гласът на Димов: „Какво ново?“, и гласът на Кралев: „Нищо особено.“ Следват още няколко реплики без значение, подир което Кралев, изглежда, напуска стаята.

Колата ми е гарирана на твърде видно и неудобно място, защото наблизо няма други свободни места, а апаратурата действува само на около петнадесет метра. При това денят е такъв, че е невероятно да дойде някой от американските посетители, които обикновено минават само в събота. Едва ли ще чуя нещо важно. Значи, излишно е да поемам напразни рискове. Затварям кутията за ръкавици и прибирам акуратно секретния ключ, след което запалвам мотора и потеглям.

Подир дълги и на пръв поглед безцелни обиколки гарирам към един час ягуара в малка уличка до Мадлената на десетина метра от дома, в който Димов заема белетажа. Уличката е доста оживена, така че дори да ме открият, бих могъл да измисля поне пет правдоподобни обяснения. Не ме открива никой, но и аз не научавам нищо особено, освен че отношенията между Димов и Мери Ламур са сведени до ледено мълчание, като се изключат редките делови реплики от домакински характер.

За да намаля рисковете, гарирам ягуара една пресечка по-далеч и карауля вън от него — ту в близкия пасаж, ту в отсрещното кафене, ту край витрините на ъгъла на фобур Сент Оноре. Времето тече досадно и мудно до призляване. Понякога ме спохожда неприятната мисъл, че Димов се е измъкнал през черния вход, като е оставил само за примамка ситроена си на улицата пред фасадата.

Часът наближава осем и вече се мръква, когато зървам през витрината на кафенето как Димов излиза, оглежда се безразлично и сяда в ситроена си. Плащам недопитото кафе, не знам вече кое по ред, и забързвам към ягуара. Димов потегля бавно и внимателно, както правят хората над средната възраст, излиза на Мадлената, обикаля площада, после пак се връща на изходния пункт и поема по булевардите. Пред Операта той ненадейно завива в рю дьо ла Пе, а когато стига Плас Вандом, отново прави една съвсем излишна обиколка на целия площад. Човекът очевидно си извършва проверките, без дори да се опитва да го крие. Аз, разбира се, го следя съвсем отдалеч, защото движението не е прекалено оживено и защото моята таратайка има недостатъка да е лесно разпознаваема въпреки черния си цвят. На Вандом се въздържам да се покажа наяве, гарирам предпазливо на рю дьо ла Пе и сподирвам бавно ситроена едва когато той се понася по посока към Риволи. На ъгъла на Риволи и рю Роял, точно до светофара, колата спира за няколко секунди и в нея се качва мъж, напомнящ твърде на Кралев.

Върнал се отново на няколко крачки от дома си, Димов пресича Конкорд, завива и поема по Шанзелизе, стига до Триумфалната арка, обикаля я и влиза в авеню Виктор Юго. През цялото туй време аз се държа възможно по-далеч, като се пазя еднакво от това да загубя ситроена и да бъда открит.