Токо поклати глава в знак на разбиране.
— Така прави Старият умен Зу… Той винаги започва да яде от опашката… А ние взимаме другото… Старият Зу ни гледа сърдито, непрекъснато ни се кара… Но не ни напада… Той знае много добре колко са остри нашите копия… И колко е мек търбухът му… Напада ни само Младият Зу… Той има много повече кръв, отколкото мозък…
Това беше откритие за мен. Те съзнаваха, че мозъкът е център на мисленето.
— Никога ли Великият Зу не идва до вашето селище?
— Само веднъж! — отвърна Токо. — Беше много, много стар Зу. Младите го бяха изпъдили от брега и бяха заели мястото му. Оставихме го да изрови една от нашите дупки с месо… Беше много гладен и така се наяде, че заспа дълбоко… Тогава ние го нападнахме и убихме с нашите копия, без да дадем никаква жертва…
Не беше много коректно от тяхна страна да убият така подло нещастния пропъден старец. Но се въздържах да му го кажа. В края на краищата тяхно право беше да се борят за своето съществуване…
— А как разбирате кога Великият Ша ще излезе на брега, за да роди своите бебета?
Той ми го обясни простичко. Като намалее много храната, те изпращат два впряга към брега на морето. И те обикалят там, докато излезе Великият Ша. Понякога това продължава повече от месец. Щом се появи Великият Ша, най-бързата шейна отива да извести племето. И започва тежката битка.
Само на най-трудния въпрос Токо беше просто безпомощен да ми даде задоволителен отговор.
— А откъде вземате желязото? — запитах аз. — Откъде вземате копията на върховете…
— От съседното племе… То е на три дни път оттука…
— А то откъде ги взима?…
— То пък ги взима от другото съседно племе.
— Но все пак някой някъде прави това желязо… Какво казват песните?…
— Никой не знае откъде идва желязото — отвърна Токо.
Но не изглеждаше огорчен от своето незнание. В крайна сметка то идваше отнякъде — това беше най-важното. Макар да струваше много впрягове месо и много кожи. И макар че много трудно се намираше. Те пазели желязото повече от зениците на очите си…
Постепенно се убедих, че племето живее прост, естествен и може би щастлив живот въпреки привидното тежко съществуване. И като че ли наистина нямаха свои вътрешни нравствени и социални проблеми. Така например храната не се делеше, макар и на равни дялове, според броя на хората. Всеки си взимаше от склада толкова, колкото му се ядеше. Нямаше никаква власт, нямаше съд. Старейшината ръководеше общите работи само в дни на лов. И той не се избираше, с течение на времето самите обстоятелства го изтъкваха на преден план. Не съществуваха човешки вражди; семейни дрязги и недоразумения. Жените естествено и безпрекословно се подчиняваха на мъжете си. А мъжете им се отплаща-ха с грижи и дълбока преданост. В езика им не съществуваха думите „любов“ и „обич“. Но аз разбирах, че се обичат. Наистина привидно животът им беше много монотонен, без забавления, без видими удоволствия освен може би всекидневното хранене, което беше доста изобилно. И все пак ми се виждаха ведри, приветливи, в много добро разположение на духа. Мъчех се да си обясня причините — може би дълбоката девствена чистота на природата. Може би абсолютната простота и естественост на живота им. Може би тяхната вътрешна душевна чистота и естествена нравственост. А може би и липсата на амбиции, на страсти, на пороци. Веднъж споделих моите мисли с другарите си.
— Точно така е? — потвърди Толя — Наистина са щастливи… И се улавям, че им завиждам… Те живеят просто и естествено. Те са като дърветата… А дърветата са щастливи…
Беше в стила на Толя да каже такива неща. Но съвсем внезапно го подкрепи и Шерман.
— Ама знаеш ли, че си прав! — обади се той оживено. — Дърветата наистина са щастливи… Още от дете имам това смътно чувство, което все повече се превръща в убеждение. Те се самосъзнават, сигурен съм в това… Но не като индивидуалност, разбира се… А само като съществуване във вечността…
Знаех, че е безсмислено да споря с тях. И затова благоразумно си замълчах.
Всеки пети ден цялото население на селището излизаше да танцува. Свиреха някакви простички ритми с нещо като пищялки от сухи кости. И танците им бяха ритмични и простички. Започваха много бавно, след това ритъмът постепенно се усилваше, докато стигне своя апогеи, който приличаше на вихрушка. Наистина беше странно как набираха такава скорост тия на пръв поглед тромави хора. След това ритъмът постепенно спадаше, до пълно заглъхване. Но това продължаваше няколко часа, те се прибираха в юртите си, като едва ли не пълзяха от умора. Не можех да разбера дали тоя танц им правеше наистина удоволствие — към края лицата им изглеждаха просто измъчени. Но съзнавах по-ясно от тях колко това е полезно за техния застоял живот.
Те имаха нещо като песни, без мелодии, в монотонен речитатив. Но бяха безкрайно трудни за разбиране, понякога просто неразгадаеми. Изобилстваха с непознати думи, които Токо беше безпомощен да ми обясни.
— Това е животно! — казваше той.
— Какво животно? — питах аз. — На какво прилича?
Той само унило клатеше глава — не знаеше. Навярно и тия песни бяха останали от епохата преди заледяването, последни признаци на по-високата древна култура. А веднъж, след като дълго досаждах на Токо с моите въпроси, той внезапно рече:
— Трябва да те заведа при Великия Сао… Той всичко знае…
Разбира се, пламнах от любопитство. Започнах да го разпитвам, но Токо отговаряше доста неохотно. Оказа се, че Сао е най-старият човек в едно от близките племена. И най-мъдрият. Никой не знае кога се е родил. Някои даже казват, че се е родил заедно със света. Но не обичал да го посещават. Никъде не ходел, с никого не разговарял, но цял ден си повтарял старите песни, за да не ги забрави.
— Искам да ме заведеш при него! — настоях решително аз.
Токо видимо се поколеба.
— Трябва да му подариш нещо! — каза той. — Сао обича да му подаряват разни неща.
— Добре, ще му подаря…
— Много далече живее! — предупреди ме той. — Трябва да пътуваме пет дни — все на юг… А може и да не го намерим… Много отдавна не съм ходил там, може да съм забравил пътя.
Внезапно лицето му се разведри.
— Подари му горещата кутия! Той е много стар и затова винаги му е студено… Горещата кутия много ще го зарадва…
„Горещата кутия“ Токо наричаше нашия радиатор. Когато за пръв път го пипна, той едва ли не подскочи уплашено. Така невероятно му се видя един гладък бял предмет да бъде горещ като пламъка.
— Какво има вътре? — запита той.
— Огън! — отвърнах усмихнато аз.
— Огънят не може да живее без въздух! — възрази Токо с пълно основание.
Така и не можахме да се разберем.
Поисках разрешение от Хенк да посетя Сао. Той веднага се съгласи, но ме предупреди да бъдем много предпазливи и внимателни. Загубата на петте души от катера все още му тежеше. Решихме да оставим Шерман в селото, а да заминем с Толя. Пътят не ни плашеше — това, което впряговете изминаваха за пет дни, ние щяхме да изминем най-много за два. Но Токо ми се видя загрижен.
— Не знам! — каза той. — Кучетата по-вярно намират пътя, понеже усещат миризмите… А ние можем да минем край селото, без да го видим…
Все пак решихме да рискуваме. И стана точно това, което Токо очакваше — загубихме се в ледената пустиня. Два дни кръстосвахме в какви ли не посоки. И най-после случайността ни помогна — открихме следи от кучешки впряг. След два часа те ни заведоха право в селото.
Токо отиде да преговаря със стареца, ние останахме да чакаме. Беше ни заобиколила голяма тълпа, която ни гледаше почтително и мълчаливо. Но шейната ни, разбира се, предизвика всеобщо възхищение.
Токо се върна много по-скоро, отколкото очаквахме. Лицето му беше възбудено и доволно.
— Великият Сао каза веднага да ви заведа при него…
— Тогава да тръгваме! — казах аз.
— С шейната! — добави Токо. — Великият Сао иска да види шейната, която върви сама…
Тръгнахме с шейната и скоро спряхме пред една юрта. По купола й се познаваше, че е голяма и хубава юрта. Токо влезе пръв. И в движенията му, и в цялото му поведение се чувствуваше някакъв особен респект, едва ли не благоговение. Наведохме се пред ниския вход, махнахме кожената завеса и влязохме.
