— Знаеш ли какво? — възкликнах аз раздразнено. — Искам да видя една най-обикновена пустиня… Истинска пустиня, нагрята до бяло от слънцето — безкрайна, грозна и пуста… Само пясък и пясък, без нито едно-единствено камъче…
— Това ли е всичко, Сим?
Раздразнението ми изведнъж се изпари, аз измърморих:
— Може би и някаква дръглива камила… Или пък лъв… Да, по-добре лъв — с мощни плещи и сънливи очи…
— Още ли пишеш стихове, Сим?…
— Много рядко…
— Там е работата, че Безсонов не е виновен! Аз съм му дал всички сюжети… Сам съм ги избирал между най-прекрасното на нашата най-прекрасна Земя… Сега виждам колко съм се лъгал…
В гласа му се усети горчивина, той млъкна. И без това беше казал повече, отколкото гордостта му позволяваше. Но пак продължи, все тъй неохотно…
— Ти искаш да видиш пустиня?… Да, аз те разбирам… И на мен ми се иска да видя нещо още по-грозно… Лапавица например. Знаеш ли какво е лапавица?
— Мисля, че знам…
— Лапавица е, когато вали мокър и лепкав сняг… Тогава винаги е противно кишаво, вятърът е особено пронизващ и неприятен…
— Мисля, че те разбирам.
— Да, ти си умно момче… И съвсем нормално при това… Човешката душа има нужда не само от прекрасното, величественото и спокойното. Това, което уж безмерно ни възвеличава… Човешката душа, изглежда, има нужда и от грозното, от пречещото, от противоречивото… Иначе как ще определиш стойността на прекрасното?
Той отново млъкна. Все така вървяхме по пътя между свежата жилава трева, тая проклета трева от леки синтетични материали. Но когато излязохме на открито, пред нас се показа голям планински вир, почти окован от посивели каменни блокове. Бях го виждал и друг път — сега в него се къпеха три млади жени, и трите съвсем голи. Не беше твърде възпитано да вървим по-нататък, макар че обикновено го правеха. Те продължиха спокойно да се къпят, без да ни обръщат внимание. Само едната от тях, най-тъмнокосата, се смееше високо и предизвикателно. Беше Ада.
— Да седнем, Сим.
Настанихме се под дървото, което не правеше никаква сянка, проклетото дърво с лепкаво свежи листа, направени от синтетични материали. Сеймур се разположи там със светлия си панталон, по който в никой случай нямаше да остане зелено петно от истински зелен сок на истинска трева. Кръглото му лице — винаги спокойно и безстрастно и сега — бе загубило бързо изражението на обида и горчивина. Погледът му бе съвсем безучастен, макар да гледаше трите голи жени.
— Това не е ли Ада? — запита той.
— Да, тя е. Можеше поне да не се киска толкова.
— А какво да прави?
— Не зная — отвърнах аз искрено. — Наистина не зная… Но струва ми се, че това не е съвсем човешко…
— Нищо при нас не е съвсем човешко, Сим! И все пак е неизмеримо човешко… И трябва да знаеш още, че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа… Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си… И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна… Тия, които мислят, че я владеят или направляват — само ускоряват гибелта си…
— Това не може да бъде вярно!
Сеймур трепна и ме погледна.
— Да, сигурно си прав! — каза той. — Или поне трябва да бъдеш прав… Но и аз понякога като всички други почвам да мисля, че „Аякс“ не е нищо друго освен една малка лудница.
Ние мълчахме дълго. Жените все тъй се къпеха, без да ни обръщат внимание, дори Ада съвсем утихна.
— Имам една молба към тебе, Сим… Кажи ми едно твое стихотворение…
Доста се поколебах.
— Добре — кимнах най-сетне. — Ще ти кажа едно от най-първите… Защото е най-късо.
В тая огромна бяла пустиня от светлина,
в тая черна огромна пустиня от нищо
има безброй живи и мъртви слънца,
има безброй планети, изобилни и пищни.
Има безброй уродливи тела, има безброй очи —
кървави, хищни или празни, сълзящи и блудкави.
Само едно не виждам — как ще ми кажеш ти:
„Събуди ме, мили, навън е такова ясно и топло утро.“
Стори ми се, че Сеймур едва забележимо се усмихна. Й беше напълно прав, разбира се, никак не се разсърдих.
— Малко е старомодно. Но иначе си е хубаво…
— Ами какво да правя, като на „Аякс“ няма други поети — отвърнах аз. — И съм просто без конкуренция…
2
„Аякс!“…
Още не съм бил роден, когато започнал строежът на тоя изключителен звезден кораб. Наистина и преди е имало звездолети със субсветлинна скорост, но все пак техният район на действие е бил доста ограничен. Най-бързият и най-съвършеният от тях, „Полярна звезда“, прекара в космоса единайсет години по своето вътрешно време и се завърна благополучно на Земята. С това се изчерпаха всичките му постижения. Защото, казано на практичен език, той намери по своя път само три мъртви планети.
В моя безкраен път с „Аякс“ няколко години съм изучавал аналите на космическите пътувания. Това, което ми е направило най-силно впечатление, бяха прекалено оптимистичните прогнози през далечните минали векове. Човек може само да се усмихва на предвижданията от края на двайсетия век например за бъдещите космически пътешествия, или за така наречените фантастични романи, чийто дълбок упадък в края на двайсет и първия век ги бе поставил извън рамките на сериозната литература.
Повече от шестстотин години бяха минали от великата капсула на Гагарин до първия звезден кораб със субсветлинна скорост. Това стана благодарение на откриването на тая енергия на елементарните частици, която сега наричаме „терциална“. За нея по времето на Гагарин не са имали дори най-далечна или най-обща представа. В сравнение с термоядрената енергия нейната мощ е наистина неизмерима. Но дори при изумителния напредък на всички науки и особено на техническите близо триста години са били нужни, за да бъде заключена тя в реактори — нещо, което поначало се е смятало дори неосъществимо. Първият субсветлинен звездолет се е наричал „Антей“ и е представлявал по външен вид едва ли не някакво митическо чудовище. Представете си например един грамаден орел с разперени крила. Само човката му е могла да бъде използувана за полезни цели. Всичко друго е заемала сложната система на реакторите. Той е отпътувал, както трябва да се очаква, за Проксима. И никога не се е завърнал, нито пък се е разбрала причината за неговата гибел.
След съвсем безуспешния рейс на последния звездолет „Одисей“ на Земята настанало ако не пълно разочарование, то поне повсеместно униние. Все повече се увеличавало числото на гневните противници на далечните космически полети. Обяснението на това явление е твърде просто. Космическите кораби стрували извънредно скъпо. И не толкова цената смущавала земните жители. Едно благоденствуващо безкласово общество с общи цели и ресурси е могло да си позволи известни лишения в името на велика цел. Въпросът по-скоро се е отнасял до природните запаси. За субсветлинните звездолети са се употребявали редица изключително ценни суровини и материали, чиито земни източници са били и без това съвсем обеднели. И дали наистина е имало смисъл последните резерви да се хвърлят напразно в космическата пустош? Най-разумните предлагали тия средства да се инвестират в пълното разкриване и усвояване на природните богатства на най-близките планети. Мощна група учени физици твърдели, че може да се намери принципиално съвсем нов начин за космически пътувания — субпространственият — дълго време смятан за нереален от друга, не по-малко мощна група учени. В крайна сметка Световният съвет на републиките се принудил да прибегне до всеобщ референдум. Резултатът бил точно такъв, какъвто се очаквал — петдесет и девет процента гласове против далечните космически пътувания, четиридесет процента за продължаването на опитите, един процент въздържали се или негласували. Сто процента от гласувалите са били на мнение, че тая мярка трябва да бъде временна.
