Често литературните критици твърдят в своите отзиви и рецензии, че поредната книга на някой писател съдържа неминуемо автобиографични елементи — както и всичките му предишни творби, — че едва ли не той, авторът, пише цял живот книгата на своя собствен живот — разбира се, непрестанно допълвана и обогатявана, както се развиват и обогатяват животът и душевността на всеки човек. Да приемем, че това твърдение е вярно до някаква степен за реалистичната литература. Ала за фантастиката?… За каква автобиографичност може да става дума? Възможно ли е да си спомняме за нещо, което изобщо не се е случвало, което е изцяло плод на фантазията на своя автор?…

Потърсих отговор на въпроса си в книгата „Гибелта на «Аякс»“, която бях редактирал при първото й издание преди петнадесет години, и съвсем естествено бях позабравил. Отворих я случайно на седемнайсета страница и зачетох нататък, след малко се върнах в началото и късно вечерта затворих книгата, прочетена от начало до край. Имаше повторение, имаше и връщане към миналото, макар че то надали можеше да се нарече автобиографично. Верен на себе си, Павел Вежинов отново се връщаше към теми, разисквани надълго и нашироко в предишни негови творби (сборникът разкази „Сините пеперуди“). Отново и отново писателят се връщаше към най-главната тема на своята фантастика: „…че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа… Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си… И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна… Тия, които мислят, че я владеят или направляват — само ускоряват гибелта си…“

Тема актуална, безкомпромисна и съдбоносна дори и днес, а не в някакво отвлечено бъдеще. Не случайно само през миналата година в София се събраха представители на над трийсет държави от Европа и взеха решения за опазване на атмосферата от отровните азотни окиси; предприемат се съвсем конкретни мерки за съхраняване на най-важното нещо — жизнената среда на човека. За да не се превърне нашата малка планета в една безжизнена пустиня, за да продължава Земята да бъде люлка ни Разума и Цивилизацията. Когато правителствата на толкова много държави се занимават с въпросите на екологията, това вече е някаква гаранция за бъдещето, за съхраняването на това бъдеще. А какво по-добро признание за прозренията на един писател от този факт!

Спомних си онези години, когато Павел Вежинов пишеше своя роман, а аз, редакторът на още ненаписаната творба, уверявах ръководството на своето издателство, че в уречения срок романът ще бъде представен.

Една вечер през зимата на 1973 година го заварих особено доволен от написаното. „Седни — киза той и ми прочете току-що завършения откъс. — Кажи на какво ти прилича!“ „На «Илиадата» от Омир“ — отвърнах, без да се замислям, но и леко смутен. „Нали!“ — зарадва се Павел и явно беше поласкан от „откритието“ ми. Защото той бе търсил това сходство (става дума за десетина стиха), бе разчитал и на интелигентността на читателя, за да осмисли по наш, чисто земен начин, драматичните събития, които се бяха разиграли на онази далечна планета. И да им придаде космически, но непременно и чисто човешки смисъл и значение.

Може би точно тогава се досетих за онова особено автобиографично, което Павел Вежинов влагаше в своя научнофантастичен роман. Той не пишеше роман, а „изживяваше“ повторно своето собствено детство; той не пишеше, а мечтаеше наяве тази негова измислица някога да се е случила (или поне някога да се случи в бъдещето!), за да добият истинска плът философските му прозрения за бъдещето на човечеството, за неговите далечни космически цели и постижения. И вярваше на своята собствена измислица, както детето вярва на приказките…

Тези мисли важат още повече за второто произведение в книгата, повестта „Над всичко“. Асистентката по древни славянски езици Ина Богомолова пристига с Машината на времето в далечното минало — малко преди да бъде образувана българската държава на Балканския полуостров — и попада в един от капаните на горския ловец Баян. След ред перипетии, по-скоро романтични, отколкото трагични, младата жена достига до една страшна истина, забравена от нейното далечно, цивилизовано, високо развито в техническо отношение общество — че истински силни и чисти чувства може да изпитва само човек, който живее в една съхранена и неподправена природна среда.

Васил Райков

Седяхме със Сеймур край брега на езерото и гледахме как се стрелкат в далечината черните изящни фигурки на лястовиците. Те летяха ниско, почти докосваха гладката зеленикава повърхност на езерото и отново хвръкваха нагоре. Познавах вече тая игра, случваше се понякога, макар и рядко, наистина да я докоснат и тогава там само за миг блясваше слаба слънчева искра. Както винаги беше неизмеримо тихо, от склона на хълма, обрасъл с престарели борове, слизаше лек дъх на смола. Просто мълчехме и гледахме, сякаш бяхме отвикнали да говорим. И все пак за мое учудване Сеймур се обади пръв, макар и тихичко и неохотно. Не беше в негов стил да започва пръв някакъв разговор.

— Чувал съм от моя дядо, че когато лястовиците летят ниско, ще вали дъжд…

— Няма такава опасност — отвърнах аз.

Той замълча, не откъсваше поглед от езерото. По синия грунд на небето наистина не се мяркаше никакво облаче. Пък и да се мяркаше — какво от това?

— Това е най-старият ми детски спомен — продължих аз. — Трябва да съм бил двегодишен … Навън валеше чудесен пролетен дъжд… Като сега виждам как се пукаха водните мехурчета в локвите… Дъжда помня, а баща си не помня…

Сеймур сякаш не ме чу, погледна часовника си.

— Трябва да вървя при Толя — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мене?

— Не.

— Защо? — Сеймур се обърна и ме погледна учудено.

— Не знам… Все ми се струва, че тая болест е заразителна…

— Но не и за теб — отвърна уверено Сеймур. — В никакъв случай. Просто няма причини.

Може би наистина е така. И все пак не ми се ходеше. Струваше ми се съвсем безсмислено. Бях ходил при него три или четири пъти и винаги излизах от стаята му необикновено потиснат, с някакво непознато за мен тягостно чувство.

— Хайде, Сим! — каза той меко. — Хайде да вървим… Все пак вие сте си приятели… Това ще му подействува по-добре, отколкото някои хапчета…

Станахме мълчаливо и тръгнахме. Вървяхме бавно по тясната пътека между свежата жилава трева, която навярно само на мен не ми вдъхваше отвращение. Тук всички се движеха бавно, макар и да не съзнаваха. Вървяха бавно и малко отпуснато, не се оглеждаха, никога не се обръщаха назад. Това все още не ме дразнеше, даже се радвах, че не ме дразни. Иначе може би щях да стана и аз като другите. Не вървяхме дълго. Скоро се изправихме пред изящния блок, в който живее Толя. Знаех, че е направен от суперлеки материали, толкова леки, че ако по някоя невероятна причина домът изведнъж се срутеше, никой нямаше да загине под развалините му. Толя живееше на четвъртия етаж, в стая, мебелирана като ловджийска хижа. Поне така казваха. Никога не бях виждал ловджийска хижа на тоя свят, може би никога нямаше и да видя. Но имаше там и дървен гредоред, и камина, и еленови рога, и къси ножове, и дори прастара ловджийска пушка с ония — как се казваха? — барутни патрони. Но, разбира се, всичко беше изкуствено, от най-гадни синтетични материали, всичко освен може би пушката. Асансьорът почти мигновено спря на етажа, ние слязохме. Бледосинкав коридор, бяла лакирана врата. И на вратата — като на всичките — само един-единствен скромен надпис — Анатолий Викторов. Ключалката беше автоматична, но аз знаех, че има дръжка само отвън — отвътре тя много отдава нямаше ни ключ, ни дръжка.