— Само помисли! — прошепна Роян. — От утре ще вървим по стъпките на самия Таита.

— Да не говорим за стъпките на Богородица — усмихна се под мустак Никълъс.

— Ти си един ужасен циник — въздъхна. — И за капак на всичко, предполагам, че хъркаш.

— Предстои ти сама да се увериш — отговори й той, но тя със сигурност заспа много преди него.

Дишането й беше равно и тихо, той едва го чуваше на фона на падащите води. От доста време не му се беше случвало да лежи до красива жена. Когато реши, че Роян е потънала в дълбок сън, Никълъс се пресегна и я погали нежно по бузата.

— Приятни сънища, малката — прошепна той едва-едва. — Днес имаше тежък ден.

Така обикновено оставяше да спи в леглото малката си дъщеря.

Мулетарите се бяха събудили много преди зазоряване, затова целият керван бе готов за път още щом светлината стана достатъчна да осветява пътя в краката им. Когато слънчевите лъчи огряха горния край на кремъчните скали, пътниците все още се намираха достатъчно високо по склона, за да се радват на зрелищната гледка далеч в краката си. Двамата англичани не издържаха на изкушението, отместиха се встрани, за да не пречат и оставиха всички останали да ги задминат.

Никълъс си намери местенце да седне и разгъна сателитната снимка пред себе си. Като набелязаха по-високите върхове и най-отчетливите забележителности на областта, двамата започнаха да се оглеждат и да внасят известен порядък в пълния хаос от бездни и скали, който ги обграждаше.

— Оттук все още не можем да видим самата река — посочи Никълъс. — Коритото й се крие дълбоко в недрата на вътрешното дефиле. Трябва да застанем на самия ръб, за да я зърнем отгоре.

— Ако правилно сме установили сегашното си положение, реката би трябвало да прави два завоя във формата на подкова около онзи връх насреща.

— Да, а устието на Дандера се намира в онази посока, под скалите. — Никълъс започна да мери разстоянията на снимката с кокалчето на палеца си. — Около двадесет и пет километра оттук.

— По всичко изглежда, че през последните векове Дандера е променяла поне няколко пъти течението си. Само оттук виждам поне две долчинки, които изглеждат като пресъхнали речни корита — посочи Роян с пръст. — Там и там. И двете са погълнати от джунглата. — Личеше си, че действителността се оказва по-разочароваща от очакваното. — О, Никълъс, всичко е толкова объркано по тези места. Как бихме могли да се натъкнем на входа на каквато и да е гробница?

— Гробница ли? Каква гробница? — попита Борис, обладан от жив интерес. Беше се върнал специално заради тях. Заради безшумните му стъпки не го бяха усетили. — За какво говорите?

— Как за какво? — зачуди се Никълъс, без да се смущава ни най-малко от намесата в разговора им. — За гробницата на Свети Фруменций, естествено.

— Нали манастирът носи неговото име? — не по-малко безгрижно запита на свой ред Роян. В същото време бързо нави снимката.

— Да — отвърна Борис на руски, видимо разочарован. Явно му се искаше да става дума за нещо по-интересно. — Точно така, Свети Фруменций. Но никой няма да ви допусне до гробницата. Няма да ви пуснат дори във вътрешността на манастира. Само духовници имат право да влизат.

Той си свали шапката и зачеса късата, корава коса по темето си. Човек имаше усещането, че под ноктите му има не косми, а метални жички.

— Тази седмица е церемонията Тимкат, Благословията на Табот. Ще бъде вълнуващо преживяване, не се и съмнявам, че ще видите интересни неща. Но няма да ви пуснат до Светая Светих, още по-малко до гробницата. Досега не съм срещал бял човек, който да е бил удостоен с тази чест.

Борис присви очи и погледна към слънцето.

— Трябва да продължаваме. Разстоянията изглеждат малки, но ни чакат още два дни път до бреговете на Абай. Теренът там е много тежък. Дори прославените ловци на дик-дик ще видят затруднения с придвижването — засмя се той доволно на шегичката си и се спусна надолу по пътеката.

Колкото повече наближаваха долния край на скалите, толкова повече градусът на наклона намаляваше, стъпалата, които изграждаха пътеката, ставаха по-ниски и по-широки. Групата ускори крачка, но затова пък климатът наоколо започна да се сменя осезателно. Хладният, свеж планински бриз бе изместен от горещите, задушливи талази на екваториалния въздух. Джунглата започваше да дъха в краката им.

— Горещо! — отбеляза лаконично Роян, докато сгъваше ненужния вече вълнен шал.

— Поне десет градуса по-топло от вчера — съгласи се Никълъс, който също свали армейското си поло и остави косата си разчорлена като птиче гнездо. — Колкото повече се приближаваме до Абай, толкова по-горещо има да става. Като си помисля, че ни остава да смъкнем още цял километър…

Известно време пътеката следваше течението на Дандера. В един момент пътниците се оказваха на няколкостотин стъпки над водите й, в следващия нагазваха до кръста в ледените струи на някой от ръкавите й. Инстинктивно се залавяха за самарите на мулетата, иначе бурното течение щеше да ги отнесе безвъзвратно надолу към бездната.

От една точка нататък обаче проломът на Дандера стана толкова тесен, че беше невъзможно повече да се следва. Отвесните скали на ограждащите я скали се забиваха право във водите й, губейки се в дълбоки и зловещи вирове. Керванът трябваше да се отдели от бреговете и да продължи по пътеката, извиваща се като умираща змия из проядените от ерозията хълмове и червеникавите скали из вътрешността на дефилето.

Два-три километра по-надолу пътят отново излизаше на реката, която обаче вече навлизаше в гъстите гори и видимо променяше настроението си. Над самата повърхност провисваха дълги лиани, а главите на хората обърсваха мъха по дърветата. На Никълъс и Роян постоянно им се струваше, че ги дебне гъстата и рошава брада на стария свещеник от Дебра Мариям. От върховете на дърветата ги заговаряха маймунки, които се пулеха в неприкрито възмущение от къде на къде разни хора ще се бъркат в интимните им дела. По някое време сред гъсталака се чуха тревожните стъпки на по-голям звяр и Никълъс погледна към Борис.

Руснакът поклати глава и се засмя.

— Не, англичанино, не е дик-дик. Просто куду.

Антилопата се спря на възвишението срещу тях и ги изгледа. Представляваше едър мъжкар със силно навити на спирала рога — прекрасно животно с дълга козина на гърдите и уши, щръкнали като тръби на тромпет. В погледа на широките му очи се четеше изненада и уплаха. Борис си подсвирна тихичко и изражението му се измени до неузнаваемост.

— Сто и двадесет сантиметра рога. В класацията на „Роуланд Уърд“ ще заемат със сигурност първото място. — Репликата му се отнасяше до изданието, което следеше ударения едър дивеч и представляваше своего рода Библия за заклетия ловец. — Не искаш ли да го гръмнеш, англичанино? — хукна Борис до най-близкото муле, където беше карабината на клиента му. Набързо я извади от калъфа и му я предложи.

— Остави го да живее — отклони предложението му Никълъс. — Мен ме интересува само дик-дик.

Животното завъртя бялата си сякаш напудрена със захар опашчица и изчезна зад ръба. Борис направи кисела физиономия и се изплю в ръката.

— Защо толкова настояваше да застреляш антилопата? — не разбираше Роян.

— Защото една снимка на рекордно дългите рога щеше да отива добре на рекламните му материали. Всеки си търси клиенти, нали?

През целия ден продължиха да следват лъкатушещата пътека. В късния следобед се спряха и вдигнаха лагер над реката. Личеше си, че мястото е било използвано с подобни цели много пъти преди тях. Пътят към дъното на пролома се оказваше в известен смисъл тържествен ритуал, който не биваше да бъде изменян. Всеки пътник трябваше да отдели три пълни денонощия за достигането на манастира и да пренощува на все същите места, където бяха отсядали другите преди него.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа душ — обърна се към клиентите си Борис, — но ако все пак искате да се изкъпете, има безопасен вир след първия завой нагоре по течението.