Тримата запълзяха надолу към брега, а Тамре кавалерски показваше най-лесния път на любимката си Роян. Всеки път, когато тя спреше да си почине или пък се хлъзнеше по ронливата пътека, той на свой ред се заковаваше на място и я чакаше да продължат заедно. Слязоха до брега и застанаха пред теснината.

— Колко ли висока е трябвало да бъде стената?

— Едва ли е била много висока. Но пък и за да ти отговоря, трябва да пресметна приблизително разликата в земните нива — отвърна Никълъс.

Изкачи се малко по брега и внимателно се вгледа първо в страничните краища на долината, сетне в ръба на водопада. На три пъти се премести на по-удобна позиция, всеки път малко по-високо от предишния. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмен ставаше скалистият бряг. Най-накрая Никълъс трябваше да се опира на една ръка за склона, но пък и проверката му се струваше задоволителна с резултатите си. Когато свърши с измерванията, викна на Роян:

— Мисля, че тук, където се намирам сега, е бил горният край на бента. Оттук ги смятам пет метра над равнището на реката.

Роян го чакаше на брега и използваше времето да пресмята на свой ред разстоянието до стръмния каменен склон насреща.

— Оттук дотам са около тридесет метра — съобщи тя на Никълъс.

— И аз така смятам — съгласи се той. — Работата не е била малко, но пък е възможна за изпълнение.

— Таита никога не се е плашил от величествените проекти. — Трябваше да събира ръце пред устата си, за да достигне гласът й до него. — Както си застанал там, не виждаш ли някакви следи от човешка дейност? Таита сигурно е издълбал скалата, за да подпре бента на нея.

Никълъс запълзя по склона, опитвайки се да следва хоризонтална линия. Оказа се почти над самия водопад и нямаше накъде повече да продължи. Предпазливо се смъкна на ниското и се върна при Роян и Тамре.

— Нищо ли не видя? — изпревари го тя и той поклати глава.

— Не, но пък и след четири хиляди години едва ли релефът на скалите ще остане същият, какъвто е бил. Водата навярно е измила всичко. Мисля, че най-умно от наша страна ще е да обиколим долината и да потърсим не е ли останал случайно някой каменен блок, който водите да не са отнесли в пролома. Таита е съборил бента, но напорът на реката все ще е отблъснал нещо и настрани.

И така, тримата тръгнаха надолу в дола и Роян се натъкна на някакъв голям камък, който изглеждаше доста различен от скалите в околността. На големина беше колкото старомоден сандък за дрехи. Макар и зеленината да го покриваше наполовина, горният край — сиреч този, който се виждаше — показваше квадратен ръб. При вида му Роян веднага извика Никълъс.

— Погледни тук — погали гордо откритието си. — Какво мислиш по въпроса?

Никълъс слезе при нея и прокара длани по повърхността на каменния блок.

— Не е изключено да е това, което търсим — прие той, — но за да сме сигурни, трябва да открием следите от лостовете, с които зидарите са го откъртили. Както знаеш, техниката им е била проста: когато отломят от скалата някое по-едро парче, те са пробивали дупка в него и с лостове са го разбивали на колкото части им е било нужно.

Двамата се захванаха да изучават отблизо камъка, но макар Роян да напипа някаква цепнатина, единодушно приеха, че е била издълбана по естествен път. Най-накрая Никълъс заключи, че вероятността каменният къс да е бил откъртен от човешка ръка е четиридесет на сто.

— Няма да ни стигне времето — напомни й и я издърпа далеч от находката. — Остава ни още доста терен за оглеждане.

Продължиха още половин километър надолу, но не намериха нищо. Той даде отбой:

— Дори и при най-силно наводнение, едва ли реката би могла да отнесе блоковете толкова далеч. Да се върнем при водопада и да погледнем няма ли нещо интересно, захвърлено в пролома.

Отново се озоваха на брега на Дандера и Никълъс се надвеси над буйните й води.

— Скалата не е толкова висока, колкото по-долу. До водата няма и тридесет метра — пресметна на око той.

— Мислиш ли, че ще можеш да слезеш? — попита го Роян с тон, издаващ съмнение.

Дори на тази височина, пяната от стоварващата се във вира вода ги пръскаше в лицата, а двамата трябваше да си викат един на друг в ушите, за да се чуят.

— Не и без въже и помощници, които да ме издърпат обратно — рече Никълъс и като намери добра позиция за наблюдение, огледа каньона с бинокъла си. По бреговете на вира имаше разхвърляни доста камъни с различна големина. От водата всички се бяха закръглили, а само един-два бяха достатъчно едри, за да приличат на строителни блокове. По някои от камъните личаха ръбове, с известна доза въображение човек можеше да приеме, че ъглите някога са били прави. Иначе — доколкото всеки се подаваше наполовина над пръските пяна — нищо по гладката им повърхност не издаваше човешка дейност.

— Не мисля, че от такава височина може да се определи произходът на камъните долу. А и да си призная честно, не умирам от желание да се завра отново в казана; не и тази вечер във всеки случай.

— Излиза, че трябва да я караме на голи предположения — седна до него Роян и обви с ръце колената си. Изглеждаше доста умърлушена. — Никой не може да ни каже дали Таита наистина е отбивал реката или не.

Никълъс непринудено я прегърна през раменете в жест на утеха и тя се отпусна блажено в скута му. Двамата се взряха мълчаливо в пропастта под краката им. Най-накрая Роян се отдръпна бавно от прегръдката му и се изправи.

— Май е време да се връщаме в лагера. Колко ли път ни чака обратно?

— Поне три часа. Права си. Докато се приберем, ще се стъмни, а днес е новолуние.

— Странно, колко уморен се чувства човек, когато е хабил силите си напразно — отбеляза лениво Роян и се протегна. — Да бяхме намерили някой от камъните на Таита, с удоволствие бих се излегнала отгоре му да спя. — Едва изрече това и се сепна. — Ники, а той откъде ги е вземал?

— Откъде е вземал какво? — не разбра той.

— Не разбираш ли? През цялото време сме търсили в погрешната посока. Опитваме се да установим къде са отишли блоковете, вместо да си зададем въпроса откъде са взети. Ти сам спомена за кариерите в Асуан. Не би ли трябвало най-напред да открием кариерата, която Таита е използвал за строителните си материали?

— Кариерата ли казваш? — плесна се по челото. — Съвсем права си. Трябваше да тръгнем от началото, не от края. Вместо да си губим времето в търсене на несъществуващи бентове, по-добре да бяхме намерили кариерата, от която са дошли.

— И откъде да почнем да търсим сега?

— Мислех, че ти ще ми кажеш — засмя се Никълъс и Тамре мигом започна да се смее в унисон с него. Това напомни на двамата му покровители за момчето и начина му на живот.

— Мисля, че е най-добре да почнем с Тамре, нашия предан водач — рече Роян и пое ръката на младежа. — Слушай сега, Тамре, слушай ме много внимателно!

Негърът килна глава на една страна в жест, че целият се е превърнал в слух и впери поглед в устата й, в случай че нещо убегне от ушите му.

— Търсим мястото, откъдето идват квадратните камъни. — Изглежда, това не му говореше нищо, защото в очите му се изписа пълно неразбиране. — Преди много-много време в планините са идвали хора, които са къртили камъни от скалите — обясни му по-подробно Роян. — Някъде наблизо те трябва да са изровили голяма дупка. Може би дори в дупката са останали още от квадратните камъни…

Изведнъж на Тамре му просветна и по лицето му огря радостна усмивка.

— Камъкът на Исус! — възкликна той.

Скочи на крака и без да изпуска нито за миг ръката на Роян, хукна надолу по долината.

— Е, Тамре! — помоли го тя. — Не бързай толкова!

Но жалванията й отидоха напразно. Тамре беше до такава степен ентусиазиран, че запя един от познатите си химни на амхарски. Никълъс ги следваше отзад с по-спокойна крачка и ги настигна едва половин километър надолу по склона.

Завари Тамре коленичил на земята с чело опряно о близката скала. Момчето стоеше със затворени очи и усърдно четеше някаква молитва. Роян беше принудена да коленичи до него и да изчака да свърши.