Литмир - Электронная Библиотека

Звънките удари на оръжието гърмяха в ушите ми. Падаха облети в кръв хора. Но понякога се улавях, че не внимавам. Зрелищата вече не караха да тупти по-бързо сърцето ми. Зрелището си е зрелище и колкото да беше занимателно, в края на краищата съзнавах, че не е истинско.

— Май че не ти хареса? — огорчаваше се Безсонов.

— А, не — защо?

— Така си мисля… Май че следния път ще ти покажа султански харем… С одалиски… Знаеш ли какво е одалиска?

— Знам, разбира се!

— Има си хас нещо да не знаеш — мърмореше Без-сонов, докато прибираше апарата си.

Но не ми показа одалиските. Сигурно смяташе, че не са съвсем подходящи за моите осем години.

Имаше един много дълъг период от момчешките ми години, когато гледах само научнофантастични филми. Те наистина бяха от преди два-три века, но това ни най-малко не ме смущаваше. За дълго време тия филми се превърнаха за мен в истинска страст. Виждах най-невроятни светове, преживявах изумителни приключения. И най-важното — срещах такива форми на живот и съзнание, които ме смайваха, които възбуждаха до крайност моето детско въображение. Мислещи облаци, влюбени риби, гигантски подземни червеи, които разсъждаваха бляскаво за проблемите на своя беззвезден космос. Но тия зрелища ме огорчаваха в същото време. Колкото и да бях млад, вече ясно съзнавах, че не е възможно да намерим нещо подобно в непознатите светове, които търсехме. Вече чувствувах, че нищо не може да бъде по-богато и по-интересно от човешкото въображение. И по-красиво от него, и по-замайващо. Понякога гледах по два-три филма на ден. Моят пряк наставник до дванайсетгодишна възраст Герд Крул, доцент от Цюрихския университет по педагогика, започна да се тревожи.

— Въображението не бива да се развива само в една посока! — каза ми веднъж той, когато бях на десет години. — Има и други филми… С истинско и дълбоко изкуство…

— Но Земята е много далече! — отвърнах аз. — Мене ме интересува светът, в който отивам…

— А според мен това са зле измислени светове! — възрази той.

Изобщо виждаше ми се малко сухар тоя бележит доцент. За това подсказваше и неговото прекалено сухо и прекалено сериозно лице. И желанието му непременно да обяснява и поучава.

— Трябва да четеш повече книги! — продължи той. — В края на краищата аз отговарям за твоето всестранно и хармонично възпитание…

— Добре! — реших да го послушам.

Работата беше там, че той ми избираше книги от библиотеката, той ми ги носеше. Навярно си правеше с мен свой личен експеримент. На Земята можех да чета каквото си искам. Спомням си как преди една година ми донесе „Том Сойер“. Нещо затаено тържествено имаше в погледа, му. Навярно си мислеше, че кой знае как ще ме смае. Но книгата не ми хареса и той много се огорчи, като му го казах. Попита ме, разбира се, какво не ми е харесало. Обясних му простичко, че не ми са симпатични такива дребни лъжци и измамници. Той си отиде замислен и ми донесе „Спасителят в ръжта“ — сега не мога да си спомня как се казваше авторът. Тая книга ми хареса малко повече. Поне тия две деца — братчето и сестричето — наистина се обичаха. И поне научих няколко интересни думи. Но почтеният Крул много се затрудни, докато ми обясни какво означава думата „копеле“. Останах с впечатление, че е нещо, което може да се каже и най-приятелски. Но като нарекох веднъж Безсонов „копеле“, той здравата се ококори. Едва тогава разбрах, че на педагози много-много не бива да се разчита.

В края на краищата стигнахме да известен компромис с моя настойник. Съгласихме се да намаля филмите до два седмично, пък той ще ми носи в замяна на това и някои научнофантастични книги.

— Добре, ще почнем от Бредбъри!  — предложи Крул. — Все пак той е класикът на двайсетия век…

И ми донесе „Марсиански хроники“. Тая книга наистина ме потресе. Изведнъж киното започна да ми се струва плитко и глупаво. Прочетох всичко от Бредбъри, до последния ред. И когато го приключих, струваше ми се, че вече съм друг човек. Юношеството си беше отишло, в душата ми се утаи някаква тиха печал. Аз мислех и мислех. Бях и тъжен, и щастлив. И все пак колко беше радостно, че най-мрачните предчувствия на тоя велик човек не бяха се сбъднали. А е било толкова възможно, толкова близко наистина да се сбъднат.

Тогава Крул ми донесе „Пармският манастир“. Положи я тихичко на моята нощна масичка, без думичка да ми каже. И си отиде. И нещата започнаха отново — постепенно и бавно разбрах, че най-тъмният, най-загадъчният и най-неизследван космос е човешката душа. А една година по-късно Достоевски направо ме уплаши. Аз знаех, че вече не съществува на света това, което Балзак описваше. Но не бях сигурен, че не носим в душите си нещо от света на Достоевски. Самата мисъл за това ме потискаше и аз отново и отново се връщах към Стендал и Чехов.

На единадесетгодишна възраст Крул ми каза:

— Нямаш нужда повече от наставник!… Пускам те да летиш!… Макар че тука просторите са доста теснички…

Сега разбирам, че той беше един от най-милите хора на „Аякс“. Макар че Толя го намираше за доста старомоден.

Моите литературни занимания никак не пречеха на университетското ми обучение. Аз великолепно напредвах и в биологията, и в молекулната хирургия. Но в първите курсове особено много ме занимаваше това, което се нарича биологични основи на душевността. Смътно усещах, че сме едва в подстъпите да разкрием същността на тая мощна и деликатна енергия. Принципните основи на биологичното остаряване и на биологичната смърт бяха вече разкрити. Но никой не можеше да каже нито една свястна дума за същността на душевното остаряване. И за душевната смърт, която няколко години по-късно така жестоко се появи като проблем пред нас. В каква лаборатория се изявяваха тия процеси?… И какъв смисъл имаше борбата против биологичната смърт?

Професор Потоцки се занимаваше с мен индивидуално, макар че имаше и други студенти. Чувствувах, че това му прави удоволствие. Беше много деликатен човек, с такава изящна външност, сякаш бе взет направо от някаква старинна миниатюра. Но на моите най-парливи въпроси той отговаряше лаконично.

— Не бързайте!… Ще стигнем и до това!…

Беше единственият човек на „Аякс“, които ми говореше на „вие“. Всички други все още ме третираха малко нещо като момче.

По това време постиженията на направляваната наследственост бяха наистина забележителни. И все пак далече не отговаряха на представите на най-разпалените фантасти. И най-великолепните хирурзи — става дума за клетъчните и молекулни хирурзи — извънредно предпазливо работеха с тая материя. И се намесваха само в крайни случаи, когато ставаше въпрос за хора. Дори една невъобразимо малка грешка можеше да превърне изведнъж гения в урод. На наследствеността се действуваше главно с отлично проверени стимулаторни и потискащи биохимични средства.

Веднъж запитах Потоцки в какви насоки е действува-но върху моята лична наследственост. Знаех, че медицинските досиета са в известен смисъл полусекретни, но в края на краищата нали бяхме нещо като колеги.

— Няма нужда да знаете! — отвърна той. — Вие сте един великолепно развит, нормален младеж…

Мъчех се да проникна в погледа му, но очите му както винаги бяха много спокойни и ясни. И понеже няколко пъти настоях, той най-сетне ми каза:

— Но защо ви е нужно това?

— Защото искам да познавам себе си.

— Но вие се познавате по-добре от всеки друг.

— Искам да знам моето биологично минало! Искам сам да поправя това, което науката може би не е успяла да поправи…

Потоцки се поколеба, после каза:

— Всъщност няма нищо особено… Имали сте обременена наследственост по отношение на някои страхови усещания… Но имам чувството, че малко са ви предозирали… Инстинктът за самосъхранение у вас е много слабо проявен.

Това ме заинтересува повече, отколкото Потоцки би могъл да предполага.

— От какъв тип страхови усещания? — запитах аз.

— Малко е трудно да ви обясня… Както ви е известно, в далечното минало вашият народ е бил петстотин години под турско робство… Сам виждате — ужасно голям срок… Това е наслоило много дълбоко в душевността и подсъзнанието на вашата общност някакъв страх пред силата и насилието… И оттук почват разклонения — известна склонност към несамостоятелност и подчинение… В най-лошите случаи — сервилност… Но дори най-меките прояви на подобно съзнание, да кажем; преклонение пред авторитета, никак не са подходящи за един млад учен като вас…

9
{"b":"259962","o":1}