— Отивам да видя какво прави там — каза Алберто, като стана и той.

Зад гърба на Надя хвърли на Матия поглед, с който искаше да му каже: „Прави, каквото знаеш.“

Матия и Надя останаха сами с Филип. Вдигнаха едновременно очи един към друг, защото нямаше какво друго да гледат, и се засмяха смутено.

— А ти? — попита Надя след малко. — Защо реши да останеш тук?

Наблюдаваше го с присвити очи, сякаш искаше да отгатне тайната. Имаше дълги и гъсти мигли и на Матия му се струваха прекалено неподвижни, за да са истински.

Той продължи да подрежда трохите в права линия с показалеца си. Сви рамене.

— Не знам — каза. — Сякаш тук има повече кислород.

Тя кимна замислено, все едно че е разбрала. От кухнята до тях достигаха гласовете на Алберто и съпругата му, които обсъждаха ежедневните си грижи — за кранчето, което отново капе, за това, кой да сложи Филип да спи, все проблеми, които изведнъж му се сториха ужасно важни.

Отново настъпи тишина и Матия се напрегна да каже нещо, нещо, което да изглежда нормално. Надя влизаше в обсега на зрението му, където и да гледаше, като че ли заемаше прекалено много място. Синкавият цвят на дрехата й с голямо деколте привличаше вниманието му, колкото и да се взираше в празната чаша. Представи си краката им под масата, скрити от покривката, там долу, в тъмното, насила тласнати към някаква интимност.

Филип се приближи и сложи една количка пред тях, точно върху салфетката. Матия погледна миниатюрния модел на „Мазерати“, после погледна и Филип. Той също го наблюдаваше и чакаше да се реши да направи нещо.

Матия колебливо хвана количката с два пръста и я придвижи напред-назад по покривката. Усещаше върху себе си натрапчивия поглед на Надя, която сякаш преценяваше неговото затруднение. С уста изимитира плахо бръмчене. После се отказа. Филип го гледаше мълчаливо, леко огорчен. Протегна ръка, взе си количката и се върна към игрите си.

Матия си сипа още вино и го изпи на един дъх. После се сети, че би трябвало да предложи първо на Надя, и я попита дали иска. Тя отвърна, че не, и обгърна раменете си с ръце, както обикновено прави човек, когато му е студено.

Алберто влезе пак в стаята, издаде нещо като грухтене и разтърка силно лицето си с ръце.

— Време е за сън — каза на детето.

Повдигна го за яката на блузката му, като че ли беше парцалена кукла.

Филип го последва, без да протестира. На излизане хвърли пак поглед към натрупаните на пода играчки, сякаш беше скрил нещо вътре.

— Може би е време да тръгвам и аз — каза Надя, като не се обърна точно към Матия.

— Да, може би е време — каза и той.

И двамата напрегнаха мускулите на краката си, като да станат, но това беше фалстарт. Не мръднаха от столовете си и се погледнаха отново. Надя се усмихна и Матия усети, че погледът й го пронизва и разсъблича до кости, че вече нищо не може да остане скрито.

После се изправиха почти едновременно. Приближиха столовете до масата и Матия забеляза, че и тя предвидливо го повдига от земята.

Алберто ги завари да стоят прави, без да знаят какво да направят.

— Какво става? — попита. — Вече си тръгвате?

— Късно е, сигурно сте уморени — отговори Надя и за двамата.

Алберто погледна Матия със съучастническа усмивка.

— Ще ви извикам такси — каза.

— Аз ще взема автобуса — побърза да възрази Матия.

Алберто го погледна накриво.

— В този час? Моля ти се! Тъй или иначе къщата на Надя ти е на път.

Таксито прелиташе по празните булеварди на предградието между блоковете, всичките еднакви и без балкони. Някои прозорци, малко на брой, бяха все още осветени. Дните през март свършваха рано и хората нагаждаха метаболизма си към нощта.

— Градовете тук са по-тъмни — каза Надя, като че ли мислеше на глас.

Седяха на противоположните краища на задната седалка. Матия се взираше в сменящите се числа на брояча на таксито, гледаше как червените сегменти загасват и светват, за да образуват различни цифри.

Тя мислеше за смешното самотно пространство, което ги разделяше, и търсеше смелост да го заеме с тялото си. Апартаментът й се намираше на няколко преки по-нататък, а времето се движеше бързо като пътя. Не само времето на тази вечер, а и времето на възможностите, на нейните ненавършени трийсет и пет години. През последната година, откакто бе скъсала с Мартин, започна да усеща това място като чуждо, да страда от студа, който изсушаваше кожата и който в действителност никога не отминаваше, дори и през лятото. Въпреки това не можеше да се реши да го напусне. Вече зависеше от него, беше се привързала към него с упорството, с което човек се привързва само към това, което причинява болка.

Помисли си, че ако нещо трябва да се разреши, ще се разреши в тази кола. После нямаше да има вече сила. Щеше най-накрая да се отдаде без повече угризения на преводите си, на книгите, чиито страници изследваше денем и нощем, за да си изкарва хляба и да запълва празнините, издълбани от времето.

Намираше го очарователен. Беше странен, още по-странен от другите колеги, които Алберто напразно й бе представял. Материята, с която се занимаваха, привличаше само мрачни хора или ги правеше такива с времето.

Можеше да попита Матия кое от двете е неговият случай, за да каже нещо забавно, но не се реши. Тъй или иначе „странен“ беше точната дума. И вълнуващ. Но имаше и нещо в погледа му, нещо като блестяща малка частица, която плуваше в тъмните очи и която, Надя беше сигурна в това, никоя жена не бе успяла да долови досега.

Можеше да го предизвика, умираше от желание да го направи. Беше събрала косата си от едната страна, за да обърне към него оголения си врат и прокарваше напред-назад пръстите си по шева на чантичката, която държеше в скута си. Не смееше обаче да направи нещо повече и не искаше да се обърне. Ако той гледаше другаде, не й се щеше да открива това.

Матия се изкашля тихо в свитата си на юмрук длан. Усещаше какво изпитва Надя, но не можеше да се реши. Мислеше си, че дори и да се реши, няма да знае как да го направи. Веднъж Денис, когато говореше за себе си, му бе казал, че подходът винаги е еднакъв, като започването на шахматна игра. Не е нужно нищо да измисляш, няма смисъл, защото тъй или иначе и двамата искат едно и също. После играта сама намира пътя си и чак тогава е необходима стратегия.

„Но аз не знам дори как да започна“, помисли си.

Това, което направи, бе да подпре на седалката лявата си ръка като край на въже, хвърлено в морето. Задържа я там, въпреки че от синтетичната материя го втрисаше.

Надя разбра и без думи, и без резки движения се плъзна към средата. Повдигна ръката му, като я хвана за китката, и я постави около врата си. Опря главата си на гърдите му и затвори очи.

Косите й ухаеха на силен парфюм, който се наслои върху дрехите на Матия и изпълни натрапчиво ноздрите му.

Таксито спря вляво, пред къщата на Надя, със запален мотор.

— Seventeen thirty7 — каза шофьорът.

Тя се надигна и двамата помислиха колко ще е трудно да разчупят новосъздаденото равновесие и да изградят отново друго, различно. Питаха се дали пак ще са способни на това.

Матия бръкна в джоба си и извади портфейла си.

Подаде една двайсетачка и каза: „No change, thanks.“8

Тя отвори вратата.

„Сега я последвай“, помисли си Матия, но не помръдна от мястото си.

Надя беше вече на тротоара. Шофьорът наблюдаваше Матия в огледалото за обратно виждане в очакване на нареждания. Циферблатът на брояча беше целият осветен и показваше 00.00.

Ела — повика го Надя и той се подчини.

Таксито потегли и те се качиха до края на стръмна стълба, покрита със син мокет и с толкова тесни стъпала, че Матия беше принуден да върви накриво.

Апартаментът на Надя беше чист и всяка вещ беше на мястото си, точно както изглежда къщата на жена, живееща сама. В центъра на кръгла маса имаше сламено кошче. Пълно с изсъхнали листенца, които отдавна не излъчваха никаква миризма. Стените бяха боядисани в ярки тонове, оранжево, синьо и жълто, толкова необичайни за Севера, че сякаш му се подиграваха.