Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Надявам се, ще подадеш молба за директорския пост — подхвърли Нахут. — Имаш достатъчно квалификация да го заемеш.

— Благодаря, Нахут, много си мил. Още не ми е останало време да мисля за бъдещето, но предполагам, че ти ще ме изпревариш с кандидатурата си?

— Разбира се — кимна той. — Но това не значи, че и други не могат да участват. Нищо чудно да ми отнемеш мястото ей така, изпод носа — усмихна се той хем приятелски, хем ехидно. Намираха се в арабска страна, Роян беше жена, а той — племенник на министъра. Всички плюсове бяха на негова страна. — Надявам се, че и като съперници ще продължим да бъдем приятели?

Роян тъжно се усмихна.

— Да, поне приятели. Занапред ще трябва да разчитам на много приятели.

— Но ти имаш много. Всички в отдела те харесват, Роян. — Това поне можеше да се окаже истина. Нахут любезно й посочи мерцедеса. — Мога ли да те откарам до Кайро? Сигурен съм, че вуйчо ми няма да се възпротиви ни най-малко.

— Благодаря ти, Нахут, но трябва да остана още един ден в оазиса, за да се погрижа за някои дела на Дураид. Утре ще използвам собствената си кола.

Последното беше чиста измислица. Възнамеряваше да замине още същата вечер за апартамента си в Гиза, но по причини, които тя сама не можеше сега да определи, предпочиташе Нахут да не знае нищо за плановете й.

— Тогава ще се видим в музея в понеделник.

Роян напусна оазиса възможно най-скоро, но не и преди да поговори с часове с роднините на мъжа си, с приятели и познати, както и да се види с повечето от селяните в оазиса, работили за семейството на Дураид по-голямата част от живота си и за които бе недопустимо да не се простят както подобава с вдовицата му. През цялото време младата жена обаче се бе чувствала самотна и изоставена, съболезнованията, които й поднасяха, дружеските съвети, които трябваше да изслушва, минаваха покрай ушите й, все едно никой никога не ги беше произнасял.

Дори в този късен час макадамовият път през пустинята беше претоварен. Дълги колони автомобили се движеха и в двете посоки, заради мюсюлманския петък на другия ден. Роян измъкна ранената си ръка от превръзката, която я държеше прикрепена към гърдите й и й пречеше да държи спокойно волана с другата. Макар изтощена от преживяното, тя можеше да поддържа висока скорост и не се бавеше излишно. Но едва късно следобед на сивкавия хоризонт на пустинята се показа зелената ивица, която подсказваше, че наближава тясната обработваема площ по бреговете на Нил — единствената голяма транспортна артерия в страната.

Както можеше и да се очаква, колкото повече приближаваше столицата, толкова по-дълги ставаха колоните от автомобили в двете посоки. Почти се беше стъмнило, когато успя да паркира при жилищния блок в Гиза. Прозорците на апартамента гледаха едновременно към реката и към онези огромни каменни чудеса на строителството, които сякаш докосваха небосвода и олицетворяваха душата и историята на народа й.

Роян остави старото зелено рено на Дураид в подземния гараж на сградата и с асансьора се качи на последния етаж.

Отвори вратата на жилището си и замръзна на входа. Холът беше обърнат с главата надолу — дори китениците от креслата и картините от стените бяха захвърлени на пода. Като в просъница Роян започна да си проправя път през разбитата си покъщнина и натрошените произведения на изкуството, които бяха събирали заедно с мъжа си. Докато вървеше през коридора, бе хвърлила поглед и на спалнята, колкото да се увери, че и там е същото. Дрехите й, както и тези на Дураид, лежаха разпилени по килима, вратичките на шкафовете зееха широко отворени, едната дори — безмилостно изкъртена. Матракът на леглото бе оставен наопаки, чаршафи и възглавници се въргаляха наоколо.

Обонянието й ясно долавяше силния дъх на парфюми, който се носеше откъм банята — явно, че и флакончетата бяха сполетени от зла участ, но сърце не й даваше да иде да се увери с очите си. Вместо това, продължи по коридора към широката стая в дъното, която бяха използвали с мъжа си едновременно като кабинет и работилница.

Първото нещо, на което се спряха очите й сред хаоса на разрушението, бе античният шах, който Дураид й бе поднесъл като сватбен подарък. Дъската от черен кехлибар и слонова кост бе разбита на две, а фигурите — запокитени по всички ъгли на стаята, превръщайки се в жертва на незаслужено отмъщение. Роян се наведе и взе бялата царица от пода. Главата й беше безмилостно отсечена.

Стискайки счупената фигурка в здравата си ръка, младата жена като сомнамбул се насочи към бюрото пред прозореца. Компютърът беше натрошен на сол. Бяха разбили екрана на монитора, а по жестоките следи върху кутията можеше да се съди, че злосторниците са домъкнали брадва. От пръв поглед си личеше, че нищо от информацията на хард диска не е достъпно вече — машината се беше превърнала в куп напълно безполезни парчетии.

Погледът й се спря на чекмеджето, където държаха дискетите. Както всичко останало, и то беше изтеглено и захвърлено на пода. Разбира се — напълно опразнено. Освен дискетите липсваха тетрадките и снимките. Изчезнали бяха и последните й връзки със седмия папирус. След три години усилен труд се оказваше, че няма дори доказателства за неговото съществуване.

Роян се отпусна безпомощно на пода. Чувстваше се като бито куче. Ръката започна да я боли отново. Никога през целия си живот не беше познавала подобна самота и беззащитност. Не си беше и представяла, че Дураид може толкова да й липсва. Раменете й се разтресоха и сълзите започнаха да напират неудържимо в очите й. Опитваше се да ги спре, но те пробиваха изпод клепачите й и в крайна сметка тя ги остави свободно да се стичат. Не й оставаше друго, освен да се любува на отломките от безвъзвратно отлетялото минало, които се валяха в краката й, и да плаче, докато в душата й не остане нито капчица спомен за случилото се. Най-накрая се отпусна сред боклуците по пода и потъна в дълбок сън.

До понеделник бе успяла да върне известен ритъм в живота си. Полицията бе навестила апартамента й, за да приеме свидетелските й показания, след това тя се беше заела с разчистването на бъркотията в къщата. Дори бе залепила обратно главата на бялата царица. Когато напусна жилището си и се качи в зеленото рено, ръката вече не я болеше толкова, в душата й започваше да се прокрадва известна доза оптимизъм, а в съзнанието й се подреждаше план за действие.

Щом стигна музея, първата й работа беше да огледа кабинета на съпруга си, където за голямо свое разочарование срещна Нахут. Той наглеждаше двама представители на охраната, които събираха всички лични вещи на Дураид.

— Можеше да проявиш добрината да оставиш тази грижа на мен — сряза вдовицата хладно Нахут, който й отвърна с чаровна усмивка.

— Съжалявам, Роян, просто си казах, че мога да бъда от някаква полза — пушеше от любимите си дебели, турски цигари, които тя не понасяше.

Роян отиде до бюрото и отвори горното дясно чекмедже.

— Тук трябваше да се намира дневникът на мъжа ми. Няма го. Да сте го виждали някъде?

— Не, в чекмеджето не намерихме нищо. — Нахут погледна двамата пазачи, които поклатиха глави в знак на потвърждение. В крайна сметка, това нямаше голямо значение. В тефтера не се съдържаше кой знае каква информация. Дураид винаги бе разчитал на жена си да записва всяко по-важно събитие или откритие, а тя използваше предимно компютъра.

— Благодаря ти, Нахут — изгони го от стаята Роян. — Ще свърша сама каквото ми остава. Не искам да ви отвличам от останалите ви задължения.

— Ако ти потрябва помощ, Роян, само се обади — поклони й се леко той и излезе.

Да свърши с кабинета на Дураид не беше трудна задача. Пазачите поеха кутиите с личните му вещи и ги пренесоха до нейния кабинет в другия край на коридора, където ги подредиха до стената. Роян използва обедната почивка да разчисти собственото си бюро, но дори и след това й оставаше още цял час преди срещата с Аталан Абу Син.

7
{"b":"227141","o":1}