— Уха — възкликна. — Изглежда професионален.

Тя се изчерви и той й подаде апарата.

— Можеш да направиш някоя снимка, ако искаш — каза Аличе.

— Не, не, само това остава. Не ме бива. Направи ти една.

— Какво да снимам?

Фабио се огледа наоколо. Завъртя глава наляво-надясно с колеблив поглед. После сви рамене и каза:

— Мен.

Аличе го погледна подозрително.

— И защо трябва да те снимам? — попита с тон, който неволно прозвуча някак закачливо.

— Защото така ще си принудена да ме видиш отново, поне за да ми я покажеш.

Аличе се поколеба за момент. За първи път погледна внимателно Фабио в очите и не успя да издържи погледа му за повече от секунда. Бяха сини и без нюанси, чисти като небето зад гърба му, и тя се почувства изгубена в тях, сякаш стоеше гола в огромна празна стая.

Хубав е, помисли си Аличе. Хубав е по начина, по който едно момче трябва да е хубаво.

Насочи визьора към средата на лицето му. Той се усмихна без каквото и да било смущение. Не отдръпна дори леко главата си назад, както често правят хората, когато ги снимат. Аличе нагласи обектива на фокус и после натисна с показалеца си. Въздухът се накъса от едно рязко изщракване.

Матия се представи в кабинета на Николи седмица след първата им среща. Професорът го позна по начина на чукане и този факт го смути по особен начин. Когато го видя да влиза, пое дълбоко въздух, готов да избухне веднага щом момчето му каже: „Има неща, които не разбирам“, или „Исках да ви помоля, ако можете, да ми обясните някои места.“

„Ако бъда достатъчно рязък — помисли си Николи, все още е възможно да се отърва от него.“

Матия поиска разрешение и без да гледа професора в лицето, постави на ръба на масата статията, която трябваше да разучи. Николи я придърпа към себе си и на масата изпаднаха купчина листове, номерирани, изписани с красив почерк. Посъбра ги и видя на тях изчисленията от статията, добре изведени, всяко със собствен знак, препращаш към текста. Разлисти ги бързо и нямаше нужда да ги изчита подробно, за да разбере, че са верни.

Остана малко разочарован, защото усещаше вече готовия си гняв спрян по средата на гърлото му като кихавица, която така и не идва. Закима с глава, докато преглеждаше работата на Матия. С мъка потисна хапливостта, причинена от завист към този индивид, който изглеждаше толкова непригоден за живота. Без съмнение обаче бе толкова надарен за тази материя, колкото професорът никога не се бе чувствал.

— Много добре — каза Николи накрая, но някак на себе си, без намерение да направи истински комплимент.

После с досада в гласа си добави:

— Има един проблем, повдигнат в последните параграфи. Отнася се за моментите на дзетафунк…

— Работих по него — прекъсна го Матия. — Мисля, че го реших.

Николи го погледна с недоверие, после с преднамерено презрение.

— А, така ли?

— На последната страница на бележките ми.

Професорът си навлажни показалеца с език и разлисти страниците докрай. Със сбръчкано чело набързо прочете доказателството на Матия, без да го разбира напълно и без да намира за какво да възрази. После започна отначало по-бавно и този път разсъждението му се стори ясно, дори прецизно, въпреки че тук-там имаше и по някой дребен пропуск, типичен за начинаещ. Докато проследяваше пасажите, челото му се отпусна и той започна несъзнателно да гали горната си устна. Забрави за Матия, който стоеше закован в същата поза, като се взираше в краката си и си повтаряше наум: „Направи така, че да е вярно, направи така, че да е вярно“, като че ли от оценката на професора зависеше остатъкът от живота му. Докато си го казваше, все пак не си представяше, че наистина ще се окаже така.

Николи отново постави листовете на масата, този път внимателно, и се облегна на стола, пак с кръстосани зад главата си ръце. Това беше любимата му поза.

— Е, хубаво, бих казал, че с вас всичко е наред — изрече.

Защитата беше определена за края на май и Матия помоли родителите си да не присъстват.

— Но как така? — можа само да попита майка му.

Той поклати глава, като гледаше през прозореца. Стъклото беше на сенчеста стена, така че тримата около правоъгълната маса се оглеждаха в него. Матия видя отражението на баща си, който хвана ръката на майка му и с другата си ръка й направи знак да не спори. После видя нейното отражение — тя стана от масата и пусна чешмата, за да измие чиниите, въпреки че не бяха свършили с вечерята.

Денят на защитата настъпи като всички останали и Матия стана, преди да чуе будилника. Призраците, които през нощта се бяха явявали пред очите му под формата на надраскани листове, изчакаха няколко минути и чак тогава изчезнаха. В хола не видя никого, само един тъмносин костюм, елегантен и нов, поставен до светлорозова риза, съвършено изгладена. Върху ризата имаше бележка, на която беше написано: „На нашия доктор от мама и татко“, но само с почерка на баща му. Матия се облече и излезе, без да се погледне в огледалото.

Разви тезата си, като не гледаше никой от членовете на комисията в очите, но говореше с уверен глас и посвети еднакво време на всеки от тях. Николи, седнал между другите на първата редица, кимаше намръщено и скришом наблюдаваше нарастващото изумление по лицата на колегите си.

Когато настъпи моментът на провъзгласяването, Матия застана в редица с другите кандидати. Те бяха единствените прави в огромното пространство на тържествената аула. Матия усещаше погледите на публиката като мравки, които лазят по гърба му. Опита се да се разсее, прецени големината на стаята, използвайки като мерна единица ръста на председателя на комисията, но тръпките плъзнаха нагоре по врата му, раздвоиха се и обхванаха слепоочията му. Представи си как хиляди дребни насекоми влизат в ушите му, как хиляди гладни молци копаят тунели в мозъка му.

Формулата, която председателят повтори и която бе еднаква за всеки един от кандидатите, му се струваше все по-дълга. Тя беше заглушавана от някакъв нарастващ шум в главата му до такава степен, че не можа да чуе собственото си име, когато дойде моментът. Нещо плътно, подобно на кубче лед, застана в гърлото му. Стисна ръката на председателя и я усети толкова суха, че инстинктивно потърси металната тока на колана, който не носеше. Цялата публика стана на крака с шум на морски прилив. Николи се приближи, потупа го два пъти по гърба и го поздрави. Още преди края на ръкоплясканията Матия беше извън аулата и вървеше бързо по коридора, като забрави да стъпва първо на пръсти, за да не отекват крачките му към изхода. „Успях, успях“, повтаряше си наум. Но колкото повече се приближаваше към вратата, толкова повече усещаше някаква бездна да се разтваря в стомаха му. Навън светлината на слънцето го обгърна заедно с топлината и грохота на колите. На прага се олюля и се уплаши, че ще падне от циментеното стъпало. На тротоара имаше групичка хора, Матия установи, че са шестнайсет души само с един поглед. Мнозина държаха цветя в ръцете си, със сигурност чакаха колегите си. За миг пожела да има там някой и за него. Изпитваше потребност да прехвърли собствената си тежест върху тялото на някой друг, сякаш съдържанието на главата му неочаквано бе станало непоносимо само за неговите крака. Потърси с поглед родителите си, потърси Аличе, Денис, но имаше само непознати, които нервно гледаха часовниците си, вееха си с листове, взети кой знае откъде, пушеха, говореха високо и не забелязваха нищо.

Погледна свитъка, който държеше навит на руло в ръката си. На него с красив ръкописен почерк бе написано, че Матия Балосино е доктор, професионалист, възрастен човек, че е време доктор Балосино да се справя в живота и че коловозът, довел го от първи клас до дипломирането му със затворени очи и запушени уши, вече го няма. Пое си дъх, но той спря на средата, сякаш въздухът нямаше достатъчна сила да извърши пълния кръг.

„И сега?“, запита се.

Една ниска и разгорещена госпожа му каза: