— А откъде имате огън?

— Огънят живее! — отвърна той гордо.

— Винаги ли живее?

— Винаги!… Огънят се е родил преди света… От него е сътворено и слънцето.

— А когато огънят умре, откъде взимате нов?

— Огънят никога не умира! — увери ме той.

Трудно ми беше да го повярвам.

— Нима твоят огън никога не е умирал? — запитах аз.

— В моя дом огънят е умирал три пъти — каза той. — Но аз взимах огън от съседите…

— А нима не умира и у съседите?

— Никой не помни такава беда! — отвърна Токо. — Но ако умре и у съседите, ние ще вземем от другите племена.

— А много ли са племената по света?

— Много…

— Повече от звездите?

— Никой не може да каже колко племена има по света! Защото никой не е обиколил целия свят…

— А къде свършва светът?

— Там, където започва небето…

— А от какво е направено небето?

— В старите песни е казано, че небето е направено от въздух… И във въздуха плуват слънцето и звездите… Но това аз не го разбирам. Как може да плува нещо, което е по-тежко от въздуха… Защото в песните е казано, че въздухът е по-лек и от пламъка.

Доста прилична космогония. Изглежда, че древните племена са имали по-висока култура от сегашните. Но заледяването е върнало с векове всичко назад.

Това стана след седмица. А сега аз смутено направих това, което другите двама вече бяха направили — поклоних се на трите дами в кожени облекла и се опитах да ги разгледам. Къса, черна, лъскава коса, съвсем като при мъжете, покриваше кръглите им глави. Лицата им бяха доста деликатни, почти миловидни — наистина биха могли да минат и за красиви, ако не бяха така брашнено бели. Сториха ми се само малко тлъстички и коремести в сравнение с нашите земни жени. Както очаквах, възрастната беше жена на Токо, младите — негови дъщери. По-късно разбрах, че бяха изключително добро-сърдечни и мили същества, грижливи и всеотдайни. И малко мързеливички може би. Но на това ги бяха научили вековете — нямаха никаква къщна работа, всичко получаваха от природата наготово. Жените естествено — за мъжете храната беше свързана с борба на живот и смърт.

Тая нощ трябваше да спя в юртата на Токо — усещах, че всеки отказ би го оскърбил неизмеримо. Толя и Шерман бяха разпределени в две други юрти. Впрочем леглото ми бе удобно и меко, със завивка от кожа на Великия Зу. Безпокоеше ме само тежката миризма на кожите и на фитила. Нощем те закриваха входа с кожена завеска, вентилацията беше минимална. Спах много неспокойно, сънувах тежки сънища. Събудих се рано, много ми се искаше да изляза вън, на чист въздух, но домакините се оказаха доста сънливи. Когато най-сетне станаха и отпушиха изхода, аз като тапа изскочих навън. Единствените хора, които щъкаха из селището, бяха Толя и Шерман. Те ме чакаха, за да се свържем с „Аякс“. На видеофона се яви както винаги напоследък Хенк. Неговото лице веднага ми внуши чувство за беда или опасност. Изглеждаше доста потиснат.

— Катерът изчезна! — каза той мрачно.

— Как тъй — изчезна? — изтръпнах аз.

— Просто изчезна!… Всичко вървеше нормално, той плаваше само на десетина километра от брега… Предавателят също работеше нормално. Дежурният не е виждал нищо освен вода и далечни брегове… И изведнъж предаването прекъснало… Нямаме никаква връзка…

— Може би някаква техническа повреда? — запитах аз с надежда.

Всъщност въпросът ми беше глупав. Всички апарати на катера бяха дублирани и с гарантирана ефективност.

— Изключено! — измърмори потиснат Хенк. — Допускаме, че е станал жертва на някое от тия кошмарни животни — като вашия кашалот…

Мълчахме, поразени и скръбни.

— Не правите ли някакви опити да ги търсите? — попитах аз.

— Разбира се! — отвърна Хенк. — Изпратихме „Заря“… Но досега не е открила нищо…

„Заря“ беше лек летателен апарат от типа на въздушните таксита. Но неговият район на действие беше грамаден. На катера имаше екипаж от пет души — трика мъже и две жени. Познавах ги много добре, мисълта, че няма да ги видя повече, ми беше просто непоносима.

— Вие продължете своята работа! — каза Хенк. — И все пак внимавайте… Нямаме повече хора за губене…

А нашата главна работа беше да изучаваме езика им. След всеки изминал ден все повече разбирах колко е богат и сложен. Все по-трудно ми обясняваха непознатите думи. Някои от тях изобщо не можах да разбера. Но Токо беше изключително търпелив учител. И явно се гордееше, че има способен и любознателен ученик. Усещах, че го преуморявам, но нямаше място за снизхождение. Ние трябваше да научим всичко, което туземците знаеха. И наистина всеки ден падаше по някоя от загадките.

Скоро се убедихме, че племената бяха останали да съществуват на заледената планета благодарение на една щастлива природна случайност. Работата се състоеше в това, че Великият Ша за разлика от своите земни колеги раждаше малките си само на суша. Той ги отглеждаше пет-шест дни, докато „проходят“, след това се връщаше в морето. Или по-точно не се връщаше. Наистина той имаше сили и начини да се бори с Великия Зу — иначе изобщо би изчезнал. Но нямаше начин да се бори с хората, които го нападаха от разстояние със своите остри копия. Кашалотът беше почти единствената храна на местните племена. Наистина те умееха да ловят риба и рибозайници с доста изкусно направени костени въдици, но тая храна беше и недостатъчна, и непълноценна. Без Великия Ша племената просто щяха да се изродят и изчезнат. И нямаше как да поддържат огъня.

— Великият Ша ражда по две бебета! — говореше Токо. — Много рядко по три… Ние никога ни ги убиваме… Чакаме пет-шест дни Великият Ша да ги откърми. След това го убиваме… А бебетата оставяме да си отидат в морето.

— Това е много хубаво! — казах аз трогнат.

Но Токо веднага побърза да ми обясни смисъла на тяхното благородство.

— Ако убиваме бебетата, някой ден Великият Ша ще изчезне. А тогава ще изчезнат и племената… Ние браним бебетата и от Великия Зу.

Селището имаше около стотина юрти и навярно около петстотин-шестстотин жители. Съвсем не беше малко селище, водеше много организиран и дружен живот. Веднъж запитах Токо:

— Защо живеете толкова далече от морето?… Та морето е вашата храна… Защо трябва да я пренасяте на толкова далечно разстояние?

— Заради Великия Зу! — отвърна Токо. — Той е нашият най-голям враг. Великият Зу не отива толкова далече от брега… Ние се крием тука от него…

Напълно го разбирах. Никога земните хора не са Имали такъв могъщ и страшен враг.

— Някога нашите деди са живеели близо до морето — продължи Токо. — Но постоянно са гладували… Като нас те криели месото на Великия Ша в ледени дупки в земята… Но Великият Зу е много хитър… Нощем той изравял месото и го изяждал… Нямало покой за нашите деди… Тогава те се преместили по-далече от водата, но Великият Зу тръгнал след тях… Така те стигнали до тия места… Много умен е Великият Зу… Може би е по-умен от хората.

Токо въздъхна и добави:

— Обикновено Великият Зу не напада хората… Той знае, че това е опасно… И ние не го нападаме… Но като види месото на Великия Ша, разумът го напуска… Тогава той ни напада… Колкото и силен да е Великият Зу, ние сме по-силни от него… И винаги го убиваме… Но даваме много жертви… Великият Зу е убил моя баща… А преди това е убил дядо ми… Много малко хора от племето умират от старост…

Той продължаваше да разказва с горчивина. Поради тежките жертви в селището на всеки мъж се падат три жени. И въпреки това семействата си оставали моногамни. Но не било грях, ако неомъжена жена забременее и роди. Особено ако роди момче.

— Аз имах два сина! — въздъхна тежко Токо. — Но и двамата загинаха. Дъщерите ми останаха без мъже… И все пак имам три внучета — и трите момчета…

— А къде са? — запитах аз. — Не съм ги виждал…

— Момчетата остават при бащата, а момичетата при майката… Трябва някой да учи момчетата как да се сражават с Великия Зу…

— Великият Зу не е толкова умен! — казах аз. — Защо ви напада? Великият Ша е толкова голям, има и за вас, и за него…