Най-голям интерес те проявяваха към нашето оръжие. Дали разбираха, че то ги е избавило от страшния звяр?… Навярно се досещаха. Можехме да го отгатнем по предпазливостта, с която се опитваха да го докоснат. Тоя път ние решително се противопоставихме да попадне в ръцете им — страхувахме се главно от някой случаен изстрел. Те като че ли не се обидиха от това. Тогава се решихме да им покажем неговата сила — главно за авторитет, разбира се.

Двата албатроса все така търпеливо се виеха над главите ни. Един от тях нямаше да дочака своята плячка. Кастело се примери внимателно и стреля. Албатросът полетя мъртъв на земята. Туземците за миг сякаш замръзнаха на местата си. И все пак не изглеждаха така удивени, както очаквах, отново запазиха своето достойнство. Не се проснаха по очи като диваци, не се разбягаха. След първото сепване бързо заговориха помежду си. Но и тоя път не усетих уплаха. Имах чувството, че местните хора не се плашеха изобщо от други хора, изглежда, че това за тях бе съвсем естествено.

Трябва да призная искрено, че безкрайно повече се учудихме ние на тяхното оръжие. Кастело веднага забеляза, че техните копия са костени, но върховете им бяха от добре изострено желязо. Нещо като къси железни брадви видяхме на коланите на неколцина между тях. Какво можеше да означава това?… Откъде можеше да се вземе желязо на заледената планета?… Нима имаха рудници и доменни пещи?… Тая мисъл ни се виждаше съвсем абсурдна… Ами тогава?

След като се посъветвахме с Кастело, решихме да повикаме и нашия „резерв“. Този път сензацията беше много по-голяма. Шейната пристигна при нас, капакът се отвори, Толя и Шерман излязоха навън. Разбира се, поразиха ги не хората, а самата шейна. Те се натрупаха като деца около нея, възбуждението им стигна до краен предел. Но не беше трудно да се отгатне, че това е чисто и просто радостно възбуждение. Гледахме и недоумявахме. Те можеха по някакъв начин да си представят, че оръжие може да убие звяр, без да го докосне. Но им се струваше съвсем невероятно една вещ да се движи сама. Всъщност и двете неща трябваше да изглеждат еднакво абсурдни.

— Как е настроението? — попита Толя, като поглеждаше малко неспокойно туземците.

— Както виждаш — отлично! — отвърнах аз.

— Смятат ли ни за божества?

— Ни най-малко! — отвърна Кастело доста учуден. — Просто — приятели… Но в никой случай не попаднали тук от небето…

— Интересно! — измърмори Толя. — Излиза, че ако има някой да се чуди — това сме ние…

— Точно така! — потвърди Кастело.

— Тогава излиза, че те са много по-умни от нас! — рече Толя с искрено огорчение.

И той много се заинтересува от железните върхове на копията. Дори взе едно и опита с връх острието му. Туземецът го наблюдаваше с гордост и задоволство.

— Ката! — каза той.

— Не знам дали е „ката“ — измърмори Толя, — но е чиста стомана…

— Това е положението — усмихнах се аз. — Според теб откъде са го взели?

— Има само едно разумно обяснение — реши Толя. — Преди замразяването на Регина е имало развита цивилизация… Тя е загинала, но са останали някакви запаси от желязо… И сега те го ползуват…

Тая проста мисъл ми беше минала и на мен през ума.

— Там е работата, че стоманата не ми се вижда толкова стара! — отвърнах аз. — И виж как добре е изострена… С какво?… С железни пили?

— Сигурно! — рече Толя. — Ще си пусна брада до пояс, ако не е така…

Искам да кажа предварително, че Толя не си сдържа обещанието. Пили не намерихме, но той продължи да се бръсне. В това отношение бе съвсем запазил своя славянски характер.

— И нашите специалисти са прави — продължи той. — Катастрофата по всяка вероятност не е настъпила преди хилядолетия… Тя е станала най-много преди векове…

Разгледахме след малко убития кашалот. Всъщност това не беше никакъв кашалот, така го бяхме нарекли условно. По-скоро приличаше на грамаден морж. Но главата му беше почти квадратна, с баленови зъби. По-късно разбрахме, че има и обикновени зъби, с които съвсем нормално сдъвкваше храната си, преди да я глътне.

Не беше трудно да разберем, че животното е било убито на брега, а не изхвърлено мъртво от океана. Но какво бе търсило на брега?… И как бе допълзяло толкова далече на своите доста къси предни плавници, които наистина приличаха на грамадни лопати. Великият Ша, както туземците наричаха това грамадно животно, представляваше от себе си огромен склад за храна. Част от туловището му бе изрязано, но ние не виждахме къде са отнесени запасите. Може би бяха закопали месото в най-естествения хладилник — леда. Нашите домакини почтително ни следваха, без да ни се натрапват и без да ни досаждат. Те ни поканиха да хапнем от Великия Ша, като ни изрязаха изкусно с тежките си брадви доста тънки резени месо. Резенчето, което ми поднесоха, беше розово на цвят и доста крехко. Тоя път наистина нямаше опасност да се отровя, но все пак… Докато се колебаех, Кастело веднага бе налапал своето парче.

— Чудно е! — подкани ме той.

Месото наистина бе превъзходно по вкус и при това леко соленичко. По-късно нашите учени установиха, че има изключителни витаминозни и хранителни качества. Съдържаше и достатъчно соли, даже обикновената сол, която местните хора не познаваха в свободен вид.

Докато дъвчехме с удоволствие крехкото розово месо, усетихме, че в лагера настана някакво оживление. Чуха се радостни възклицания, някои затичаха към малкото ледено възвишение. И ние погледнахме нататък. След всичко, което ни се случи, вече нищо не можеше да ни учуди. Някъде в далечината се виеше много дълга черна върволица. Скоро тя се приближи съвсем. И ние видяхме, че това са най-обикновени кучешки впрягове на шейни.

Ето ти диви кучета!… Сега вече всичко ни беше ясно… И как досега не ни беше минала тая проста мисъл — където има кучета, има и хора… Прекалено много бяхме робували на хипотезата, че не е възможно на тая ледена планета да има разумен живот.

Бяха към трийсет впряга, всеки от тях теглен от шест кучета — всички едри и много добре охранени. Изглежда, че бяха изминали дълъг път, защото дишаха тежко с изплезени езици.

— Съвсем като ескимосите! — измърмори Кастело.

Отначало кучетата се държаха враждебно с нас, скимтяха и виеха. Но туземците бързо ги усмириха. Както разбрахме по-късно, с тия впрягове туземците извозвали месото на Великия Ша във вътрешността на страната.

След половин час се свързах с „Аякс“. Появи се лично Хенк, лицето му бе много тържествено и радостно, И имаше за какво!… За пръв път в своята история земното човечество срещаше други хора във великия космос. Най-сетне бе решен един проблем, който векове бе занимавал не само учените, но и цялото човечество. Осъществила се бе една от неговите най-велики мечти. И бе опровергано едно от най-мрачните му предчувствия — не човекът като човек е сам в необятната вселена. Или Поне е достъпна за човешкото знание. И ужасно ни огорчаваше мисълта, че хората няма да узнаят скоро великата новина.

— Надявам се, че предаването беше добро! — казах аз.

Но Хенк сякаш не ме чу.

— Поздравявам ви от все сърце! И трябва да ви призная, че ни най-малко не съм учуден… Може би единствен съм го очаквал…

Тоя велик романтик и пътешественик, чието име завинаги трябваше да остане в историята на човечеството, като името на Колумб и на всички други велики откриватели, наистина бе постигнал своята цел. Оставаше само и хората да я узнаят.

— А как беше предаването? — настоях аз.

— Всичко е записано, разбира се — отвърна Хенк. — Материалът е великолепен…

Ние му разказахме това, което бяхме разбрали от туземците. Все още нямахме ония, кажи-речи, магически компютри, които можеха да превеждат пряко всякакъв непознат език. Разбира се, съществуваха запомнящи устройства, удобни дори за носене, които след известен опит можеха не само да превеждат, но и да съставят сами доста сложни текстове. Сам аз имах такъв апарат, който великолепно бърбореше на латински. За съжаление не носехме нищо подобно със себе си толкова бяхме убедени, че няма да ни потрябва. Сега-засега разполагахме с няколко магнетофона, но и това не беше малко.