Матия пое дълбоко въздух. После опита отново. Колата тръгна с подскок напред и Аличе му нареди: „Съединител и втора“. Матия смени скоростта и усили още. Продължиха направо и бяха почти на десетина метра от стената на фабриката, когато той се реши да завърти волана. Направиха завой на сто и осемдесет градуса, и двамата се люшнаха на една страна и се върнаха на мястото, от което бяха тръгнали.

Аличе запляска с ръце.

— Видя ли? — каза.

Той отново зави. Повтори същата обиколка. Изглеждаше, че не знае какво да прави, освен да следва тази тясна и овална траектория, въпреки че имаше огромен площад на свое разположение.

— Продължи направо — каза му Аличе. — Отиди на улицата.

— Луда ли си?

— Хайде, няма никой. Освен това вече се научи.

Матия изправи волана. Усещаше, че ръцете му се изпотяват от контакта с пластмасовата материя и че адреналинът активира мускулите му, както не се беше случвало отдавна. За миг си помисли, че кара кола, цяла-целеничка, с всичките й бутала и смазани с масло механизми, и че Аличе е до него, съвсем близо до него, за да му казва какво да прави. Беше си представял това толкова често. Не съвсем същото в действителност, но този път реши да не обръща внимание на неточностите.

— Окей — каза.

Насочи колата към изхода на паркинга. Когато стигна до улицата, се наведе към предния прозорец и погледна от двете страни. Завъртя внимателно волана и нямаше какво друго да прави, освен да следва движението с цялото си тяло, като децата, когато се правят, че карат.

Излезе на улицата. Слънцето, вече ниско, грееше откъм гърба му и светеше в очите му, отразено от централното огледало. Стрелката на скоростомера показваше трийсет километра в час, колата вибрираше и издаваше топлия дъх на опитомено животно.

— Добре ли карам? — попита.

— Чудесно. Сега можеш да включиш на трета.

Пътят продължаваше още няколко стотици метри и Матия гледаше пред себе си. Аличе се възползва, за да го наблюдава спокойно от толкова близо. Не беше вече Матия от снимката. Кожата на лицето му не представляваше една-единствена тъкан, гладка и еластична. Сега първите бръчки, още много плитки, набраздяваха челото му. Беше се обръснал, но новата брада напираше отдолу по бузата му, като я покриваше с малки черни точици. Беше едър и някак стабилен, изглеждаше, че тялото му не оставя пролука, за да се навлезе в неговото пространство, както тя обичаше да прави толкова често като момиче. Или пък тя не се чувстваше вече в правото си да се държи така. Не беше в състояние да се държи така.

Опита се да потърси прилики с момичето от болницата, но сега, когато Матия беше тук, споменът се бе замъглил. Всички онези подробности, които й се струваше, че съвпадат, не бяха вече толкова ясни. Косите на момичето бяха може би по-светли. И не си спомняше за трапчинки отстрани на устата, нито за толкова гъсти във външния си край вежди. За първи път наистина се изплаши, че е сбъркала.

„Как ще му го обясня?“, запита се.

Матия се покашля. Може би му се беше сторило, че мълчанието е продължило твърде дълго, или бе забелязал, че Аличе го гледа. Тя отклони очи в друга посока, към хълма.

— Спомняш ли си, когато за първи път дойдох да те взема с кола? — каза. — Имах книжка от по-малко от час.

— Да. От всички възможни опитни свинчета беше избрала мен.

Аличе си помисли, че това не е вярно. Не беше избрала него сред всички. Истината е, че не беше и помислила за друг.

— През цялото време седеше, вкопчен в дръжката. Непрекъснато повтаряше: „Карай бавно, карай бавно.“

Изимитира го с писклив женски глас. Матия си спомни, че беше тръгнал без желание. Онзи следобед имаше да учи за изпита по анализ, но накрая беше отстъпил, защото Аличе, по дяволите, му се струваше толкова важна. През целия следобед бе смятал и пресмятал часовете за учене, които губеше. Като се сетеше за това сега, му се струваше глупаво. Така глупаво се чувства човек, когато мисли за цялото време, което губи, желаейки да бъде другаде.

— Въртяхме се в кръг половин час, за да търсим наблизо други паркинги, защото ти не можеше да влезеш в свободния — каза, за да пропъди тези мисли.

— Беше само извинение, за да те задържа там — отговори Аличе. — Но ти не разбираше никога нищо.

И двамата се засмяха, за да задушат призраците, освободени от тези думи.

— Къде да карам? — попита Матия, като отново стана сериозен.

— Завий тук.

— Добре. После обаче стига. Ще ти отстъпя мястото.

Смени от трета на втора, без да трябва Аличе да му го казва, и направи добре завоя. Влезе в сенчеста улица, по-тясна от предишната и без осова линия, притисната между две редици еднакви високи сгради без прозорци.

— Ще спра там долу — каза Матия.

Почти бяха стигнали, когато от ъгъла изскочи камион на буксир. Той вървеше срещу тях, като нахално заемаше голяма част от платното.

Матия стисна волана. Десният му крак нямаше навика да се мести върху спирачката, затова натисна педала на газта по-силно. Аличе потърси инстинктивно със здравия си крак несъществуващ педал. Камионът не намали скоростта. Само леко се премести малко в своето платно.

— Няма да мина — извика Матия. — Няма да мина.

— Спри — каза Аличе, мъчейки се да изглежда спокойна.

Матия не можеше да мисли. Камионът беше на няколко метра и чак сега леко започна да намалява. Той държеше крака си върху газта и си мислеше как да мине покрай него. Спомни си, когато с колелото слизаше от рампата на пистата за велосипеди и в дъното трябваше да намали рязко, за да се промуши между преградите, които препречваха входа за автомобилите. Микела не намаляваше, вмъкваше се между тях, без да ги забележи, седнала върху колелото със странични колелца, но дори и един път не ги закачи с кормилото.

Завъртя волана надясно. Изглеждаше, че се насочва право към стената.

Спри — повтори Аличе. — Педалът в центъра.

Той го натисна със сила и с двата си крака. Колата подскочи рязко напред и се закова на две педи от стената. При спирането Матия удари главата си в левия прозорец. Коланът го задържа там, където беше. Аличе политна напред като клечка, но сграбчи здраво дръжката. Камионът мина покрай тях, безразличен, разделен на два дълги червени сегмента.

Мълчаха в продължение на няколко секунди, сякаш размишляваха за необикновено събитие. После Аличе започна да се смее. Очите на Матия му пареха, а вените на врата му пулсираха, като че ли се бяха издули всичките и щяха да се пръснат всеки момент.

— Удари ли се? — попита Аличе.

Изглеждаше, че не може да спре да се смее.

Матия беше изплашен. Не отговори. Тя се помъчи да стане сериозна.

— Дай да видя — каза.

Разкопча колана и се протегна към него. Той продължаваше да се взира в стената, толкова близо до тях. Мислеше за думата пластичност. За това как кинетичната енергия, която сега караше краката му да треперят, щеше да се освободи цялата едновременно при удара.

Най-сетне вдигна краката си от спирачката и изгасналата кола се плъзна малко назад, по едва доловимия наклон на улицата. Аличе дръпна ръчната спирачка.

— Няма ти нищо — успокои го, докосвайки челото му.

Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.

— Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко — обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.

— Трябва да се върна при нашите — възрази Матия не много убедително.

— Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.

— Трябва…

— Мълчи.

Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.

По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…