— Смятам да ловувам в местността идните няколко седмици. Няма да ми е приятно да ударя по погрешка някой от служителите ви. Може ли да знам къде работите?

— Аз ръководя сонда, господинчо, не ми плащат да държа пресконференции! Чупката!

И като обърна гръб на натрапниците, мъжът се върна при пазачите. Даде им някакви груби нареждания, след което се прибра в къщичката, откъдето беше излязъл.

— На покрива има сателитна антена — отбеляза Никълъс. — Чудя се на кого ли се обажда точно в този миг нашият приятел Джейк.

— Може би на някого в Тексас? — предположи Роян.

— Не е толкова задължително — възрази Никълъс. — По всяка вероятност „Пегас“ е компания с международно участие. Това, че Джейк е тексасец, не означава, че шефът му също е оттам. Страхувам се, че не научихме много от разговора си с него. — Той запали двигателя и извъртя тойотата на сто и осемдесет градуса. — Но ако някой в „Пегас“ наистина има пръст в цялата афера, няма начин да не се сети кой съм. Дадохме им да разберат, че сме тук. Нека видим що за заек ще изскочи от храстите.

Когато се върнаха при водопада на Дандера, завариха камиона, който вече ги чакаше. Палатките бяха опънати, а готвачът ги посрещна с по чаша горещ чай. Борис не беше толкова доброжелателен като него и, колкото и Никълъс да му се извиняваше, че е използвал колата му, го удостои единствено с мълчание. Едва след като лисна първата водка в гърлото си, настроението му се пооправи донякъде.

— По план трябваше да ни чака керван мулета — възвърна си руснакът дар словото, — ама за тукашните времето не значи нищо. Ще трябва да чакаме, докато пристигнат.

— Е, докато чакаме, поне ще имам време да пострелям — вдигна рамене примиренчески Никълъс. — В Африка никой не е прокопсал с бързане. Човек трябва да си пази нервите здрави.

На другата сутрин, след като си позволиха дълга закуска, мулетата още ги нямаше. Никълъс извади калъфа с пушката си.

Докато отваряше капака и се любуваше на оръжието в зеленото му гнездо, отнякъде изникна Борис, който го пое в ръце и изпитателно го огледа.

— Стара ли е?

— Правена е в 1926 година — кимна Никълъс. — Дядо ми я е поръчал лично за себе си.

— Разбирали са си занаята в ония времена. Сега само ни заливат с боклуци серийно производство — плю недоволно Борис. — „Маузер Оберндорф“, къса, двуцевка, с линеен механизъм, направо красавица! Но барабанът не е оригинален, нали?

— Не е. Оригиналният се изхаби. Заменил съм го с друг, марка „Шайлън“. От сто крачки уцелва крилата на комар.

— Калибър 757, нали? — позна Борис.

— За да сме съвсем точни, 275 Ригби — поправи го Никълъс, но той се изсмя.

— Сиреч същото, само дето вие, англичаните, все трябва да му викате другояче. Десетграмов куршум, излита със скорост 930 метра в секунда. Добра пушка, от най-добрите.

— Никога не бих могъл да изразя честта, с която ме удостоявате в този момент — измърмори Никълъс на английски, а Борис се изхили доволно, докато му връщаше пушката.

— Английски смешки! Много ми харесват английските ти смешки.

Никълъс постави пушката в калъфа й и се запъти към брега на реката. Роян се втурна да му прави компания и дори взе да носи две торби бял речен пясък. Той си избра подходящ за целта камък и като постави торбите една върху друга, намести здраво цевта на пушката върху тях.

За да не стане някоя грешка, се приготви да стреля по отсрещния склон, където нямаше кого да улучи. Извървя двеста крачки и постави вдигната картонена мишена, която сам си беше начертал, сетне се върна при Роян и се излегна зад камъка с пушката.

Роян подскочи от уплаха, когато нежната наглед, едва ли не дамска пушка, изгърмя като оръдие до ухото й. Трябваше време да отшуми тътенът в ушите й.

— Какво ужасно приспособление! — възмути се тя на оръжието. — Как можеш да убиваш толкова красиви животни с подобна картечница?

— Е, картечница не е, просто пушка — поправи я той и погледна през бинокъла къде е уцелил. — Как ще се чувстваш, ако извадя пушка кремъклийка или още по-лошо — ако почна да трепя животните със сопа?

Изстрелът бе попаднал седем сантиметра вдясно и пет сантиметра под набелязаната цел. Докато нагласяше мерника, Никълъс продължи да говори на Роян:

— Етиката задължава ловеца да използва всичко, което сметне за нужно, с цел възможно най-бързото и безболезнено убиване на жертвата. Това означава най-общо три неща: да се доближи колкото се може по-близо до набелязаната цел, да използва оръжие с възможно най-голяма ударна мощ и да цели най-уязвимите части на животното.

Следващият изстрел уцели точно по вертикала, но на два сантиметра над центъра на мишената, той се целеше на седем сантиметра. Отново се зае с прицела.

— Хич не ме интересува дали е пушка или атомна бомба. Просто ми е непонятно как тъй можеш умишлено да убиваш Божиите създания — протестираше Роян.

— Виж, това никога не бих могъл да ти го обясня — стреля за трети път Никълъс. Дори и само през мерника виждаше, че куршумът е попаднал точно където му се искаше. — Ловът е свързан с хищническата страст у хората. Малцина, дори сред тези, които се имат за най-културни и цивилизовани, могат да я обуздаят напълно — изрече той и гръмна отново. — Някои гледат да я задоволяват с приказки в заседателната зала, други — на игрището за голф или на тенис корта, трети — такива като мен — с въдица край реката, с мрежа в моретата или с пушка в гората.

Третият изстрел само трябваше да повтори предишните два. Междувременно Никълъс не се отказваше да обяснява.

— Колкото до Божиите създания, нали самият Той ги е дал на нас. Ти си вярващата, не аз. Житие на Светите Апостоли, глава десета, стихове 12 и 13.

— Съжалявам, не съм запозната…

— … в него имаше всички земни четвероноги, зверове, влечуги и птици небесни — осведоми я Никълъс. — И чу се глас към него: Стани, Петре, заколи и яж!

— Трябвало е да станеш адвокат — опита се да се пошегува Роян.

— А защо не проповедник — подхвърли той и отиде да махне мишената. Трите му последни изстрела бяха изрязали нещо като симетрична розетка на няколко пръста от центъра й. Толкова близо бяха ударили един до друг, че дупките буквално се докосваха.

Никълъс потупа гальовно приклада на пушката си.

— Хубавицата ми, Лукреция Борджия!

Беше я кръстил на известната историческа личност едновременно заради изящния й вид и заради смъртоносния й нрав.

Прибра пушката и двамата се върнаха в лагера. Щом пред тях се показаха палатките, Никълъс се закова на място.

— Имаме гости — отбеляза и вдигна бинокъла пред очите си. — Аха! Ето, че наистина сме подгонили дивеча от скривалището му. Ако не се лъжа, камионът пред лагера е на „Пегас“, най-вероятно сред посетителите да е и чаровният ни приятел от Абилене. Да видим какво става.

Приближиха и установиха, че пред зелено-червения камион стоят и чакат поне дузина тежковъоръжени войници в униформи. Под платнището на походната трапезария седяха Джейк Хелм и някакъв етиопски офицер, който водеше напрегнат разговор с Борис.

Щом Никълъс влезе на свой ред в палатката, Борис бързо му представи очилатия етиопец:

— Полковник Тума Ного, началник на военния окръг Южен Гоям.

— Приятно ми е — поздрави го Никълъс, но на офицера не му беше до любезности.

— Ако обичате, паспорта и разрешителното за оръжие — заповяда грубо той, докато Джейк Хелм доволно дъвчеше вонящата останка от изпушена пура.

— Да, разбира се — рече Никълъс и се прибра в палатката си, за да извади дипломатическото си куфарче. Върна се и го отвори на масата в трапезарията. Усмихвайки се на офицера, започна да изброява съдържанието му: — Уверен съм, че ще искате да видите препоръчителното писмо от британския секретар по външните работи в Лондон, също както и това от британския посланик в Адис Абеба. Още едно от посланика на Етиопия към двора в Сейнт Джеймс, а този ферман е издаден лично от вашия министър на отбраната генерал Сийе Абраха.