Колкото повече продължаваха напред, толкова по-непроходим ставаше пътят. Размекнатата настилка беше от край до край издълбана от колелата на камиони или нещо подобно.

— Войска ли е минавала? — Никълъс трябваше почти да вика, за да бъде чут през шума от пороя.

Борис изсумтя насреща му:

— И войска също. В дефилето действат доста шуфти — просто бандити или пък въстанали племенни вождове. Но иначе повечето движение е свързано с търсенето на полезни изкопаеми. Една от големите минни компании е получила концесии в Гоям и е започнала да рови земята.

— Досега не сме се разминали с нито една кола — отбеляза Роян. — Дори и автобус не видяхме.

— Току-що излизаме от един от най-ужасните периоди в историята си — започна да й обяснява Тесай. — Цялата ни икономика се държи на селското стопанство. Навремето се славехме като житницата на Африка, но откакто Менгисту взе властта, цялата страна затъна в дълбока мизерия. За него масовият глад си оставаше любимо политическо оръжие. И до ден-днешен страданията ни не са свършили. Малцина от нас могат да си позволят лукса да притежават кола. Повечето продължават да се грижат с какво да нахранят децата си.

— Тесай е завършила икономика в университета в Адис Абеба — похвали я с присъщата си ирония Борис. — Много ми е умна. Всичко знае. Само питайте, всичко ще научите. История, религия, икономика, всичко…

Тесай нищо не отвърна на забележката му и потъна в мрачно мълчание.

Към средата на следобеда дъждът най-сетне спря и през гъстите облаци срамежливо започна да се показва слънцето. Борис спря насред пустия път.

— Пиш пауза — обяви той на висок глас.

Двете жени излязоха от пикапа и се изгубиха сред скалите. Когато се върнаха при мъжете, и двете бяха преоблечени в традиционните за областта потури и шалове.

— Тесай ми ги подари — похвали се Роян и се завъртя пред Никълъс, за да я огледа отвсякъде.

— Добре ти стоят — даде той искреното си мнение. — В панталони ще се чувстваш много по-удобно.

Слънцето вече слизаше от небето, когато пътят навлезе в поредния каменен дол. В средата му течеше река със стръмни, разядени от водата брегове. Над реката беше кацнала кръгла, белосана църквичка с висок тръстиков покрив и дървен коптски кръст отгоре. Около църквата се беше разпръснало поредното селце от тукули.

— Дебра Мариям — обяви със задоволство Борис, — хълмът на Дева Мария, на брега на река Дандера. Бях пратил хората си напред с камиона с екипировката. Лагерът вече би трябвало да ни чака готов. Ще спим тук тази нощ, утре тръгваме надолу по течението на реката с надеждата да стигнем преди тъмно ръба на пролома.

Помощниците бяха разпънали палатките в евкалиптовата горичка откъм гърба на селото.

— Втората палатка е на ваше разположение — посочи Борис на гостите си.

— Тази ще бъде за дамата — поправи го Никълъс. — На мен ще ми трябва отделна.

— Дик-дик и отделни палатки — изгледа го с нарастващо недоверие Борис. — Дяволска работа. Започваш да ме притесняваш.

След което извика на хората си да вдигнат палатка за Никълъс до тази за Роян. Двете бяха толкова близо, че платнищата им почти се докосваха.

— Може пък нощта да ти даде кураж — пошегува се руснакът. — Така поне по-малко ще се разкарваш.

Имаше и душ, представляващ голям бидон, овесен на клоните на едно от синкавите дървета. Около душа беше опънато брезентово платнище, колкото да може да се вижда само над него. Роян се възползва първа от предложения лукс и се върна в палатката си свежа и щастлива, омотала мократа си кърпа около главата.

— Твой ред е, Ники! — подвикна тя весело, докато минаваше пред палатката му. — Водата е приятно гореща.

Докато Никълъс на свой ред се изкъпе и преоблече, в лагера бе настъпила нощта. Той се насочи към походната трапезария, където останалата част от експедицията се бе разположила на сгъваеми столове около огъня. Двете жени се бяха отдръпнали на една страна и тихичко си говореха, докато Борис бе качил крака на ниската маса и се изтягаше на стола си с чаша в ръка.

Когато Никълъс се показа на входа на палатката, той посочи с пръст бутилката водка на масата.

— Удари му едно. Има лед в кофата.

— Предпочитам бира — отклони предложението му Никълъс. — От пътуването ожаднях.

Борис вдигна рамене и изрева на отговорника по пиенето да извади една бутилка от портативния газов хладилник.

— Нека ти издам една малка тайна — усмихна се водачът на Никълъс, докато наливаше поредната си чаша водка. — Такова животно като дик-дик вече не съществува, в това можеш да си сигурен. Навремето може и да се е срещало, но не и днес. Само си губиш времето и парите.

— И така да е, какво от това? — на Никълъс сякаш не му пукаше. — Нали са моите пари и моето време…

— Това, че някой дъртак е гръмнал животинчето през средновековието, не означава, че и вие ще намерите друго като него. По-добре да отидем до чаените плантации и да гоним слонове. Само преди десет дни видях три мъжкаря. И тримата с бивни по петдесет кила всяка.

Докато спореха, нивото на водката в бутилката започна да се смъква със същата скорост, с която спадаха и водите на Нил след отминаването на годишните наводнения. Когато Тесай дойде да им съобщи, че яденето е готово, Борис помъкна и водката със себе си; по пътя до масата се спъна веднъж. По време на самата вечеря участието му в общия разговор се състоеше в постоянните подвиквания по адрес на жена му.

— Агнето не е допечено. Защо не изюркаш готвача най-после да си свърши добре работата? Проклети маймуни, трябва все в ръцете им да гледаш.

— Как намираш месото си, алто Никълъс? — обърна се Тесай към госта, без дори да отговори на мъжа си. — И да искам, не мога да ги накарам да го пекат по-дълго.

— Чудесно е — увери я той. — Винаги съм го харесвал не съвсем препечено.

Докато свърши вечерята, и бутилката до Борис беше свършила. Лицето му беше подпухнало и пламтеше като огън. Без да продума, той се надигна от масата и изчезна в тъмното по посока на палатката си. Виждаше се как се клати на краката си и от време на време изпълнява по някой гимнастически номер, за да се задържи прав.

— Извинявайте — изкоментира тихо Тесай. — Така е само по вечерно време. През деня си го бива. Нали разбирате, водката е руска традиция — и тя се усмихна широко; само в очите й се четеше тъга.

— Вечерта е толкова красива, а и още е рано за лягане. Дали да не се поразходим до църквата? Много е стара и известна. Ще наредя на един от прислужниците да вземе фенер, за да се полюбувате на стенописите.

Човекът тръгна пред тях, за да осветява пътя с газената лампа, а още преди да са стигнали самата църква на портала излезе да ги посрещне стар свещеник. Беше изключително слаб, а кожата му беше толкова черна, че се сливаше напълно със сянката. Единствено белите му зъби светеха в тъмното. В ръка държеше великолепен коптски кръст от сребро, обсипан с червен халцедон и полускъпоценни камъни.

Двете жени коленичиха в краката му и поискаха благословията му. Той докосна лицата им с кръста и положи ръка върху главите им, произнасяйки молитвата си на амхарски. След което ги покани във вътрешността на църквата.

Стените наистина бяха покрити с прекрасни фрески, оцветени с ярки бои, извлечени от познатите за времето материали. На светлината на фенера стенописите блестяха като брилянти. В стила на изображенията имаше силен византийски привкус: очите на светците бяха огромни и издължени настрани, над главите им висяха големи златни ореоли. Над олтара, изваян от бронз и обшит със сърма, стоеше Богородица с младенеца. Пред тях — коленичили тримата влъхви, а наоколо кръжаха ангели. Никълъс извади полароида от джоба на сакото си и насочи светкавицата. Започна да обикаля църквата, щракайки стенописите, докато Тесай и Роян коленичиха една до друга пред олтара.

Щом свърши с фотографирането, Никълъс си намери място на един от дървените столове и мълчаливо остана да наблюдава сериозните изражения на жените. На фона на свещите косите на двете се обагряха със златни отблясъци и той неусетно потъваше във вълшебството на мига.