Литмир - Электронная Библиотека

Кой знае защо, тия думи много ме огорчиха.

— Струва ми се, че в тоя случай никак не са ме предозирали! — казах аз. — И досега изпитвам голямо преклонение пред авторитетите.

Потоцки едва забележимо се усмихна.

— Не е точно така!… Крул ми е говорил за вас — то се отнася единствено за писателите… И това е така, защото вие сте повече литератор, отколкото учен… Имате повече въображение от най-високия съвременен стандарт в това отношение… И сте прекалено емоционален.

Емоционален ли? Това наистина не знаех… Пък и литератор на всичко отгоре! По мое време тая дума заместваше понятието писател, което се употребяваше предимно за творците от миналите векове. Но на борда на „Аякс“ нямаше писател, нямаше литератори: Отначало това доста ме учудваше, тъй като в нашия Ноев ковчег имаше всичко. По-късно, като се запознавах с най-съвременната литература, донякъде си обясних това явление. По мое време писателите твърде малко се интересуваха от обстоятелствата и от активните действия на хората. Техният поглед беше съсредоточен главно на душевността и нейните най-дълбоки и най-тънки изяви. Изкуството им беше аналитично по метод, изящно по форма и много скучно по същество. Те не се занимаваха особено с външния свят — това беше работа за учени и журналисти. Така че пътешествието на „Аякс“ ги интересуваше само като отражение в душевността на техните съвременници на Земята. Не искам да съдя много строго, но смятам, че по отношение на „Аякс“ бяха решително сбъркали. Навярно някой от тях би могъл да напише много по-добре тоя дневник.

Но независимо от това аз продължавах да чета, да уча, да спортувам. Времето ми течеше неусетно. Дори се страхувах, че ще пристигнем на Сигма, преди да знам всичко, което исках да знам. Сега ми се вижда странно, че най-малко от всичко се интересувах от хората на „Аякс“. Наистина ги познавах всички и по лице, и по име. Много често те ме канеха на гости тук или там. Държеха се с мен извънредно сърдечно и мило. Бях дълбоко убеден, че за „Аякс“ са подбрани наистина най-съвършените хора, доколкото, естествено, може да бъде съвършен човекът. Най-стабилните, най-здравите духом. Най-разбиращите нашата голяма цел. Затова всичко, което се случи по-късно, представляваше за мен истинска изненада.

Първите признаци на тия трагични заболявания, които едва не погубиха „Аякс“, се появиха около десетата година, когато бях едва шестнайсетгодишен. Бях завършил университетския курс, готвех аспирантура. Колкото и да бях млад, все пак усещах, че нещо около мен се е променило. Хората като че ли не бяха съвсем същите — всички освен Безсонов. Станали бяха по-замислени, по-бавни, по-инертни. Рядко се събираха помежду си, още по-рядко се смееха. Започна бавничко да гасне и въодушевлението по научната работа. Като че ли космическият студ зад стените на звездолета проникваше по някакъв начин в самия „Аякс“ и изстудяваше сърцата на хората. Всичко това, разбира се, се очакваше, но никой, даже и Сеймур, не знаеше, че ще достигне такива остри форми.

Вече се бяхме сближили със Сеймур. Той наричаше двете основни заболявания най-общо „меланхолия“ и „херметизъм“. По това време медицината основно се беше справила с всички видове заболявания, включително и психическите. И най-тежките форми на шизофренията, и най-острите неврози се лекуваха ефикасно, понякога за удивително кратки срокове. Но с новите заболявания и Сеймур беше безпомощен. Никакви познати медицински средства не им въздействуваха.

Сеймур наричаше меланхолията „бяла логика“. Получаваше се нещо непонятно и странно. Човешкото съзнание сякаш се откъсваше от всички връзки с околната среда. То почваше да работи само за себе си, да осъзнава само себе си. Абстрактната бяла логика започва някакво бурно самостоятелно развитие. Промишлявай-ки за своето собствено съществуване, съзнанието стига до неговата абсурдност, до неговата обреченост и безсмислие. Целите изведнъж загубват своето значение, задачите — своя смисъл. Въпросът — защо? — никога не намира удовлетворителен отговор. Категориите преходност и относителност се абсолютизират до такава степен, че всяка посока и всяко движение стават напълно безсмислени. Безкрайността започва да се разбира като липса на начало, т.е. като несъществуване. Вечността, раздробена в многообразието на всички свои преходни форми, напълно отрича себе си като понятие.

— Но това е познато! — казах аз веднъж на Сеймур.

— Познато е като упадъчна философия! — отвърна Сеймур. — Особено в началото на двадесет и първия век… Нейният най-виден представител е Богарт… Аз съм изучавал много внимателно биографията на тая знаменита на времето личност. Всъщност той е бил много жизнерадостен мошеник и крайно суетен човек. Отличавал се е на всичко отгоре и с изключително чревоугодничество…

— И все пак е разбрал нещичко… Щом сега то реално съществува, макар и като болест.

Сеймур се намръщи.

— Като обществен процес това нещо наистина е съществувало, макар и в много слаба форма. Хората тогава са били прекалено примитивни и алчни, за да се отказват от каквото и да било… Но като остро душевно заболяване то не е нито познато, нито описано в каквато и да е медицинска литература. И е нещо съвсем различно от досега познатите душевни заболявания… Именно затова не му действуват никакви медицински средства.

— Как така — различно? — запитах аз. — Доколкото знам, меланхолията е едно от най-старите душевни заболявяния…

— Де да беше така! — рече Сеймур с горчивина. — Аз съвсем условно наричам това меланхолия… А всъщност е съвсем ново космическо заболяване…

Сеймур наистина беше много загрижен. Или пък бе съвсем уплашен, но в никой случай не даваше вид, че това е така. Но неговите болни бавно гаснеха, без да дават никакви външни признаци на ненормалност. Те умираха душевно, изчерпваха се и изстиваха до своята биологична смърт. Имахме вече един смъртен случай — почина Мауро, нашият старши астроном. Като не знаеше какво да прави, Сеймур ги приспиваше — прекарваха в летаргия с месеци, дори с години. Събуждаше ги от време на време — наистина малко освежени и годни за живот. Но след време те отново започваха да гаснат. И от всички възможни лечебни средства Сеймур откри, че най-доброто е това, което той сам наричаше „терапевтични разговори“. Най-трудното в тоя случай беше да се предизвика болният към разговор, да му се обясни абсурдността на неговите идеи за абсурдност.

Но всички тия неща ги узнах много по-късно — отначало старателно ги криеха от мен.

Сравнително по-леко беше заболяването, което Сеймур наричаше „херметизъм“ — отвращение и непоносимост към затвореното пространство. Това заболяване беше и малко по-старо — леки симптоми бяха наблюдавани и при миналите далечни космически пътувания. Но на „Аякс“ то се изрази с пълната си сила. Според Сеймур „херметизмът“ нямаше нищо общо с клаустрофобията — познатата страхова невроза от затворено помещение. Болните от новата болест не се страхуваха да останат сами — дори го предпочитаха. Външните им прояви не се отличаваха съществено от тия на меланхолиците. Но за разлика от тях „херметиците“ изобщо не размишляваха, те просто не можеха да понасят затвореното пространство на „Аякс“.

— Всъщност това надали е болест! — говореше загрижено Сеймур. — Това по-скоро е съвсем естествен протест на човешката душевност против затвореното пространство и изолацията… Милиони години човекът е живял на открито и дълбоко свързан със Земята… Не може да го захвърлиш безнаказано за десетки години в пустошта.

Може да звучи парадоксално, но в най-добрия случай „херметизмът“ се превръщаше в бурни пристъпи на шизофрения. Лекуваха ги като обикновени луди и ги лекуваха съвсем успешно. След известно време те се възвръщаха към нормалния живот така естествено, сякаш нищо не е било. Но в обикновения си вид заболяването представляваше много тежко, почти непоносимо страдание. Временно ги облекчаваха с ефикасни еуфорични средства, но след като действието на лекарството преминаваше — те отново се връщаха към страданието. Тогава Сеймур се принуждаваше да ги приспи. След известно време те се възвръщаха към живота, макар и не напълно излекувани, но все пак почти нормални.

10
{"b":"259962","o":1}