— На мен ми нямаше нищо — изрече тя.

— Естествено — подхвана хапливо Виола. — В това не сме се и съмнявали.

Джада и Федерика се захилиха, а Джулия сведе поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аличе объркана.

— Знаеш много добре какво искам да кажа — отвърна Виола, сменяйки изведнъж тона и забивайки острия си поглед в нея.

— Не, не знам — защити се Аличе.

— Ти ни отрови — каза Джада.

— Какви ги говорите? Как така съм ви отровила?

Джулия се намеси срамежливо.

— Хайде стига, момичета, не е вярно.

— Вярно е. Отрови ни — повтори Джада. — Кой знае какви гадости беше сложила в сладкиша.

После отново се обърна към Аличе.

— Искаше на всички да ни е зле, нали? Браво, наистина успя.

Аличе чуваше произнесените думи, но й трябваше малко време, за да осмисли значението им. Погледна Джулия, която със сините си очи й казваше, че й се извинява и че не може да направи нищо. После потърси подкрепа в тези на Виола, но тя й отвърна с празен поглед.

Джада си държеше ръката на корема, все едно че още има пристъпи.

— Сладкишът го приготвих заедно със Соледад, купихме всичко от супера.

Нито една не й отговори. Гледаха в различни посоки, все едно че изчакваха убийцата да се махне.

— Не е възможно да е бил сладкишът на Сол. И аз ядох от него и не съм се почувствала зле — измисли си Аличе.

— Лъжкиня! — скочи срещу нея Федерика Мадзолди, която до този момент беше мълчала. — Дори и залък не си хапнала от него. Всички знаят, че…

Спря се изведнъж.

— Стига, престанете — каза умолително Джулия.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Аличе приближи ръка до плоския си корем. Усети сърцето си да бие под кожата.

— Какво?

Виола Баи поклати бавно глава. Аличе гледаше втренчено бившата си приятелка, безмълвна, в очакване на думи, които така и не дойдоха, но се рееха във въздуха като прозрачни езици от дим. Дори не се помръдна, когато би звънецът. Тобалдо, преподавателката по физика, трябваше да я извика два пъти, преди тя да седне на мястото си.

Денис не беше дошъл на училище. В събота, докато го придружаваха до тях, с Матия не се погледнаха нито веднъж. Денис отговаряше с едносрични думи на въпросите на бащата на Матия и на слизане от колата не каза дори „довиждане“.

Матия постави ръка върху празното място на чина до него. От време на време думите на Денис, изречени в онази тъмна стая, преминаваха през съзнанието му. После изчезваха прекалено бързо, преди да е успял да вникне в значението им.

Замисли се, че всъщност няма желание да ги разбира. Искаше му се само Денис да е тук и да му служи като щит за всичко онова, което се случва отвъд чина му.

Предишния ден майка му и баща му го бяха сложили да седне на дивана в хола, а те заеха този отсреща. Баща му поиска да им разкаже за купона. Матия силно стисна ръце, после ги сложи отпуснати върху коленете си, за да могат родителите му да ги виждат. Сви рамене и отговори с типичния си апатичен тон, че няма нищо за разказване. Майка му стана нервно и отиде в кухнята. Баща му се приближи до него и го потупа два пъти по раменете, сякаш да го утеши за нещо. Матия си спомни за времето, когато беше малък и в по-топлите летни дни баща му духаше в лицето му и в това на Микела, поред, за да ги освежи. Спомни си за усещането, което изпитваше, когато потта се изпаряваше от кожата, и почувства неистова носталгия по една част от света, която бе потънала заедно с Микела в реката.

Сега, в класната стая, се запита дали съучениците му знаят всичко. Дали го знаят преподавателите. Усещаше тайните им погледи, преплетени над главата му като рибарска мрежа.

Отвори учебника по история и започна да учи наизуст всички дати, които фигурираха на страницата. Цифрите, подредени в редица без какъвто и да било логически ред, образуваха една все по-дълга лента в съзнанието му. Следвайки я, Матия се отдалечи от мисълта за Денис, застанал прав в полусянката, и забрави за нищото, което заемаше сега неговото празно място.

През междучасието Аличе влезе тайно в лекарския кабинет на първия етаж, малка и тясна стаичка, в която имаше само едно легло и едно шкафче с огледало с необходимите неща за първа помощ. Само веднъж беше попадала в тази стая, когато почти припадна в час по физическо, защото през предишните четирийсет часа бе изяла само две соленки и един диетичен десерт. Тогава преподавателят по физическо възпитание със зеления си анцуг „Диадора“ и със свирката, висяща на врата му, която никога не използваше, й каза:

— Помисли си хубаво за това, което правиш, помисли си хубаво.

После излезе и я остави сама под неоновата светлина. През следващия един час нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.

Аличе намери кутията за първа помощ отворена. Взе топче памук и шишенцето със спирт. Затвори шкафчето и затърси някакъв тежък предмет около себе си. Намери само кошчето за боклук, направено от твърда пластмаса в някакъв мрачен цвят между червено и кафяво. Помоли се никой отвън да не чуе шума и удари огледалото на шкафа с дъното на кошчето.

После, като внимаваше да не се пореже, взе едно голямо триъгълно парче стъкло. Видя дясното си око, отразено в отчупеното огледало, и се почувства горда, че не беше плакала дори и малко. Напъха всичко в средния джоб на широкия си блузон и се върна в клас.

Прекара остатъка от сутринта в някакво състояние на претръпване. Не се обърна нито веднъж към Виола и другите и не чу нито дума от урока за театъра на Есхил.

Докато излизаше последна от класната стая, Джулия Миранди тайно я хвана за ръка.

— Съжалявам — прошепна в ухото й.

После я целуна по бузата и изтича към другите, които бяха вече в коридора.

Аличе изчака Матия във фоайето на училището, в края на покритото с балатум стълбище, по което се изливаше хаотично потокът от ученици, насочили се към изхода. Държеше едната си ръка облегната на перилото. Студеният метал й създаваше усещане за спокойствие.

Матия слезе по стълбите, обкръжен от онзи половин метър дистанция, която не се осмеляваше да наруши никой, освен Денис. Косата му беше черна и разрошена, с големи къдрици, които покриваха челото му почти до очите. Гледаше къде стъпва и слизаше, като държеше гърба си леко извит назад. Аличе го извика веднъж, но той не се обърна. Извика името му по-силно и тогава той вдигна глава. Поздрави я смутено, после отново погледна в посока към изхода. Аличе си проби път между другите ученици и го настигна. Хвана го за ръката и Матия се стресна.

— Трябва да дойдеш с мен — каза му.

— Къде?

— Трябва да ми помогнеш да направя нещо.

Матия се огледа нервно наоколо, търсейки някаква надвиснала опасност, и възрази:

— Баща ми ме чака отвън.

— Ще те почака. Трябва да ми помогнеш. Сега — настоя Аличе.

Матия изпухтя. После каза:

— Добре.

Така и не можа да си обясни защо прие.

— Ела насам.

Аличе го хвана за ръка, както на купона във Виола, и този път пръстите му инстинктивно се затвориха около нейните.

Измъкнаха се от тълпата ученици, — Аличе вървеше бързо, сякаш бягаше от някого. Шмугнаха се в празния коридор на първия етаж. Отворените врати на класните стаи създаваха усещане за изоставеност.

Влязоха в дамската тоалетна. Матия се поколеба. Щеше да каже, че не може да влиза там, но после се остави да бъде повлечен. Когато Аличе го вкара в една от кабините и заключи вратата, бяха толкова близко един до друг, че краката му започнаха да треперят. Свободното пространство, оставено от турската тоалетна, представляваше тънка ивица от плочки и четирите им крака едва се побираха върху нея. Имаше разхвърляни парчета тоалетна хартия, някои бяха полузалепени за пода.

„Сега ще ме целуне, помисли си Матия. Трябва и ти да я целунеш. Би трябвало да е лесно, всички знаят да го правят.“

Аличе отвори ципа на лъскавото си яке и започна да се съблича, точно както беше направила и в къщата на Виола. Извади блузата си от същия чифт дънки и ги смъкна до средата на задника си. Не гледаше Матия, държеше се, все едно че беше сама там вътре.