Литмир - Электронная Библиотека

Приближи се до гишето на приемната и погледна през кръглата дупка на стъклото. Жената от другата страна вдигна очи към нея.

— Добър ден — каза Аличе.

Нямаше представа как да обясни. Дори не знаеше колко време е била в безсъзнание.

— Преди малко… — каза — аз стоях права там…

Посочи мястото, където беше застанала, но служителката не погледна.

— Имаше една жена на входа. Аз се почувствах зле и припаднах. После… Ето, трябва да узная името на тази жена.

Служителката я погледна нервно иззад бюрото.

— Моля? — попита, като направи гримаса.

— Изглежда странно, знам — настоя Аличе. — Но вероятно можете да ми помогнете. Поне можете да ми дадете имената на пациентите, които са били на преглед днес в това отделение. Или са правили изследвания. Само тези на жените, те ми са достатъчни.

Жената се вгледа в нея. После й се усмихна хладно.

— Не ни е разрешено да даваме този вид информация — отговори.

— Много е важно. Моля ви. Наистина е много важно.

Служителката чукна с химикалката по регистъра, който беше пред нея.

— Съжалявам. Наистина е невъзможно — отговори сърдито.

Аличе изпухтя. Понечи да се отдалечи от гишето, но после се приближи отново.

— Аз съм съпругата на доктор Ровели — каза.

Жената се поизправи на стола. Повдигна вежди и отново почука с химикалката по регистъра.

— Разбирам — каза. — Ако искате, мога да осведомя съпруга ви.

Вдигна слушалката, за да поиска вътрешния номер, но Аличе я спря с ръка.

— Недейте — каза, без да контролира тона на гласа си. — Няма нужда.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря. Оставете.

Тръгна към дома си. През целия път не можеше да мисли за друго. Съзнанието й се проясняваше, но всички образи, които го спохождаха, бяха затъмнени от лицето на онова момиче. Подробностите вече се объркваха, потъваха бързо сред океан от други маловажни спомени, но необяснимото чувство за близост оставаше живо. И онази усмивка, същата като на Матия, смесена със собственото й изкривено отражение в стъклото.

Може би Микела беше жива и тя я бе видяла. Това беше лудост и въпреки това Аличе не можеше да не вярва. Като че ли мозъкът й имаше отчаяна нужда точно от тази мисъл. Сякаш се вкопчваше в нея, за да оживее.

Започна да разсъждава, да гради хипотеза. Помъчи се да си представи как са се развили нещата. Може би възрастната жена е отвлякла Микела, намерила я е в парка и я е отвела, защото силно е желаела да има момиченце, но не е можела да си роди. Утробата й е била стерилна или тя просто не е искала да приюти там дете.

„Точно като мен“, помисли си Аличе.

Откраднала я е, после я е отгледала в къща, отдалечена оттам, с различно име, все едно че е нейно дете.

Но защо да се връща тогава? Защо да рискува да бъде разкрита след всички тези години? Може би я разкъсва чувство за вина. Или е искала само да предизвика съдбата, както беше направила тя пред отделението по онкология.

Но може би старата жена нямаше нищо общо. Срещнала е Микела много след това и не е знаела нищо за произхода й, за истинското й семейство, така както самата Микела не си е спомняла нищо за себе си.

Аличе си помисли за Матия, който от купето на старата й кола сочеше дърветата отсреща с онзи мрачен отсъстващ поглед, който напомняше за смъртта. „Беше еднаква, същата като мен“, каза тогава.

Изведнъж започна да й се струва, че всичко е логично, че онова момиче беше наистина Микела, изчезналата близначка, и че всяка подробност е на мястото си: големината на челото, дължината на пръстите, предпазливият начин, по който ги движеше. И онази нейна момчешка игра, преди всичко тя.

Но след секунда се почувства объркана. Всички тези детайли изчезваха в смътното усещане за умора, предизвикана от глада, който притискаше слепоочията й от дни. Аличе се уплаши да не припадне отново.

Вкъщи остави вратата притворена и ключовете пъхнати в ключалката. Отиде в кухнята и дръпна вратата на шкафа, без дори да си свали якето. Отвори една опаковка с риба тон и я изяде направо от кутийката, без да изцежда олиото. Пригади й се от миризмата. Хвърли я празна в умивалника и взе една с грах. Ловеше грахчетата с вилицата от мътната вода и изяде половината, без да си поема дъх. Имаха вкус на пясък и лъскавите им люспи полепваха по зъбите й. После извади опаковката с бисквитите, отворена в деня, в който Фабио си бе отишъл. Изяде пет, една след друга, като с мъка успяваше да ги сдъвче. Когато преглъщаше, те стържеха гърлото й като парченца стъкло. Спря чак когато толкова силно я присви стомах, че се наложи да седне на земята, за да издържи болката. Когато й попремина, стана и отиде до тъмната стая, куцайки без задръжки, както правеше, когато беше сама. Взе една от кутиите, които стояха на втория рафт. Отстрани беше написано „Моментални“ с неизтриваем червен флумастер. Обърна съдържанието на масата. Разпръсна с пръстите си многото снимки. Някои се бяха слепили една за друга. Прегледа ги набързо, накрая намери тази, която й трябваше.

Дълго я гледа. Матия беше млад, тя също. Той стоеше с наведена глава, така че не можеше добре да види изражението му и да установи приликата. Беше минало много време. Може би прекалено много.

Този неподвижен образ накара Аличе да възстанови други и мисълта й ги съши заедно, пресъздавайки отново движението, фрагментите от звуци, усещанията. Беше обзета от пронизващ и въпреки това приятен копнеж.

Ако можеше да избере момент, от който да започне всичко отначало, щеше да избере този: тя и Матия в една тиха стая, с тела, които не смеят да се докоснат, но чиито очертания се сливат в едно.

Трябваше да му съобщи. Само като го видеше, щеше да разбере дали не греши. Ако сестра му беше жива, Матия имаше право да го знае.

За първи път възприе цялото разделящо ги разстояние като смешно. Беше сигурна, че той се намира още там, където му бе писала няколко пъти преди много години. Ако се е оженил, щеше да разбере по някакъв начин. Защото тя и Матия бяха свързани с еластична и невидима нишка, погребана под куп незначителни неща, нишка, която можеше да съществува само между двама като тях — двама, разпознали собствената си самота един в друг.

Изрови изпод купа снимки една писалка. Седна, за да пише, като внимаваше да не размаже мастилото с ръка. Накрая духна отгоре, за да го изсуши. Потърси плик, пъхна снимката в него и го залепи.

„Може и да дойде“, помисли си.

Приятен трепет премина през всичките й кости и я накара да се засмее, сякаш времето започваше отново точно от този момент.

40.

Преди да се насочи към пистата за кацане, самолетът, в който пътуваше Матия, прекоси зеленото петно на хълма, премина над базиликата и прелетя в кръг два пъти над центъра на града. Матия използва най-стария мост като ориентир и оттам проследи улицата до къщата на своите родители. Все още имаше същия цвят, както когато я беше оставил.

Разпозна парка, там наблизо, ограничен от две големи улици, които се събираха в широка дъга, и разделен на две от реката. В един толкова ясен следобед като този отгоре се виждаше всичко — никой не би могъл да изчезне в нищото.

Наведе се по-напред, за да види това, което самолетът оставяше зад себе си. Погледът му се заизкачва заедно с криволичещата по хълма улица и се спря пред къщата на Дела Рока, подобна на внушителен леден блок, с бялата си фасада и прозорци, разположени плътно един до друг. Малко по-нагоре се намираше старото му училище със зелените противопожарни стълби. Още помнеше хладната и грапава мазилка на фасадата му.

Мястото, където беше прекарал другата половина от живота си, завършилата, приличаше на гигантски макет, направен от цветни кубчета и неодушевени форми.

От летището взе такси. Баща му бе настоял да го посрещне, но той отговори: „Не, ще дойда сам“, с онзи тон, който родителите му помнеха добре и знаеха, че в такива случаи е безполезно да спорят.

Постоя прав на тротоара от високата страна на улицата, загледан в своята стара къща дори след като таксито се отдалечи. Чантата, която бе прехвърлил през врата си, не тежеше много. Вътре имаше чисти дрехи за не повече от два-три дни.

44
{"b":"255644","o":1}