И тъй минали още шейсет години. Човечеството наистина постигнало много сериозни успехи в усвояването на нови ресурси, особено на Марс, където тяхната експлоатация била най-рентабилна. Изключителни успехи завоювали химията и физиката в откриването на нови, ефикасни синтетични материали. Бил проведен нов референдум. Тоя път огромното болшинство от гласувалите отговорили утвърдително.
Така се пристъпило към изграждането на „Аякс“. И това било наистина най-великото постижение на човешкия гений. Близо шейсет хиляди души са били заети в производството и строителството. Естествено, целият строеж и груб монтаж били извършени в космическото пространство — в орбита, по-близка от лунната. Всеки може да си представи тоя човешки мравуняк в черната паст на космоса. Именно човешки. Защото един от големите идеали на фантастите и футуролозите за използуване на човекороботи, механични и дори биологични — се оказа едно от най-неефикасните и безсмислени човешки дела. При пълната автоматизация на почти цялото производство проблем за човешкото съществуване се оказа не как да се освободи човешки труд, а как и по какъв начин да се ангажира. Идеалът за лениво и бездействуващо човечество се оказа по-опасен от най-песимистичните прогнози. Направо щастлив можеше да се сметне този, който се домогнеше, да речем, до длъжността пастир. По един пастир едва ли не на всяка крава ние имахме особено във високопланинските пасища. И никакви всеумни механични кучета. Кандидатите за тая служба бяха готови дори да лаят, макар че вече не съществуваше никаква нужда от лай. И съвсем не произвеждахме синтетично мляко от изкуствени крави, както някога са си въобразявали. Трудът се оказа не само въпрос на чест, но и въпрос на самосъхранение.
Преди „Аякс“ да напусне Земята, роботи — много съвършени човекоподобни устройства — свръхустойчиви на студ или крайно високи температури, работеха предимно на планетите, където условията за човека бяха непоносими. Всяка мисъл за биороботи се смяташе едва ли не кощунствена. Разбира се, изключително съвършени електронноизчислителни машини и разни видове запомнящи устройства имахме в изобилие. Но не ги използувахме за игра на шах, нито за писане на симфонии. Впрочем в складовете на „Аякс“ имахме и дузина роботи, не много големи по размер, но със свръх-мощни двигателни способности. Никой не знаеше какво точно ще ни потрябва, ако открием някъде нови светове.
Строежът на „Аякс“ продължи близо десет години. Размерите му бяха наистина гигантски и в това отношение той превъзхождаше всичките си предшественици. Звездолетът беше около хиляда и осемстотин метра дълъг, около осемстотин метра широк, най-високата му част беше към двеста метра. Въпреки неправилните си форми той изглеждаше хармоничен и изящен. Не беше просто космически кораб, а едно градче, така съвършено конструирано, че представляваше наистина безподобен шедьовър.
Грамадната част от кораба бе заета от складовите помещения, от хангарите, лабораториите и преработвателните инсталации. Науката бе достигнала много високо ниво и успя да вмести основните материали и продукти на минимални пространства — особено водата и въздуха. Но в замяна на това всички храни щяха да бъдат естествени — консервирани и запазени по такъв начин, че по нищо нямаше да се отличават от пресните продукти. Що се отнася до зеленчуците и до някои плодове, ние щяхме да ги отглеждаме в естествен вид в доста обширната оранжерия. Изобщо обемът навсякъде играеше дотолкова роля, доколкото беше свързан с те-жест. И при това на звездолета като абсолютно затворена и изолирана система твърде малко неща се губеха — дори изпаренията отново се превръщаха в течности. Хиляди специалисти бяха предвидили всичко, което е нужно за обикновеното всекидневие на човека при норми, за които не може да се каже, че са прекалено пестеливи. Гравитацията и атмосферното налягане бяха съвсем като земните, да не говорим за биологичната среда. Особени грижи бяха положени за нашите развлечения.
Най-голямата гордост на „Аякс“ не бяха нито неговите реактори, нито последните гениални открития за икономично добиване на терциална енергия. Най-сложната и най-съвършена апаратура бе радарната, която трябваше да ни запази от нежелани срещи в космоса. Не случайно три от нашите предшественици бяха загинали в космоса. Най-голям проблем в това отношение беше огромната ни скорост, която правеше радарното предупреждение в някои случаи едва ли не символично. И при това имахме всички основания да смятаме, че най-голям враг за нас бяха не метеоритите или други блуждаещи тела, а микрочастиците. Така или иначе за борба с тия невидими за нас врагове бяха предвидени огромни запаси от енергия.
Най-сетне след десет години напрегнат труд „Аякс“ бе готов. Могъщ и прекрасен като древния Аякс, нашият „Аякс“ не слизаше ни от страниците на вестниците и списанията, ни от видеопредаванията. Всички мислеха за „Аякс“, всички говореха за него. И, разбира се, с най-голямо нетърпение се очакваше денят на отлитането му.
Накъде щеше да полети гигантът? Това вече се знаеше, преди да започне неговият строеж. След дълги дискусии астрономите се бяха спрели на звезда от съзвездието Касиопея, наречена скромничко Сигма. Тя бе изучена като система благодарение на едно епохално откритие в областта на астрономията, наречено неутринов телескоп. Неговото невероятно скъпо и сложно устройство бе причина по мое време да бъдат построени само два такива телескопа — и двата върху кратери на Луната. Разбира се, бе необходима изумителна изобретателност не само да бъдат заловени тия неуловими и всепроникващи частици, но да бъдат изградени от тях образи, видими за окото. И ненапразно астрономите се бяха спрели именно на Сигма. Преди всичко тая звезда беше по размери почти еднаква с нашето Слънце и имаше приблизително същата възраст и мощност на лъчение. Най-близката до Сигма планета имаше приблизително орбитата на Меркурий. Втората по големина и по орбита — приблизително като Марс — учените, кой знае защо, бяха нарекли Регина. Те не можеха да кажат нищо ни за нейния състав, ни за наличието на атмосфера. Но всички обективни данни говореха, че ако някъде наблизо в тоя адски космос можеше да има живот, то шансовете на двете планети около Сигма бяха най-сериозните. И при това не се намираха много далече — едва на 27 години — за възможностите на „Аякс“. Отиване и връщане с максималния престой — не повече от 60 години. Не беше кой знае какво, като се има предвид средната продължителност на живота по онова време — около 350 години.
Кандидатите за пътуването с „Аякс“ естествено бяха безброй. Но след дълги проучвания и изследвания най-сетне бяха избрани 273 души великолепни специалисти от всички клонове на човешкото знание и дейност. Толкова хора бяха необходими, за да може да функционира нормално и без никакъв риск тая огромна машина, завод и лаборатория. Между тях имаше 133 брачни двойки. Пет мъже бяха заявили, че могат да прекарат тоя срок и без съпруги. Една жена, навярно с повече основание, бе на такова мнение по отношение на мъжете. Най-възрастният човек от екипажа беше едва на 116 години. Най-младият — на шест. Това бе и първата проба за пътуване на дете в космоса.
Може би вече сте се досетили, че най-младият бях именно аз — и то шестият от ергените. Не знам какво са разсъждавали на Световния конгрес на педагозите, но на практика се получаваше така, че щях да си остана ерген завинаги, т.е. поне до края на пътуването с „Аякс“. Или, още по-просто казано — щях да остана сам, независимо от това, че щях да премина за тоя срок най-критичните младежки и мъжки възрасти. Може би не са имали друг изход, може би това е влизало сред проблемите на експеримента. Но защо се бяха спрели именно на мен? Изборът се дължеше на няколко причини. Преди всичко имах великолепно здраве и изключително добра физика. На шест години бях взел вече първите три класа по учебната програма — нещо, което дори за моето време се случваше съвсем рядко. И най-важното — нямах родители или каквито и да било близки роднини. Когато съм бил на две години, баща ми и майка ми загинали при най-нелепа катастрофа с въздушно такси. Разбира се, попитаха ме съгласен ли съм да замина с „Аякс“. Дали съм съгласен? Струваше ми се, че бих подскочил от радост до самия звездолет, който по това време светеше нощем като най-сияйната звезда на хоризонта. Между впрочем шестгодишната възраст на най-младия космически пътник бе определена от учените след дълга дискусия и много колебания предимно от морален характер. Най-сетне решили, че именно на тая възраст най-рано едно момче би могло да даде разумен отговор на съдбоносно предложение. Доста бяха надценили възрастта ми, поне ако съдя по себе си. Нямаше нищо разумно в моя отговор, аз просто хвърчах от щастие.
