По дължината на терасата седяха на групи множество монаси. Неколцина слушаха един от дяконите, който четеше на глас от богато илюстрованото Свето Писание в ръцете си.

— Много от тях са напълно неграмотни — въздъхна с мъка Тесай. — Библията трябва да бъде четена и разяснявана дори на монасите. Повечето са напълно неспособни да я четат без чужда помощ.

— Такава е била църквата и по времето на Константин, по-сетнешната Православна църква на Византия — отбеляза тихо Никълъс. — И до ден-днешен тя остава вярна на кръста и на Писанието, опитвайки се да опази своя сложен и пищен ритуал в свят на все по-ширеща се неграмотност.

Докато се разхождаха бавно из манастира, посетителите се натъкнаха и на други насядали групи, които учеха под ръководството на псалт думите и музиката на амхарските псалми и химни. От вътрешността на килиите и пещерите наоколо се носеше равномерното жужене на молещите се, из въздуха тегнеше тежката миризма на непроветрените пространства, просмукани векове наред от човешко присъствие.

Носеше се мирис едновременно на тамян и на дърва за горене, на развалена храна и човешки нечистотии, на лоша хигиена и задушлива пот, на страдания и болести. Сред монасите се забелязваха и множество поклонници, дошли сами от далечните краища на страната или доведени от близки, за да отдадат почит на светеца от долината на Абай и да поискат лек за болестта или мъката си.

Виждаха се слепи деца, плачещи в скута на майките си, прокажени с разпадаща се плът, хора, станали неволни жертви на сънната болест или на кой знае каква друга тропическа зараза. Стоновете и хленчовете на агонизиращите се смесваха в необяснима хармония с песните на монасите, с далечния грохот на нилските водопади, които заливаха огромния казан на дефилето.

Най-накрая тримата се озоваха пред входа на светилището „Свети Фруменций“. Порталът представляваше кръгъл отвор в камъка, наподобяващ уста на риба, с тази разлика, че беше опасан с гъст низ от кръстове, звезди и глави на светци. Изображенията бяха крайно семпли и непретенциозни, създаващи впечатление за детски рисунки. Преобладаваше охрата, допълнена със скромна гама от топли цветове. Простотата на стенописите привличаше отдалеч погледа на посетителя. Всички светци имаха огромни, широко отворени очи, допълнително подчертани с въглен, за да проличи спокойствието и смирението в погледите.

На входа пазеше дякон, облечен в зелено расо от грубо кадифе. Тесай му каза няколко думи и той й се усмихна, кимвайки на гостите в знак, че могат спокойно да влязат. Горният праг беше толкова нисък, че Никълъс трябваше да се наведе, но щом се оказа от другата страна на портала и надигна поглед към вътрешността на храма, видяното го накара да замръзне на място.

Високият таван на храма се губеше в мрака. Стените бяха изписани с фрески — все изображения на небесните орди от ангели и архангели, които трепкаха с крила на светлината на мъждукащите свещи и газени лампи. Пред стените висяха дълги гоблени, напомнящи на знамена, почернели от тамяна, с изтъркани краища и оредели ресни. На един от гоблените се виждаше Архангел Михаил да язди наперен бял жребец, до него Богородица коленичеше под кръста, а от раната, която римският войник бе нанесъл на разпнатия Христос, течеше безспирно кръв.

Това беше най-външният кораб на църквата. В далечния край се виждаше поредица от тежки дървени врати, водещи към средното помещение. Точно в момента вратите стояха широко отворени. Роян, Тесай и Никълъс се запътиха към тях, пробивайки си с известно затруднение път сред множеството поклонници, облечени в дрипи и парцали, които възпяваха нещастието си и наближаваха прага на религиозния екстаз. На слабата светлина на лампите и на фона на гъстите облаци тамян молещите се приличаха на изгубени души, които кръжат вечно сред мрака на чистилището.

Гостите стигнаха трите стъпала, водещи към вратите за вътрешността, но изведнъж пътят им бе препречен от двама дякони с калимавки. Един от тях се обърна доста строго към Тесай.

— Няма да ни пуснат да видим дори кидиста, средната зала — разочарова Тесай Роян и Никълъс. — Зад нея се намира макдас, Светая Светих.

Погледнаха през рамото на свещениците, които ги бяха спрели. В сумрака на кидиста едва-едва се различаваше вратата към най-вътрешното светилище.

— Само на ръкоположени духовници се позволява да влизат в макдаса, защото там се съхранява таботът, оттам започва и криптата с останките на светеца.

Разочаровани и донякъде с чувство, че са били излъгани, тримата си запроправяха обратно път през галериите на манастира, за да излязат отново на терасата над реката.

Вечеряха под безбройните звезди на етиопското небе. Дори и след залез-слънце жегата беше кажи-речи нетърпима, а комарите надвисваха като буреносни облаци над хранещите се, държани на първо време настрана от количествата спиртни разтвори, които хората се бяха изхитрили да наплискат по телата си.

— И така, англичанино, доведох те, където искаше. Сега да те видя как ще намериш животното, заради което си бил толкова път… — Водката отново правеше Борис заядлив.

— Искам още с първи зори да пратиш хората си из горите надолу по течението — нареди Никълъс. — Дик-дик се раздвижва най-често рано сутринта и отново в късния следобед.

— На стар краставичар краставици не продавай — посъветва го Борис и си наля още една чаша.

— Кажи им като забележат следа, да останат да проверят дали е правилна или погрешна — Никълъс изрично наблегна на този момент. — Предполагам, че следите на ивичестата дик-дик ще приличат на тези на обикновената. Ако намерят нещо, да се разположат спокойно пред най-големия гъсталак и да гледат какво правят животните. Дик-дик имат чувство за собствена територия. Никога не се отдалечават извън определен периметър.

— Да! Да! Ще им кажа. Но ти какво ще правиш? Да не смяташ да прекараш целия ден в лагера с дамите? — усмихна се хитро Борис. — Току-виж скоро няма да трябва отделна колиба? — И шумно се изсмя на остроумието си, което накара Тесай бързо да стане от мястото си и да си намери работа в кухнята, където никой не наглеждаше готвача.

Но на Никълъс подобни селяшки шеги не му правеха впечатление.

— Роян и аз ще се заемем с местността около бреговете на Дандера. Като минавахме оттам, районът ми се строи идеален тъкмо за дик-дик. Нека хората ти не се приближават твърде много до реката. Току-виж напразно наплашили дивеча.

На другата сутрин, при първите проблясъци на зората, двамата напуснаха лагера. Никълъс беше взел карабината, заедно с храна за деня, за Роян не остана да носи нищо. Двамата вървяха бавно и се спираха на всеки десет-дванадесет крачки, за да се ослушат. Из гъстата растителност се чуваха всевъзможни звуци, издаващи присъствието на различни бозайници и птици.

— Етиопците не се славят като големи ловци, а пък аз много се съмнявам монасите от манастира да са гонили дивеча в долината — рече по едно време Никълъс и посочи следите на малка антилопа, минала през мократа кал в краката им. — Храстна антилопа. Храстната антилопа на Менелик. Среща се най-вече по тези места. Смятана е за много ценен трофей.

— Ти наистина ли се надяваш да откриеш антилопата на прадядо си? — попита Роян. — Изглеждаше толкова убеден, докато спореше с Борис.

— Разбира се, че не съм убеден — усмихна се Никълъс. — По-скоро съм убеден, че старецът сам си я е измислил. По-добре би било, ако я бяха нарекли Харпъровата химера. Нищо чудно наистина да е използвал кожата на ивичеста мангуста. Ние, Харпърови, щяхме да останем доста назад в общественото си издигане, ако винаги се придържахме стриктно към истината.

Двамата спряха да разговарят и загледаха слънчевата птица такаце, която, обезпокоена, отлетя от жълтите цветове, където си имаше работа, и се прибра на сигурно място върху пълзящото растение високо над главите им. Пъстрото и ярко оперение на птичката напомняше изумрудена корона.