— Какъв досадник си, Матия!

Някой започна да се смее. Матия последва Рикардо до входната врата, взе си якето изпод купчината други дрехи, каза му „благодаря“ и „довиждане“. Онзи не му отговори нищо и затвори вратата зад гърба му, за да се върне тичешком при тортата си.

В двора на сградата Матия вдигна поглед към осветените прозорци. Виковете на съучениците му достигаха приглушени до ушите му като успокояващото жужене на телевизора в хола, когато майка му слагаше Микела и него да спят. Портата на двора се затвори зад гърба му с метален звук и той се затича.

Влезе в парка и след около десет крачки светлината, която идваше от булеварда, вече не му достигаше, за да различи глинестата пътека. Голите клони на дърветата, където беше оставил Микела, приличаха на черни драсканици по тъмното небе. Виждайки ги отдалеч, Матия се почувства необяснимо и напълно убеден, че сестра му вече не е там.

Спря се на няколко метра от пейката, на която до преди няколко часа Микела седеше и си съсипваше палтото. Заслуша се, изчаквайки да му се успокои дишането, сякаш сестра му щеше всеки момент да излезе иззад някое дърво, да му извика „куку“ и да се затича към него, поклащайки се нескопосно.

Матия извика „Микии“ и се изплаши от собствения си глас. Повтори го по-тихо. Приближи се до дървените маси и постави ръка на мястото, където бе седяла Микела. То беше студено като всичко останало.

Сигурно й е омръзнало да чака и се е върнала вкъщи, помисли си той.

Но как, като не знае дори пътя. Освен това не може да пресече булеварда сама.

Матия погледна парка, който се губеше в тъмнината пред него. Нямаше представа дори къде свършва. Помисли си, че не иска да продължи, но че няма друг избор.

Ходеше на пръсти, за да не шумоли, когато стъпва върху листата. Оглеждаше се наляво-надясно с надеждата да забележи Микела, която, свита зад някое дърво, причаква бръмбар или кой знае какво.

Навлезе в зоната на катерушките. Опита се да си припомни какъв беше цветът на пързалката в светлината на неделния следобед, когато майка им се предаваше след писъците на Микела и я оставяше да се спусне няколко пъти, въпреки че вече беше прекалено голяма за това.

Обходи плета чак до обществените тоалетни, но не събра смелост да влезе. Намери пътеката, която в тази част на парка беше само тясна ивица земя, отъпкана от семействата, които минаваха оттам. Вървя по нея цели десет минути, докато напълно забрави къде се намира. Тогава започна да плаче и да кашля едновременно.

— Много си глупава, Мики! — каза приглушено. — Една тъпа бавноразвиваща се. Хиляди пъти ти го е обяснявала мама, че когато се загубиш, трябва да останеш там, където си… Но ти никога не разбираш нищо… Нищичко.

Покачи се на една малка височина и се озова пред реката, която разделяше парка на две части. Баща му му беше казвал името й много пъти, но Матия не успя да си го спомни. Водата отразяваше малко дошла незнайно откъде светлина, която мъждукаше във влажните му очи.

Приближи се до брега и почувства, че Микела е някъде наблизо. Водата й харесваше. Мама винаги разказваше, че когато като малки ги къпела заедно, Мики викала като луда, защото не искала да излиза дори след като водата изстивала. Една неделя татко ги беше довел до брега, може би точно тук, и ги беше учил да хвърлят плоски камъни, които да подскачат по повърхността. Обясняваше им, че трябва да използват по-добре китката, за да се получи завъртането. През това време Микела беше минала напред и бе навлязла във водата чак до кръста, преди татко да успее да я хване за ръката. Тогава я плесна, тя започна да хленчи и накрая и тримата се върнаха вкъщи с намусени лица.

Образът на Микела, която си играе с клонче и разваля собственото си отражение във водата, а после се подхлъзва и цопна вътре като чувал с картофи, премина през съзнанието на Матия със силата на токов удар.

Седна на половин метър от брега, капнал от умора. Обърна се, за да погледне зад себе си, и видя тъмнината, която щеше да продължи още дълги часове.

Започна втрещено да се взира в черната и бляскава повърхност на реката. Отново се опита да си спомни името й, но и този път не успя. Зарови ръце в студената земя. На брега влагата правеше пръстта по-мека. Напипа парче от бутилка, режещ остатък от някоя нощна забава. Когато го заби за първи път в ръката си, не почувства болка, може би дори не си даде сметка какво прави.

После продължи да забива парчето в кожата си, като се опитваше да го напъха още по-навътре, без да откъсва поглед от водата. Очакваше всеки момент Микела да се появи на повърхността и в същото време се питаше защо някои неща се задържат отгоре, а други не.

Ужасната бяла керамична ваза, украсена със сложни златни плетеници, която стоеше винаги в един ъгъл на банята, принадлежеше на семейство Дела Рока от пет поколения, но всъщност никой не я харесваше. Неведнъж Аличе беше изпитвала желание да я събори на земята и да изхвърли малките парченца в кофата за боклук пред вратата на къщата заедно с кутиите от пюре, използваните дамски превръзки, разбира се, не от нея, и празните блистери от успокоителните на баща й.

Аличе прокара пръста си по ръба и се замисли колко студен, гладък и чист е той. Соледад, гувернантката от Еквадор, беше станала още по-усърдна с годините, защото в семейство Дела Рока се обръщаше внимание на подробностите. Когато се появи за първи път в дома им, Аличе беше на шест години и я заизучава с подозрителен поглед иззад полата на майка си. Соледад се наведе към нея и я огледа с възхитен поглед:

— Каква хубава коса имаш — каза й. — Мога ли да я пипна?

Аличе почти си прехапа езика, за да не каже „не“. Соледад повдигна един кичур кестенява коса, сякаш беше парче коприна, и после го пусна да падне. Не можеше да повярва, че косите й са така тънки.

Сега Аличе задържа дъха си, докато си сваляше фланелката, и стисна очите си за момент. Когато ги отвори отново, видя отражението си в голямото огледало над умивалника и едновременно се почувства разочарована и доволна. Нави ластика на бикините си няколко пъти, така че да бъдат точно над белега и да са достатъчно опънати, за да оставят малко хлътнало пространство между корема и ръба, нещо като мост между двата кокала на таза. Показалецът й все още не влизаше, но малкият й пръст — да, и фактът, че можеше да го пъхне там, я побъркваше от щастие.

Ето, точно оттук трябва да се подава.

Една синя роза като тази на Виола.

Аличе застана в профил, десния профил, по-хубавия, както беше свикнала да си казва. Прехвърли косата си напред и си помисли, че така прилича на обсебено от демони момиченце. Опита се да я прибере на конска опашка и после на една по-високо вързана опашка, точно както ходеше Виола и се харесваше на всички.

И така не се получаваше.

Разпиля косата по раменете си и по навик я прибра зад ушите. Постави ръцете си на умивалника и приближи лице на няколко сантиметра от огледалото, та започна да й се струва, че очите й се сливат в едно-единствено ужасяващо око на циклоп. С дъха си направи кръг на стъклото, който покри части от главата й.

Въобще не можеше да си обясни откъде Виола и приятелките й намираха тези погледи, с които ходеха насам-натам и завъртаха главите на момчетата. Тези безмилостни и провокиращи погледи, които можеха да решат дали да те съсипят, или да бъдат благосклонни към теб само с едно едва забележимо движение на веждата.

Аличе се опита да изглежда предизвикателна в огледалото, но това, което видя, беше само едно недодялано момиче, което движеше рамене без какъвто и да било финес, сякаш под въздействието на упойващо вещество.

Беше убедена, че основният й проблем са бузите, прекалено издути и смешни. Закриваха очите й, докато на нея й се искаше те да излизат от орбитите си и да се забиват като добре подострени стрели в стомасите на момчетата, които срещаше. Искаше й се погледът й да не пропуска никого, да оставя незабравима следа.