Обаче продължаваше да отслабва само в корема, дупето и бюста, докато бузите й оставаха все там, две кръгли възглавнички като на някое момиченце.

На вратата на банята се почука.

— Али, готово е — прокънтя през матовото стъкло омразният глас на баща й.

Аличе не му отговори и глътна бузите си, за да види колко по-добре би изглеждала така.

— Али, там ли си? — извика я отново баща й.

С издадена напред уста Аличе целуна собственото си отражение. С език докосна езика си върху студеното стъкло. Затвори очи и както при истинските целувки започна да движи главата си, но прекалено ритмично, за да е близо до истината. Целувката, за която мечтаеше, още не я бе намерила на ничии устни.

Давиде Пойрино беше първият, който я целуна с език в седми клас заради загубен бас. Беше го завъртял три пъти механично и по часовниковата стрелка около този на Аличе, после се обърна към приятелите си и каза:

— Окей?

Те избухнаха в смях и някой извика: „Целуна се с куцата!“, но въпреки всичко Аличе беше доволна, че е получила първата си целувка и че Давиде всъщност си го биваше.

После се беше случвало и с други. Братовчед й Валтер на рождения ден на баба й и един приятел на Давиде, на когото не знаеше дори името и който тайно я бе попитал дали би могъл да пробва и той. В един закътан ъгъл на училищния двор бяха доближили устни за няколко минути, без нито единият, нито другият да събере кураж да раздвижи и мускул. След като се отдръпнаха, той й благодари и се отдалечи с вдигната глава и с походка на истински мъж.

Сега обаче беше изостанала. Съученичките й говореха за пози, за синини от целувки, за това как се използват пръстите и дали е по-добре със или без презерватив, докато Аличе имаше само смътния спомен за целувка по устните в седми клас.

— Али? Чуваш ли ме? — извика по-силно баща й.

— Уф, естествено, че те чувам — отговори с отегчение Аличе, с глас, който едва преминаваше през вратата.

— Масата е сложена — повтори баща й.

— Разбрах, по дяволите — каза Аличе и тихичко добави: — Досадник.

Соледад знаеше, че Аличе изхвърля храната си. В началото, когато й оставаше нещо в чинията, й казваше:

— Любов моя, изяж си всичко, защото там, откъдето идвам, децата умират от глад.

Една вечер Аличе я погледна право в очите с гневен поглед.

— Дори да се натъпча до припадък, децата в твоята страна със сигурност няма да престанат да умират от глад.

Така че Соледад не й казваше вече нищо, но винаги й слагаше по-малко в чинията. И без това нямаше никаква разлика. Аличе беше в състояние да претегли наум продуктите само с поглед и да поеме точно триста калории. Останалото го изхвърляше по някакъв начин.

Хранеше се с дясната ръка, облегната на салфетката. Пред чинията си слагаше чашата за вино, която пълнеше, но никога не пиеше, и тази за водата, като така се образуваше бариера от стъкло. След това, по време на вечерята поставяше в стратегически позиции и солта, и олиото. Изчакваше майка й и баща й да се разсеят, всеки погълнат от трудоемкия механизъм на дъвченето. Тогава внимателно избутваше вече надробената храна извън чинията в салфетката.

На една вечеря успяваше да скрие три пълни с храна салфетки в джобовете на анцуга си. Преди да си измие зъбите, ги изпразваше в тоалетната и се заглеждаше в парченцата храна, които се завъртаха във водата. С удовлетворение прокарваше ръка по стомаха си и го усещаше празен и чист като кристална ваза.

— Сол, по дяволите, пак си сложила сметана в соса! — оплака се майка й на гувернантката. — Колко пъти трябва да ти повторя, че получавам киселини?

После отблъсна чинията си с отвращение.

Аличе седеше на масата с кърпа, завързана на тюрбан на главата, за да обясни дългото време, прекарано в банята, с душ, който така и не беше взела.

Дълго бе мислила дали да ги попита или не. Така или иначе щеше да го направи. Желаеше го прекалено много.

— Искам да си направя татуировка на корема — изрече тя изведнъж.

Баща й отдръпна от устните си чашата, от която пиеше.

— Моля?

— Разбра много добре — отговори Аличе, предизвиквайки го с поглед. — Искам да си направя татуировка.

Баща й прекара салфетката по устните и очите си, сякаш за да изтрие някаква грозна картина, обсебила съзнанието му. После я сгъна грижливо и я постави на коленете си. Взе отново вилицата си в ръка, като се опитваше да покаже присъщото си изнервящо присъствие на духа.

— Въобще не знам откъде ти идват подобни неща на ум — каза той.

— И какво искаш да си татуираш? Хайде, кажи! — намеси се майка й с променено изражение, със сигурност повече от сметаната в соса, отколкото от искането на дъщеря си.

— Една роза. Мъничка. Виола има такава.

— И коя е тази Виола, за Бога? — попита баща й с едва доловима ирония.

Аличе поклати глава, погледна към центъра на масата и се почувства съвсем незначителна.

— Виола е една нейна съученичка — отговори Фернанда с видимо усилие. — Хайде стига, говорила ни е за нея хиляди пъти. Вижда се, че въобще не си в час.

Адвокатът Дела Рока погледна жена си с пренебрежение, сякаш искаше да й каже: „Теб пък кой те е питал?“

— Извинявайте, но някак си не се интересувам от това, което съученичките на Аличе си рисуват по корема — отсече той. — Така или иначе няма да си направиш никаква татуировка.

Аличе пъхна в салфетката си още една вилица спагети.

— Не можеш да ми го забраниш — осмели се да промълви тя, като продължаваше да гледа средата на масата.

В гласа й се прокрадна нотка на несигурност.

— Би ли повторила? — попита баща й със същото спокойствие, без да повишава тон. — Би ли повторила? — произнесе по-бавно.

— Казах, че така или иначе не можеш да ми забраниш — отговори Аличе, като вдигна поглед, но без да може да издържи този на дълбоките и студени очи на баща си за повече от секунда.

— Наистина ли мислиш така? Доколкото знам, ти си на петнайсет години и това те прави зависима от решенията на твоите родители за още три години, сметката е много проста — обясни адвокатът. — В края на този период ще си, така да се каже, свободна да издълбаеш върху кожата си цветя, черепи или каквото там пожелаеш.

Адвокатът се усмихна към чинията и напъха в устата си вилица, пълна с добре навити спагети.

Последва дълъг момент на мълчание. Аличе прокарваше палец и показалец по шева на покривката. Майка й, недоволна от вечерята си, хрупаше солета и рееше разсеян поглед из трапезарията. Баща й се правеше, че яде с апетит. Дъвчеше с кръгови движения на челюстта си и от време на време затваряше очи в екстаз.

Аличе реши да продължи да настоява, защото наистина не го понасяше и защото, като го гледаше да яде по този начин, й се струваше, че и здравият й крак се схваща.

— Теб изобщо не те интересува дали аз се харесвам на някого или не — каза тя. — Дали някога ще се харесам на някого.

Баща й я погледна въпросително, след което продължи да се храни, сякаш никой не беше казал нищо.

— Не те интересува дали си ми съсипал живота завинаги — продължи Аличе.

Адвокатът Дела Рока замръзна с вилицата в ръка. Взря се потресен в дъщеря си.

— Не разбирам за какво говориш — каза с леко треперещ глас.

— Много добре разбираш — отговори Аличе. — Вината, че аз ще си остана така завинаги, е само твоя.

Бащата на Аличе постави вилицата на ръба на чинията си. С една ръка покри очите си, сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. След това стана и излезе от стаята. Тежките му стъпки отекнаха върху лъскавия мраморен под на коридора.

Фернанда каза:

— О, Аличе — без никакво съчувствие или упрек, само поклащайки примирено глава. После последва мъжа си.

Аличе продължи да гледа съсредоточено пълната си чиния още минута-две, докато Соледад, тиха като сянка, прибираше масата. След това напъха издутата салфетка в джоба си и се заключи в банята.

Пиетро Балосино отдавна вече не се мъчеше да прониква в тъмния свят на сина си. Когато погледът му погрешка попаднеше върху осеяните му с белези ръце, си спомняше за безсънните нощи, прекарани в претърсване на къщата за останали остри предмети, за нощите, в които Аделе, подпухнала от успокоителни, спеше на дивана с отворена уста, защото вече не желаеше да споделя леглото си с него. Това беше времето, когато изглеждаше, че бъдещето пристига чак сутринта и той броеше часовете, всичките часове, вслушвайки се в далечното биене на камбаните.