— Никакви дяволи няма да намерим там! Иначе досега щяха да влязат поне в радиовръзка с нас…

— Може би не са стигнали още до радиото — отвърнах.

— И може би никога няма да стигнат… Защо непременно трябва да свързваш разума с техниката… При сродни условия… — започна той.

— Никои условия не могат да бъдат съвсем сродни — отвърнах аз. — Представи си, че те имат своя радиовръзка на физиологична основа… Но със слаба мощност…

— Глупости! — измърмори той презрително.

Много добре го разбирах. Той се страхуваше от прекалените надежди повече от чума. Той се плашеше разочарованието да не доведе до нова вълна от душевни заболявания. И имаше право, разбира се.

Още първите сведения бяха зашеметително неприятни. Регина се оказа чисто и просто една ледена пустиня, едно грамадно ледено кълбо. Наистина имаше и свободни океани, които заемаха около една трета от нейната повърхност. Но всичко друго беше лед. Специалистите без изключение бяха единодушни — при това положение на Регина разумен живот не можеше да има. Дори да бе имало в далечните геологични ери някакъв разумен живот или някаква цивилизация, те не са могли да устоят на хилядолетния процес на заледяването.

Така говореха те, това беше разумно, но все пак никой не им вярваше. Никой не беше душевно готов да им повярва. Защо пък да не оцелеят и разумни същества?… Та макар и да живеят като амфибии в океана.

Наистина нашите уреди за наблюдение, главно телескопите, не бяха така съвършени като земните. И все пак бяха доста мощни. Но в окулярите не попадаше нищо освен преспи и ледени образувания. Снимките бяха просто отчайващи — по нищо не се отличаваха от земните арктически снимки.

Но имаше и някои учудващи данни — преди всичко атмосферата. Макар и доста по-тънка и разредена от земната, тя беше много богата на кислород. И температурите не бяха така ниски, както можеше да се очаква — около минус десет-петнайсет градуса на екватора на обед. Бяха изпратени три сонди, две от които се върнаха на „Аякс“. Констатира се наличието на бактериален живот на повърхността на планетата. Втората донесе проба от океана — беше необикновено богата на планктон и нисша растителност. Третата, снабдена с телевизионен предавател, остана на планетата. Ден и нощ по екраните бдяха специалисти. И тя показа неща, които ги смаяха — някакви тъмни, гладки предмети се движеха и изчезваха от океанската повърхност — нещо като подводници или гърбове на гигантски риби. Веднъж странни бели предмети прелетяха във въздуха — може би парчета лед, носени от вятъра, може би птици.

Научният съвет на „Аякс“ беше съвсем объркан. Никаква хипотеза не можеше да обясни подобни явления и да ги свърже в нещо стройно и непротиворечиво. Бавното и постепенно изстиване на планетата вследствие на намалената активност на слънцето предполагаше съвсем различна картина. И все пак фактите си оставаха факти. Навярно имаше изобилна океанска растителност, която отделяше кислород. Навярно имаше и някакъв живот — може би риби и дори бозайници, които спокойно можеха да понесат бавното заледяване. Имаше какви ли не предположения и хипотези, но всички си противоречаха една на друга. А нещата съвсем се объркаха, когато в пробите бяха открити и някои вируси, свързани обикновено с по-висши форми на белтъчната обмяна. Бяхме попаднали на планета, твърде подобна на нашата, но все пак съвсем различна.

Оставаше да направим последната стъпка — да изпратим на Регина една от нашите ракети с екипаж. Имахме само три ракети на борда — най-голямата едва десетместна. Всъщност такива бяха възможностите на „Аякс“. Оставаше да се проучи дали бактериалната и вирусната среда няма да бъде опасна за човешкото съществуване. А опитите в това отношение щяха да продължат доста дълго.

След първоначалното униние екипажът на „Аякс“ отново се оживи. Всеки заработи трескаво по своята специалност върху пробите. Заедно с групата на биолозите работех и аз. Не преживяхме никаква изненада. И клетъчният, и молекулният състав на пробите по нищо не се отличаваше от земните. Същите аминокиселини, същите производни, същите молекулни вериги, същата обмяна, същото размножение. Не се стигна дори до минимална сензация или загадка. Теоретически нито вирусната, нито бактериалната среда можеха да бъдат опасни за живота на хората. Но всичко това трябваше да се провери и практически. А що се отнася до въздуха, до атмосферното налягане, до силата на гравитацията — нищо по-хубаво не можеше да се очаква. Ние щяхме да се чувствуваме не като на Земята, а доста по-до-бре.

През това време „Аякс“ продължаваше да се върти спокойно и безпрепятствено около Регина. Голямата бяла планета светеше едва ли не като слънце. Съвсем като нашето слънце блестеше и Сигма. Първата планета, както очаквахме, се оказа съвсем като нашия Меркурий. Третата — като Сатурн. Сега вече нямаше никакво съмнение, че Регина си оставаше нашата единствена и последна надежда.

След десетина дни внезапно ме повика Хенк. Аз не бях забравил нито за миг нашия последен разговор. Но дали не беше го забравил той? Досега никаква специална задача не ми бяха възлагали. Заварих го в добро настроение, дори леко възбуден, да се разхожда из обширния си кабинет. Тоя път той се ръкува с мене — много сърдечно, дори малко тържествено, както ми се стори.

— Току-що завърши заседанието на съвета — каза той. — И имам за тебе добра новина…

Аз мълчах в пълно недоумение. Новини може да има всякакви.

— Съветът реши за Регина да отлети нашата ракета „Фортуна“ с осем души екипаж… за комендант на ракетата си определен ти…

Всичко очаквах да чуя, само не и това. Той навярно забеляза изумлението на лицето ми, защото побърза да каже:

— Няма нищо чудно в това!… Наистина си най-млад… Но в същото време си с най-запазени физически и духовни сили… И според мен, ако ти хареса тая забравена дума — най-способен за подвиг… Защото ти единствен не си човек на Земята, а дете на „Аякс“.

— От все сърце благодаря! — отвърнах слисано. — Но не знам… не знам дали не преувеличавате моите качества?

— Ти сам чувствуваш ли се способен и годен да свършиш тая работа? — запита той малко рязко.

— Разбира се! — възкликнах аз. — Но не е въпросът там… Това не е толкова работа, колкото въпрос на чест… А мисля, че други повече я заслужават от мене…

— Тоя въпрос е решен! — каза Хенк. — И не по заслуги, а по целесъобразност… Експедицията ще бъде много тежка, на мен ми е нужен млад, решителен и издръжлив човек…

Съвсем се издаде, че сам той бе решил въпроса.

— Добре. А кои ще бъдат другите?…

— Пилот ще бъде Зверев, мисля, че добре го познаваш…

Да, наистина добре го познавах. Тоя сух, жилав сибиряк, висок като мачта, бе прекарал половината от живота си в Заполярието. Втората силна и интересна личност беше Кастело — бивш главен директор на един от най-големите африкански резервати. Вярно, шансът да намерим на Регина слон и жираф беше равен на нула, но Кастело беше свикнал на суров живот сред природата. Ненапразно се шегуваха с него, че е способен да погъделичка под брадичката и най-свирепия крокодил. Разбира се, бе предвиден и Толя Викторов като океанолог. Но компанията най-неочаквано завършваше със Сеймур.

— А той за какво ми е? — попитах учудено.

— Щом говориш за заслуги, трябва да има и един по заслуги — отвърна Хенк. — Сега оставям на тебе да събереш хората си и да им съобщиш новината…

На следния ден се случи нещо, което озадачи всички ни — нашият телевизионен предавател внезапно угасна. Дежурният екип твърдеше, че е изключено това да бъде някаква техническа повреда. Те бяха забелязали за кратко мигновение, че нещо бяло като пряспа се бе изсипало върху предавателя. Но ние знаехме от самия предавател, че около него няма преспи, ни ледени блокове. Беше кацнал на съвсем гладка, почти стъклена ледена повърхност. Знаехме съвсем точно мястото му и не беше много трудно да го открием с нашия инфрачервен локатор. А това наистина нямаше да бъде възможно, ако беше закрит от преспа. На „Аякс“ започнаха да се шегуват, че е станал жертва на Снежния човек. Минал е случайно оттам, ядосано е ритнал тая непозната и ненужна вещ и после, леко накуцвайки, с премазан палец, се е отдалечил в неизвестна посока.