Почти веднага след това реколтата от захарно цвекло на Куентън парк — цвеклото заемаше близо четиристотин хектара от общата площ на имението — беше нападната от „ризомания“ или иначе позната като болестта „луди корени“. Всичко отиде по дяволите.
— Ще трябва да намерим отнякъде поне два милиона и половина — започна един от адвокатите. — Това не би трябвало да се окаже голям проблем — имението е пълно със скъпоценни вещи, да не говорим за музея… Според вас, какви ще бъдат действителните приходи от евентуалната разпродажба на част от сбирката?
Никълъс настръхна при мисълта да се раздели със статуята на Рамзес, с бронзовите фигурки, с фриза от двореца на Хамурапи, изобщо, с който и да е експонат от колекцията, събирана със страст и себеотрицание в продължение на четири поколения. Ясно му беше, че една разпродажба лесно би покрила борчовете му, но пък не виждаше как би понесъл загубата на любимите си вещи. Беше готов на почти всичко, само и само да ги запази.
— В никакъв случай — отсече Никълъс.
Адвокатът му хвърли смразяващ поглед и продължи, все едно не го бе грижа:
— Е, да видим тогава с какво друго разполагаме. Млечните крави.
— При известна доза късмет можем да ги продадем за сто хиляди — изсумтя Никълъс. — Остава ни да намерим останалите два милиона и четиристотин хиляди.
— Състезателните коне — намеси се в разговора счетоводителят.
— В момента разполагам точно с шест жребеца. Ако закръглим: двеста хиляди — усмихна се кисело. — Остават две и двеста. По този начин няма да стигнем много далеч.
— Яхтата — предложи по-младият адвокат.
— Че тя е по-стара от мен — поклати глава Никълъс. — Купил я е още баща ми. Ще ви е доста трудно да й намерите купувач. Единствената стойност, която притежава, е привързаността на семейството към нея. Да си продам карабините, ще изкарам повече.
И двамата адвокати заровиха носове в папките си.
— А, ето! Две пароструйни помпи, марка „Пърди“, в добро състояние. Оценяват се на четиридесет хиляди.
— Притежавам също и няколко чифта чорапи и долно бельо за втора употреба. Защо не пишете и тях в сметката — заяде се Никълъс.
Но те предпочетоха да не му отговарят.
— Къщата в Лондон — продължи невъзмутимо по-възрастният адвокат, за когото клиентите нямаха чувства, с които той да се съобразява. — Кварталът е добър. Може да й се поиска милион и половина.
— По принцип да, но не и в сегашната бъркотия — възрази собственикът. — Да кажем милион.
Адвокатът отбеляза нещо в края на листа и продължи:
— Разбира се, целта е да си спестим по възможност разпродаването на цялото имение, нали?
И така, срещата беше мъчителна и уморителна, но в крайна сметка не се стигна до окончателно решение. Никълъс изпрати адвокатите си ядосан и без никаква идея какво друго би могъл да стори.
След като затвори вратата зад гърба им, се прибра в личния си апартамент, където взе душ и си сложи чиста риза. Без да знае защо, се избръсна и наплиска лицето си с афтършейв.
Качи се на рейндж роувъра си и отиде до музея. Снегът беше преминал в суграшица и докато успее да се измъкне от паркинга и да се скрие в сградата, главата му като че ли пак беше минала под душ.
Роян го чакаше в кабинета на госпожа Стрийт. Изглежда двете си бяха допаднали. Никълъс се спря пред вратата, за да ги послуша как се смеят на някаква шега. Това му подейства донякъде успокоително.
Готвачката вече беше пратила до музея топлия обяд от кухнята на имението. Изглежда смяташе, че по-тежката храна ще успее по-добре да защити обядващите от капризите на времето. Менюто включваше супа от месо, зеленчуци и фиде, основното ястие беше печено по ланкашърски, придружено с половин бутилка бургундско вино, а за гостенката — прясно изстискан портокалов сок. Двамата седнаха да се хранят пред самата камина и се заслушаха в трополенето на едрите капки дъжд по прозорците.
Докато опразваха чиниите, Никълъс помоли Роян да му разкаже с подробности за убийството на Дураид. Тя не пропусна нищо, говори му за собствените си премеждия в онази нощ и дори повдигна ръкава си, за да му покаже бинтованата рана от ножа на убиеца. С особено внимание изслуша разказа й за втория опит за покушение, на улицата в Кайро.
— Подозирате ли някого? — попита той, щом Роян свърши с историята. — Сещате ли се за някого, който да е способен да го извърши?
Но тя поклати глава.
— Никой никога не ни е заплашвал.
Двамата довършиха обяда в мълчание, всеки залисан в собствените си мисли. Едва след като изпиха кафето, Никълъс заговори по същество:
— Да се върнем на въпроса. Как ще се разберем занапред?
Подхванаха отново споровете от предната вечер, които нищо чудно да се проточеха също толкова дълго.
— Трудно е отсега да дам съгласието си какъв да бъде вашият дял от придобивките, защото не знам в какво точно ще се състои участието ви — обясняваше позицията си Никълъс, докато наливаше за пореден път кафе в чашите. — В крайна сметка, щом аз ще трябва да финансирам и организирам цялата експедиция…
— Вие ще трябва да приемете на доверие, че участието ми е от жизнена необходимост за успеха. Иначе просто няма да има „придобивки“. В едно можете да сте сигурен, че докато не се споразумеем и не си стиснем ръцете като сътрудници на добра воля, няма да научите нищо повече за свитъка и гробницата.
— Не е ли малко нелюбезно? — попита Никълъс, но Роян го удостои с игрива усмивчица.
— Ако не харесвате условията ми, в списъка на Дураид има още три имена на възможни спонсори — заплаши го тя.
— Добре, добре — по лицето му се изписа мъченическо изражение. — Съгласен съм с предложението ви. Но на каква основа ще изчисляваме стойността на откритото? Щом ще делим поравно…
— Щом се сблъскаме с някакви предмети от археологически интерес, аз ще избера някой от тях, вие — следващия, и така — докато си поделим всички поравно.
— А защо аз да не избирам пръв? — погледна я той въпросително.
— Най-добре да теглим чоп още сега — предложи Роян и той извади от джоба си монета от една лира.
— Ези или тура? — хвърли той монетата и докато тя беше още във въздуха, Роян извика:
— Ези!
— Да му се не види! — ядоса се Никълъс, щом се наведе над монетата, и веднага я прибра обратно в джоба си. — Така значи, вие ще сте първата, която ще избира от находките, ако такива се открият изобщо. — Той протегна ръка през масата. — От вас единствено ще зависи какво ще правите с дела си. Можете да го дарите, ако щете и на каирския музей. Ако, разбира се, дотогава не сте се разделили с тази си странна приумица. Съгласни?
Тя пое ръката му.
— Съгласни! — и бързо добави: — Сътруднико!
— Сега да обсъдим нещата по-подробно. Никакви тайни от мен, ще ми кажете всичко, което досега сте премълчали.
— Донесете пак книгата — посочи Роян томчето на „Речният бог“ и преди той да се върне до масата тя набързо избута мръсните чинии в единия ъгъл. — Първото, което трябва да прехвърлим, са откъсите, които Дураид лично редактира — разтвори книгата на последните страници. — Ето. Оттук започват затъмненията, които Дураид внесе в текста.
— Хубава дума — усмихна се Никълъс, — но да използваме по-разговорен стил. Вече и аз имах случай да попадна в подобно затъмнение.
— Знаете цялата история дотук. Царица Лострис и целият й народ са принудени от хиксосите, които воюват качени на своите колесници, да напуснат страната си и да се спасяват от гнева на нашественика. Поемат на юг по течението на Нил и един ден се озовават в точката, където се събират водите на Бели и Сини Нил, сиреч днешен Хартум. Дотук всичко е според текстовете на свитъците.
— Запомних. Продължавайте.
— На един от корабите си носят мумифицираното тяло на съпруга на Лострис — фараон Мамос VIII. Дванадесет години по-рано, преди фараонът да умре от раната в гърдите си, която получава в сражение с хиксосите, тя му обещава, че ще се погрижи да погребе тялото му на сигурно място и че ще остави при него цялото му несметно съкровище. Когато достига днешен Хартум, Лострис решава, че е време да изпълни обещанието си към покойния. Праща сина си, четиринадесетгодишния принц Мемнон, заедно с дружина воини с колесници да открие подходящо място за гробницата. Мемнон бива придружен от своя учител, разказвача на цялата история, неуморимия Таита.
