Веднага изпратихме на Регина нов предавател, но и той не успя да разкрие тайната. Ледената пустиня си беше все така самотна и глуха както винаги. Само по океана от време на време се появяваха тъмни петна, но нито веднъж не успяхме да ги засечем с локатора. В края на краищата всички започнаха да мислят, че надали са от животински произход.

А нашата малка щастлива група веднага започна своята подготовка. Подложиха ни, разбира се, на доста дълготрайна аклиматизация, колкото и добре да бяхме тренирани и калени, все пак бяхме живели почти три десетилетия в стерилна среда при постоянни температури. Дробовете ни бяха съвсем отвикнали от острия мраз. Наложи се да прекараме двайсет дни в специално помещение, в което постоянно понижаваха температурата. Всички издържаха изпитанието, включително и Ула Шерман, нашата деликатна лекарка. Движехме се там с нашите специални костюми, спяхме в спални чували — през последните дни при минус трийсет и пет градуса, макар и с предпазни маски. Всичко това беше доста неприятно и отегчително, но трябваше да се търпи. Утешаваше ни мисълта, че не сме единствените — на тая подготовка се подлагаха всички, които трябваше да дойдат след нас.

Най-сетне цялата подготовка беше приключена. Ние вече свободно можехме да слезем на Регина, без да се подложим на особени опасности или рискове. Или поне така си мислехме и се надявахме.

„Фортуна“ се „приземи“ така леко и плавно, че бяхме готови да изръкопляскаме. На мен като на комендант се падна честта пръв да стъпя върху ледовете на Регина. Никога през живота си няма да забравя тия прекрасни минути. Стоях прав, като изумен, всред бялата сияеща пустиня и не смеех да поема дъх — такава чистота и такова спокойно величие излъчваше цялата гледка. Навярно бях забравил истинския цвят на земното небе, но това, което виждах сега, ми се стори безкрайно по-нежно. Особено ме порази слънцето със своя ярък, брилянтен блясък — истинско ярко тропическо слънце, устремено право към зенита. Не чувствувах никакъв студ дори по лицето си. Усещах само свежестта на въздуха, необикновената лекота на първите си стъпки. По стълбата на „Фортуна“ слизаше Зверев, очите му изглеждаха като омагьосани.

— Уф! — възкликна той непринудено.

Но възклицанието му бе пълно с възторг. Зверев се приближи до мене, прегърна ме яко, после каза:

— Е, добре дошли!…

Каза го на руски, после се протегна като момче, което се е събудило внезапно от сън. Сините му очи сияеха като небето.

— Все си мислех, че ще попаднем на някой тропически кошмар! — каза той весело. — Пълен с комари като орли и с крокодили като подводници…

— Затова пък тук няма нищо!

— Не може да няма тюлени и бели мечки! — реши Зверев.

Разбира се, през цялото време ни наблюдаваха от „Аякс“, слушаха нашите разговори. Един след друг слезе целият екипаж. Само Ула Шерман изглеждаше обезпокоена.

— Сложете си очилата! — каза тя. — Ще си повредите очите…

Заловихме се веднага за работа. Трябваше да свалим шейната, нашия дом, целия останал багаж. Докато се трудехме прилежно, Зверев продължаваше да оглежда пустинята с бинокъла си. Първият му ентусиазъм започна лекичко да поугасва.

— Ама пък гледка! — измърмори той. — Да няма дори един келяв пингвин!

След като свалихме багажа, веднага започнахме строежа на импровизираното жилище. То бе много леко, конструирано така простичко, че можеха да го построят и деца. Но леката му материя имаше изключителни изолационни качества. При всички случаи то бе много надеждно жилище освен при нападение, разбира се — на слонове или на динозаври. Но тук поне такава опасност не ни грозеше.

Според програмата на първия ден, тримата с Толя и Кастело трябваше да отидем до брега на океана. Бяхме кацнали на двайсетина километра от самия бряг, тъй като не бяхме сигурни в дебелината на леда. Дотам трябваше да стигнем с шейната — четириместна, с доста голям багажник. Беше закрита, построена от изключително здрави материали. Имаше мощен плазмен мотор със запас за около две хиляди километра. Взехме, разбира се, оръжието си — лъчеви автомати с огромна пробивна сила. Знаехме, че ще ни бъдат съвсем излишни, но инструкцията ни задължаваше. Взехме и достатъчно храна, а Кастело вмъкна в багажника някакъв къс футляр.

— Какво е това? — запитах го аз.

— Как — какво?… Ами въдицата…

— Ти мислиш, че ще уловиш риба?

— Не съм видял океан без риба! — каза той уверено.

— Ами ако в тоя се въдят гърмящи змии?

— Ще се справим някак си…

Спуснахме херметическия капак и потеглихме, изпратени от цялата група. Шейната можеше да развива практически огромни скорости, но ние имахме за цел не да се надбягваме, а да извършим наблюдения. На носа й бе инсталиран панорамен видеопредавател — само с картина, без звук. Движехме се със скорост около трийсет километра в час. Кормувах аз, Кастело и Толя бяха заети с наблюдението. Но те, кажи-речи, напразно си губеха времето. Теренът беше много твърд, леден, покрит с извънредно тънка снежна покривка. Много рядко се срещаха грапавини и ледени възвишения — това бе всичко. Пустинята си беше просто пустиня, без никакви признаци на живот. По нежната пелена на снега биха проличали дори следи на врабче.

След час стояхме на брега на океана и гледахме със затаен дъх безкрайната водна шир. Не приличаше съвсем на земния океан, в дълбоката му синина имаше нещо изкуствено, почти химическо. Не беше и така прозрачен. Никакви вълнички не браздяха неговата безкрайна повърхност. Към хоризонта океанът изглеждаше почти черен, това му придаваше доста зловещ вид. Докато Толя взимаше проби, Кастело ловко сглоби своята въдица. Тънкото влакно беше необикновено здраво — с него можеше да извади на брега и морж.

— А стръвта? — полюбопитствувах аз.

— На рибата — риба! — отвърна той шеговито.

И ми показа парче розова лососина — отлично консервирана, с приятен свеж цвят.

— Малко е солена! — каза Кастело. — Но да се надяваме, че тукашната риба не е толкова претенциозна.

Той ловко заметна. Личеше си, че е добър рибар — стръвта падна на около петдесет метра от брега. Не чакахме и две минути и плувката стремително потъна. Като го погледнах — лицето на Кастело ми се стори почти побеляло от вълнение.

— Има нещо! — възкликна той, безкрайно удивен.

— Сигурен ли си?…

— Съвсем сигурен… Усещам как дърпа…

И ние — двамата с Толя — не бяхме по-малко развълнувани. Каквото и да имаше на въдицата, то щеше да бъде първото извънземно животно, което човешките очи щяха да видят. Кастело навиваше доста бавно макарата, очевидно се наслаждаваше на преживяването. Идваше ми в тоя момент да го ритна.

— Не може ли малко по-бързо?

— Спокойно! — отвърна Кастело. — Няма да ни избяга…

И наистина, както очаквахме, той извади чисто и просто една съвсем обикновена риба. Всъщност не беше толкова обикновена, поне на цвят — почти черна, с малки розови петна по гърба, като пъстърва. Но, разбира се, съвсем не беше така приятна за гледане, нещо много мизантропично имаше в извивката на устата й. Кастело я разучава близо десетина минути, прегледа внимателно хрилете и зъбите й.

— Просто риба! — констатира той най-сетне. — Да биеш толкова път за една обикновена риба…

Той смени куката с нова, голяма колкото сгънат човешки пръст. На куката сложи току-що уловената плячка.

— Да видим сега какво ще стане! — измърмори той.

Тоя път чакахме повече от половин час. Бях започнал вече да се отчайвам, когато Кастело отново енергично засече. По блесналия му пот лед разбрах, че тоя път сполуката му е по-голяма.

— Едро е! — обади се той. — Умирам от любопитство…

А след малко прибави:

— Най-малко тюлен!…

Наистина животното се съпротивяваше яростно. Колкото и яка да беше кордата, макарата просто не можеше да се превърти. Той се принуди да тегли пръчката с две ръце. Рибата на края на кордата се съпротивяваше с все сила, непрекъснато менеше посоката на движението си. Най-после тя като че ли застана хоризонтално, теглеше се с необикновена сила. Сега или кордата нямаше да издържи, или рибата щеше да се откъсне. По едно време имах чувството, че ще се случи третата, най-неприятна възможност — че Кастело ще цопне във водата заедно с пръчката.