— Там е работата, че то не им е нужно… И аз го съзнавам… Щастието не е в космоса, щастието е на Земята…

— И какво от това?… Нужно или ненужно, но те го искат… Аз помня нашето отлитане… Те чакат нещо от нас… И ние сме длъжни да им го занесем… Щастието не е да получиш… А да дадеш…

Толя въздъхна дълбоко.

— Наивен хуманизъм! — сряза ме той.

— Това изобщо не е отговор… Аз бих могъл да ти говоря за твоя наивен индивидуализъм… А както виждаш, то се смята за болестно състояние. И наистина е такова.

Толя ме погледна втренчено.

— Добре!… Кажи ми тогава искрено… Ти щастлив ли си?

— Не съм мислил по тоя въпрос! Но човек мисли обикновено за неща, които му липсват…

— Да, ловко се измъкна… Добре, бил ли си влюбен някога?

— Не! — казах аз.

— Защо?

— Не ми задавай глупави въпроси… В кого да се влюбя?… В някоя от вашите жени ли?

Той се засмя сухо и малко враждебно.

— А защо не?

— Ама ти наистина се правиш на глупак! — реагирах малко нервно. — Тука веригата е напълно затворена… За да бъда с жена, аз трябва да я взема от друг… Нима имам право заради себе си да оставя друг човек съвсем сам… Без никаква възможност за избор…

— Виждаш ли, че си противоречиш! — засмя се Толя. — Не съм ти казал да вземеш жената на някого… А просто да се влюбиш… Макар и тайно… И ще дадеш, без да получиш… Нали това е щастие?…

Не знам защо и аз се засмях. Беше ми наистина смешно.

— Не, това е просто глупаво — отвърнах. — Човек може да даде нещо, което другите търсят… А не което не им е нужно…

— Ти си непробиваем като „Аякс“! — обобщи Толя недоволно.

Поговорихме още малко, после аз тръгнах да си ходя. Едва при вратата той ме попита:

— Виждал ли си Ада?

— Да, преди няколко дни…

— Какво правеше?

— Къпеше се в реката…

— И беше много весела, нали?… Весела и жизнерадостна?

— Трябва да го очакваш! — отвърнах хладно. — Никоя достойна жена не плаче, когато е унизена…

Той замълча. Очевидно разбираше, че съм прав. Не знаех само дали е моя работа да му го кажа. Но беше ме запитал за моето мнение. След малко бях при Сей-мур — не в медицинския кабинет, в дома му. Той живееше сам като повечето от съпрузите в екипажа. Навярно го правеха, за да не си пречат на научната работа — не ми беше много ясно, но не ми се струваше и съвсем естествено. Безсонов ми бе казал, че на Земята това се случва много по-рядко. Сеймур живееше в много елегантна квартира в древен японски стил с нежни акварели по стените. Така или иначе, но трябваше да седна на пода. Не беше никак удобно, колената ми за разлика от неговите просто стърчаха и ми пречеха. Възпроизведох му едва ли не дума по дума целия разговор. Сеймур слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва с въпроси. Но стори ми се, че е доволен.

— Как е според тебе? — запитах аз.

— Добре. Много по-добре, отколкото съм очаквал…

И аз бях със същите впечатления. Освен възгледите всичко в него ми се бе сторило съвсем нормално. Но не беше прието в нашия свят да се смята, че може да има и ненормални възгледи.

— Сега разбирам защо точно тебе потърси — добави той замислено.

— А аз пък точно това не разбрах… Спокойно можеше и с теб да поговори по тия въпроси.

— Не, с мен не можеше… Каквото и да му отговарях, той щеше да го тълкува като лекарско мнение… Само на лекарите е позволено да послъгват понякога… От професионални съображения, разбира се… В интереса на здравето на пациента…

— Да, прав си.

— Не разбираш ли какво е станало?… Той страшно и мъчително се е давил в една внезапно придошла река… И в отчаянието все пак се е вкопчил в нещо… В някакво слабо коренче, да речем… Хем се е спасил от бурното течение на реката, хем коренчето е слабо, за да може да се измъкне на стръмния бряг…

— И ти смяташ, че аз съм здравият корен? — попитах го със съмнение.

— Точно така!… Той е търсил някой, който здраво и логично да опровергае неговите собствени възгледи… Тия, които са го хвърлили в бурното течение на реката… Наречи го подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, ако щеш… И колкото тия възражения са по-твърди и примитивни, толкова по-добре…

Как можа да го каже!

— Ти смяташ, че моите възгледи са примитивни? — запитах аз обидено.

Очите му едва забележимо се смееха.

— Симпатично примитивни!

— Те са простички! Но не са примитивни… Нима това, което съм му казал, не е истина?

— Общо взето — да…

— А частно взето?… Дай ми поне някакъв пример. Той продължаваше да се усмихва — малко снизходително на всичко отгоре. Това ме ядоса.

— Ами, да речем, твоите разсъждения за затворената верига! — каза Сеймур. — Не може да се разсъждава така… Нашият свят е свободен както за мислите, така и за чувствата на хората… В нашия свят не може да има затворени самозадоволяващи се вериги…

— Ти имаш някаква грешка, Джек… Аз не говорех за нашия свят… Аз говорех за „Аякс“…

— Все едно… Нашият малък свят не може да има друг морал освен земния… Макар и откъснати от Земята, ние изцяло й принадлежим…

— Не е точно така! През време на Великата октомврийска революция мъжът не е бил просто мъж и жената не е била просто жена. Всеки е бил войник… Ако си чел Островски…

— Точно него съм чел най-внимателно! Защото е наистина душевен феномен… Но това са били изключителни обстоятелства. Никой не ти е дал правото да ни обявяваш в обсадно положение… Именно това е аморално и неестествено!…

— А болните? — не мирясвах аз. — А жертвите?

— Нима не разбираш, че именно това ни задължава да бъдем колкото се може по-естествени и нормални…

Съзнавах, че е прав. И все пак нещо в мен дълбоко се съпротивяваше. Сеймур, изглежда, усети това.

— Ти и формално не си прав — продължи той. — И съвсем правилно си казал на Толя, че е унижил жена си… Нашите болни са нещо като раковите клетки… Те внезапно обезумяват и се откъсват от общия организъм… Почват да се самоосъществяват и самопроизвеждат по своите закони, които в крайна сметка водят до обща гибел — и на клетката, и на организма… Те се отделят не само от общия организъм, те се отделят, така да се каже, от своята най-сродна клетка… От жените си в случая… Фактически това е по-лошо от най-лошата изневяра… Това е пълно душевно скъсване… Твоята затворена верига не само че е нарушена, тя е просто накъсана… Шест мъже лежат в нашите биокамери, никой не може да предскаже края им… В крайна сметка Толя ти е дал добър съвет…

Отново ми стана смешно.

— Искаш да кажеш, че имам право поне на самотните жени!…

— Не, искам да ти кажа, че си един мил глупчо! — отвърна Сеймур шеговито. — Няма затворени вериги на тоя свят… И никога не е имало — дори в древните съзаклятия…

Той стана леко от пода и замислено се разходи през стаята.

— Имам един такъв филм. Искаш ли да ти го покажа?

— Какъв филм?

— За едно братство…

— Не, предпочитам да спя. Ние, примитивните хора, обичаме да си поспим…

— Добре ли спиш?

— Много добре… Няма ли да ме попиташ какво сънувам? — добавих аз иронично…

— Не ми е нужно… И без това знам… Сънуваш как те събуждат в едно ясно и топло утро…

Беше запомнил моите глупави стихове проклетникът. Но не беше честно точно сега да ми ги напомни.

Не знам как се е чувствувал екипажът на „Аякс“ през първите десетина години. Но за мен те течеха едва ли не като в приказка. Аз учех, забавлявах се, спортувах. Може да ви се види странно, но не чувствувах липсата на Земята. Не чувствувах никаква нужда и от връстници. По-скоро се чувствувах като спасен от тях. Що се отнася до Земята, Безсонов ми я показваше непрекъснато, все по-непозната и различна. А за моето момчешко въображение, за моята млада, непохабена душа илюзията и действителността почти се сливаха. И все пак с течение на годините интересът ми към сеансите на Безсонов започна да намалява.

— Знаеш ли какво съм ти приготвил днес? — заявяваше той още от прага. — Гладиаторски игри в Колизеума…